Индия - Амрицар, Делхи

След будистката, хиндуистката и мюсюлманската приказка за Индия, решихме да открием и една по-млада религия, родена в Индия - сикхизъм. Сикхизмът е разпространен най-много в Пунджаб и се отправихме директно към Амрицар и Златния Храм - най-свещеното място за сикхите. Самият град Амрицар е неприветлив, мръсен и шумен и с нищо не се отличава, но навлезеш ли в комплекса на Златния Храм, времето сякаш спира, шумът се превръща в красиви молитвени песни, а мръсните улици - в лъскав бял мрамор.  Тук обувките са забранени (и чорапите също), а покриването на косата е задължително както за жени така и за мъже.  Комплексът е огромен. Освен самият Голдън Темпъл, покрит със 100 кг чисто злато, изникващ от езеро, пълно с големи златни риби, имаше и още няколко големи храма, спални помещения, музей и столова. Водата, разбира се е свещена и всички се къпят и дори пият от нея.

в Златния Храм през нощта

през нощта дългите килими се навиват и хората спят на мрамора

масовото ядене

летящи чинии, шумът пред кухнята е неописуем

стража

Това, което ни привлече в сикхите е тяхната идея за равенство и споделяне.  Те се противопоставят на кастовата система в Индия, смятат, че всички хора са равни, независимо от социално положение, пол или религия - просяци и царе се хранят на една маса и живеят заедно в едно взаимнопомагащо си общество. Сикхите вярват в един Бог, в толерантност и любов към всички и служба на човечеството. В комплексът всичко е безплатно и парите са безполезни.  Има гигантска кухня, която денонощно храни десетките хиляди поклонници, идващи всеки ден. Доброволци непрестанно помагат с готвенето и миенето.  Навсякъде има филтрирана вода и за чужденците има отделна спалня, където можеш да останеш до 3 дни безплатно. Но най-хубавото в комплекса е липсата на всякакви магазини, сувенири, гайдове, просяци и мошеници, типични за повечето храмове. За три дни можеш напълно да освободиш съзнанието си, без да мислиш за пари, храна и подслон и изцяло да се потопиш в свещената обстановка. Разбира се приемат се донации и доброволен труд - кой колкото може. Включихме се с пълна сила в тази комуна, която изглежда работеше перфектно. Храна и вода имаше за всички по всяко време, я тоалетните (не знам как) бяха винаги чисти и свободни, въпреки хилядите индийци които минават през тях всеки ден. Може би най-чистите обществени тоалетни до сега - можеш спокойно да ходиш бос вътре. Като цяло чистотата явно има голямо значение за сикхите. По цял ден хората лъскат мраморните плочи по пода и стените и всяка фуга между тях.  Самият Златен Храм постоянно се почиства отвътре и отвън. Има специални дървени стълби-столове, с които можеш да чистиш стени, тавани и полилеи. Дори в самите религиозни церемонии, които видяхме вадеха свещени книги или предмети от големи сандъци, почистваха ги и ги прибираха обратно. Чистотата беше почти нереална. За повечето чужденци обаче явно не беше така. При първа възможност обуваха обувки, погнусени от ходенето боси и отказваха да ядат в обществената кухня - струваше им се прекалено рисковано да ядат от същите чинии, от които са яли хиляди индийци преди тях. Повечето дори не опитваха от филтрираната вода, а ходеха да си купуват бутилки! Изненадват ни понякога предразсъдъците на западния свят. Щом най-чистото място в Индия може да се превърне в "мръсно" в главите на хората. И същите тези "чисти" хора си лягаха в леглото с обувките! Ние обаче с най-голямо удоволствие се включвахме в най-масовото ядене, което някога сме виждали. Организацията беше перфектна, а храната - просто прекрасна. Освен стандартните ориз, леща, чапати и събджи (зеленчуци), сервираха и кил - нещо като нашето мляко с ориз (или сутляш), но със сушени плодове и ядки.  Така омразно в детската градина,  тук ми се струваше най-вкусното нещо.  Безплатна кухня има във всички сикх храмове, но тук е просто гигантическа. Включвахме се и в най-забавното миене на чинии някога - милиони, безкрайни камари от метални чинии и купички се изсипват постоянно и никога, никога не свършват.  Но и доброволци има колкото искаш, понякога е трудно да се добереш до мивките. Разбира се, бяхме единствените чужденци, миещи чинии и хората ни се радваха. Всички са много усмихнати и добронамерени, а на външен вид сякаш излизат направо от някоя приказка. Сикхите се отличават по странната си униформа, състояща се от пет символа (5те К) - Кеша - дълга коса, Кангха - гребен, Качха - къси панталонки, Кара - метална скоба и Кирпан (сабя). Като правило никога не подстригват косите и брадите си. Косите са навити на кок на върха на главата, а брадите понякога сресват зад ушите си.  Жените се смята, че имат същата душа като мъжете и съответно равни права във всичко. Всички гурдвари (сик храмове) са отворени за всички хора от всички религии. 

церемониално почистване в Златния Храм

даже водата се почиства ежедневно с дълги бамбукови пръчки

опъване на "знамето"

свещена баня с типичния сикхски нож

работата по храма тече постоянно

дългогодишни доброволци в храма

Златния Храм в Амрицар през нощта

Индийски граничар

Амрицар е близо до пакистанската граница и не знам защо решихме да отидем до там да станем свидетели на ежедневната церемония по затварянето на границата Индия-Пакистан. Доста нетипична церемония - нещо между военен театър и футболен мач с националистически нотки. С две думи - пълен цирк. Хиляди индийци се стичат всеки ден на тази граница, но не за да отидат в Пакистан - а за да повикат и потанцуват на границата и да се върнат с патриотично чувство. Тълпата беше огромна и имаше пейки като на стадион с отделни сектори за мъже, жени и чужденци. Започна се едно развяване на знамена, танцуване на супер силна индийска музика, скандиране "Индия е велика" пред въоръжените униформени граничари. Това се проточва с часове докато започна фактическата церемония - маршируване и сваляне на знамената от двете страни на границата. От пакистанската страна има съвсем малко хора и всички жени са забулени. Индийките за сметка на това пеят и танцуват като демонстрират свободата си. На мен цялото това представление ми се стори доста нелепо и се прибрахме с мечтата някой ден да пресечен тази граница към Пакистан.

индийски патриотки

мъжката публика

женската публика

граничарки

 голдън изгрев в Голдън Темпъл

След 3 пречистващи дни в Златния Храм се насочихме към Делхи. Отново хванахме безплатния влак втора класа, гарата беше съвсем близо до храма.  В Делхи имахме няколко важни мисии - да поправя обектива, да купим обувки на Гената и да изпратим колет със снимки до България. Не искахме много да се застояваме в този град - големите градове не са ни по душа, но имахме работа да вършим. Покрай работата се разходихме колкото можахме из забележителностите и пазарите на Делхи. Отидохме до най-голямата джамия в Индия - Джама Машид, която неприятно ни изненада с такси за снимане, такси да се качиш на минарето...нищо не беше безплатно като в Амрицар и доста по-мръсно и негостоприемно. За компенсация отидохме до една гурдвара (сикх храм) в Делхи, където ни посрещнаха с усмивка и веднага ни предложиха храна и вода. Слушахме прекрасна музика на живо, хапнахме в сравнително малката кухня, благословиха ни и ни дадоха цветче за късмет . Като цяло подобни "туристически" храмове, в които ти искат билети и такси за мен са доста далеч от идеята за Бог.  Обещах си повече да избягвам такива места.

Иначе както очаквахме в Делхи е пълна лудница, толкова много хора има, че не можеш да се разминеш по улиците. Но имаше и своя чар. В различните квартали можеш да попаднеш на напълно различен облик. Разказите за мръсотията и просията в Делхи ни се сториха преувеличени, но нашите критерии може би също са вече променени след Африка. Тук обаче за пръв път се разболяхме от прочутата Индийска диария и няколко дни не можех дори вода да пия. 

Ред Форт, Делхи

Ред Форт, Делхи

В Гурдварата в Делхи

в гурдварата в Делхи

пълно е с градски катерички

Лемон-нана

жицааа

колко деца могат да се качат на една рикша

бижутери

Джама Машид -  най-голямата джамия в Индия

дискусии пред джамията

трафика в Делхи

леща в кухнята на гурдварата

доброволци помагат в готвенето в гурдварата в Делхи

Гурдварата отвътре

стражите

За голям късмет обектива го поправиха за 4 дни (и 80 Евро) и можехме да се махаме от Делхи бързо. Обувките на Гената се оказаха най-трудната мисия. Дори в столицата нямаше номер по-голям от 44-45, а най-често това отговаряше на нашия 43-44, а Гената носи 47.5! Накрая се решихме на едни сандали 45ти номер, с леко стърчащи пръсти, но поне по-добре от бос. Изпратихме 13 кила за София с неща, акумулирани до сега и цял харддиск със снимки и бяхме готови да се махаме. Все още с болни стомаси, потеглихме към Раджастан. 

Изпращаме празнична атмосфера с индийското парти на границата.
Весели празници!