вторник, 26 юни 2012 г.

Камбоджа


Взех от Као Сан (Банкок) съмнително евтино бусче директно за Сием Рип. През цялото време очаквах да има някаква уловка, но всичко се оказа наред, освен  че всички в буса бяха платили най-различни цени за същото разстояние.  Виза за Камбоджа се взима на място от границата. Помолих да ми я сложат върху използвана страница от паспорта и отговорът беше „колко ще платиш за това?“. След кратко пазарене се разделих с $10 и отново имах две празни страници в паспорта. От това зависеше изцяло пътуването ми занапред.
Сием Рип е малко симпатично градче, препълнено с туристи. В началото не усетих никаква разлика с Тайланд и даже продължавах да поздравявам на тайландски. Най-странното е, че цените навсякъде са в US$ и в магазина се почувствах като в Америка. Местните реали се използват по-рядко и дори банкоматите дават долари. Веднага намерих „cheap&best  мястото в Сием Рип – за $1 спалня с безплатен wi-fi и най-добрия рууф-топ в града. Останах цяла седмица и тук срещнах най-неочаквано Грация - испанка, с  която бяхме на Випасана в Индия преди 6-7 месеца и сега пътуваше с весела група от испанка, италианец и поляк.
В Сием Рип повечето хора идват за 1-2 дни да видят храмовете Анкор, но аз реших първо да се потопя в обстановката, да опозная местните и да се подготвя за величественото изживяване в храмовете. Взимах си колело под наем всеки ден ($1) и обикалях храмове, улици и селца. Тук хората отново са будисти, а монасите са прекалено приятелски и не само, че ядат месо, но и често ги виждам да пушат цигари в манастирите. Прекарвах часове в разговори с тях, опитвайки се да разбера как живеят. Повечето не практикуваха медитация, само изучаваха древни текстове и пали език. Често ме канеха в стаята си, което не ми се струваше много редно, а двама от монасите дори ми поискаха фейсбука.



един от красивите храмове в Сием Рип
модерните монаси (снимката е от сев. Тайланд)
Монаси събират даренията в храм в Сием Рип
Послушничка в манастир в Сием Рип храни семейство котенца с ориз
отново украшения с яйца - като в Индонезия
крокодили за продан
В стаята на един гостоприемен монах в Сием Рип


Изгрев над Анкор
След няколко дни се почувствах готова за Анкор. Отидох с колело още предния следобед да си купя билет, който важи за следващия ден, но можеш да влезеш с него и вечерта на предишния ден. Докато стигна с колелото обаче, хълма, от който се наблюдава залеза, вече беше затворен и реших да покарам до следващия храм  – Байон. От далеч видях, че целият храм е осветен и тълпа с хора се насочва натам. Захвърлих колелото в храстите и се присъединих към тълпата, чудейки се какво става. Обикновено храмовете затварят в 18ч, а вече минаваше 18,30. Посрещнаха ни с топла кърпа и чаша вино и скоро разбрах, че съм попаднала на сватба. (не камбоджанска, разбира се, наемът за храма е $5000). Не можех да повярвам на късмета си. Снимах нощния храм, насладих се на жива камбоджанска музика и танци и дори си говорих с някои от гостите. Когато поканиха всички вътре на вечеря имах възможността да се полутам из храма и да поснимам на спокойствие. Чувството да си там през нощта без туристи е магическо. Точно, когато мислех да си ходя дойде някакъв гард и ме пита дали съм от гостите. „Не“- отговорих му, а той започна да се кара, че отдавна е трябвало да съм излязла, че храмовете работят до 18ч и т.н. Отговорих му най-искрено, че съм видяла много хора да влизат и съм ги последвала. „Това са специални хора“ – каза той. „По-специални от мен?“ – учудих се аз,“ аз мислех, че съм най-специалната“. На него обаче явно не му беше до шеги. Каза, че са намерили колелото ми и от 2 часа ме търсят. Последвах го без да споря, но когато ме заведе при колелото видях, че това не е моето колело. „Значи има още някой!“ – с ужас установи той и се втурна пак да търси. Аз обещах, че си тръгвам и отидох да си търся колелото. Тогава срещнах другия нарушител – швейцарец (значи и швейцарците понякога нарушават правилата!). Казах му, че го търсят и държат колелото му и той отиде да си го вземе. Поне имаше с кой да карам десетте километра до града в тъмното без фар. И двамата бяхме страшно въодушевени от неочаквания нощен Анкор. Такива неща не се случват, ако си с гид и шофьор. 
на сватбата в Байон
На другия ден обиколих храмовете с колелото както си му е редът – от изгрев до залез. Сега разбрах защо Борободур така ми напомняше на храмовете Ангкор.  Оказа се, че император Джаяварман II, при който са започнали строежите на храмовете в  Ангкор през 9 век, е прекарал ранните си години на остров Ява и е бил вдъхновен от храмовете там, особено от Борободур. От своя страна пък тайландците, вдъхновени от Анкор, построили храмовете в Аютая през 14 век.  През вековете повечето храмове в Ангкор са били завзети от джунглата и почистването им е било почти невъзможно.  По ирония на съдбата през 20те години на миналия век са почистили храмовете от джунглата по метод, използван от холандците да възстановят Борободур. Все още дървета обвиват много от стените на храмовете и ни напомнят за силата на природата.  



най-обраслия храм в Анкор - Та Пром
Та Пром, храмът, завзет от джунглата

силата на природата...

храмът Анкор
Успях да обиколя 6-7 храма с колелото за целия ден. Мислех да повторя нощното приключение, но след залеза вече бях толкова изморена, че едва извъртях 10те километра до Сием Рип.  Мисля, че видях достатъчно храмове за последните 24 часа и си дадох почивка. Останах още в Сием Рип и атмосферата започна много да ми допада, въпреки хилядите туристи.  Карах колело до близкото езеро Толне Сап, където има села във водата. Надявах се на някой местен рибар да ме повози на лодка, но се оказа, че има само едни лодки за туристи, които струват $15 за час и половина разходка и е забранено на всички други лодки да возят чужденци там. Накрая срещу $2 един лодкар ме разведе из селото си, което плува в реката преди езерото. Хората бяха много мили и усмихнати и никой не ми е искал пари. Ядох от местния сладолед, който ядат с лепкав ориз или понякога хляб. Комбинацията сладолед и лепкав ориз се оказа учудващо добра.

в гест-хауса храната пристига до рууф-топа по външен асансьор
Централната туристическа улица в Сием Рип се казва „Pub Street” (Кръчмарска Улица)
любимите ми пролетни ролца - пържени или сурови мммм
на пазара в Сиeм Рип
около Сием Рип

рибари


плаващото село на реката





деца ловят риба в реката
хм, дали ще ни стигнат парите за още един сладолед...


фризьор
пиян полицай обяснява нещо на камбоджански...

в класната стая
в училище

шивачки правят чанти от стари торби от ориз


жертви на червените кхмери


Анджуна бар в Сием Рип
Най-накрая събрах сили да потегля отново на път, напуснах уютния гест-хаус в Сием Рип и потеглих на север към планините около Бан Лунг, на границата с Лаос. Взех автобус и пътуването се оказа епично. По средата на пътя ни оставиха на някакъв крайпътен ресторант, докато автобуса закара част от хората до някакъв град наблизо и ни казаха, че ще ни вземат след час. Чакахме 3-4 часа, докато разберем, че рейсът се бил развалил и трябвало да намерят друг. Най-смешното беше, че един китаец, който идваше директно от парти, така дълбоко беше заспал в рейса, че беше продължил с другите, докато раницата му остана при нас и дълго време се чудехме на кой е. Когато дойде новият рейс вече се свечеряваше,  по тъмно спряхме в някакво село и шофьорът каза, че ще продължим утре. Категорично отказах да плащам за хотел в това село и ги помолих да спя в рейса. Накрая като се разотидоха останалите пътници, човекът ни покани заедно с група холандци да спим в къщата му. На другата сутрин ни натовариха в претъпкано минибусче и най-накрая пристигнахме в Бан Лунг. Помислих си, че на стоп вероятно щях да пристигна по-бързо и удобно, а уж взех рейс, за да има повече време да обикалям из планините.



Самият град Бан Лунг не ми хареса особено, но наблизо имаше красиви водопади и кратерно езеро, което ставаше за плуване. Какво по-добро разхлаждане в жегата! Отново си взех колело под наем и обикалях селцата и водопадите. Хората покрай пътя весело ми махаха и ме канеха в къщите си. Въпреки, че никой по селата не говори английски, всички искаха да се сприятеляват и никой не ми искаше пари. Децата бяха най-приятелски и понякога се хващаха за колелото ми и не ме пуснаха да потегля.  Голям смях падаше като потеглях, влачейки 4-5 деца отзад. Пътищата бяха покрити с червена прах и много ми напомняха на африканските. Нямаше почти никакво движение, освен някой сладоледаджия на мотор, който не пропусках да спра за нова порция домашен сладолед с ориз срещу 500 реала ($0,12). Въртях педалите по прашните пътища с пълна сила , пеех с пълен глас и се чувствах безкрайно щастлива и свободна.  Намерих нови приятели в гестхауса и заедно опитахме някакво местно китайско вино от женшен, което имаше вкус на ликьоро-коняк и струваше $0,25 бутилката. Беше учудващо вкусно и дори нямаше махмурлук на другия ден. Въобще животът в Камбоджа се очертаваше евтин и безгрижен.  Но стана време да помисля за следващата дестинация. Как да избера последните две страни за последните две страници от паспорта ми? За Лаос чувах, че е станало скъпо и туристическо, Бирма (Миянмар) е все още проблемна и крайно ограничена за свободно пътуване. Сърцето все ме дърпаше обратно към Индия и Непал и реших, че последните страници от паспорта  ще използвам за тях. Най-евтините полети до Индия бяха от Банкок, така че реших да се насоча по земя натам. Знаех си, че ще отида трети път в Тайланд.

едно от приятелските семейства по пътя
и приятелските деца...
един от трите водопада, които обиколих







кухня на открито
типична камбоджанска храна
и плодове - любимите ми мангустини
тези не ги опитах - скакалци, хлебарки и червеи
хлебарки с лук и чили
След няколко дни потеглих за столицата Пном Пен за нова виза за Тайланд. От приятели знаех, че най-евтините гестхаусове са на Лейк Сайд, но за моя изненада нямаше нито езеро, нито гестхаусове. Заради някакъв грандиозен проект за строителство бяха напълнили езерото с пясък и бяха срутили почти всичко на Лейк Сайд. Гледката беше потресаваща, сякаш бяха минали червените кхмери от тук. Последният останал Гестхаус номер 10 се бореше за съществуването си и не отстъпваше да бъде съборен. След неуспешен опит да намеря каучсърфинг, се установих в един гестхаус в центъра и веднага отидох до Тайландското посолство за виза. Трябваше да чакам пет дни в Пном Пен  и ги използвах за разходки из града, носещ мрачния дъх на миналото и оптимистичния прогрес на бъдещето.  
Не пожелах да видя зловещото училище Туол Свай Прей, превърнато в конц лагер от Пол Пот, нито кървавите Killing fields, където между 1975-78 година са екзекутирани 17000 мъже, жени, деца и бебета. Трагичните масови гробища сега са купени от Японска фирма и могат да се видят срещу $5. Интересно как дори от такова човешко нещастие може да се прави бизнес.
Лейклес сайд
това, което е останало от гестхаусовете на Лейк Сайд

бездомници
Друго интересно за Пном Пен е, че през 1975г., след като градът е завзет от Червените Кхмери, цялото население е било изселено в провинцията на полето, а повечето от интелигенцията- избита. В едномилионният град са останали по-малко от 50 000 жители – главно военни, партийни членове и работници във фабриките. През 79г. пном-пенци се връщат обратно и градът започва да се развива отново.
Хората тук бяха преживяли всички тези абсурди и все пак изглеждаха много усмихнати и щастливи. Бяха успели да загърбят мрачното минало и да се радват на свободния живот. Проституцията тук е много разпространена и почти легална.  Пътуващите от мъжки пол се оплакват, че е трудно да срещнеш местно момиче, което в последствие да не се окаже проститутка. Крокодилите също явно са много разпространени, навсякъде продават крокодилски ботуши, чанти, цели препарирани крокодилчета и дори кроко-хамбургер!
Движението е пълен хаус и дори на големите трилентови булеварди  тук-туци, мотори и коли карат в насрещното – обикновено в най-бързата лента. Моторите и всякакви техни разновидности са повече от колите и често се возят по 4 и даже 5 души на мотор.  Пресичането на улицата е екстремно изживяване, дори на пешеходна пътека. Винаги ми се разтуптява сърцето.


Престоят ми в Пном Пен може да се определи като  „странен“. Първо една камбоджанка на средна възраст ме среща два пъти на улицата и два пъти ме кани на закуска у тях. Първо ми се стори съмнително, че така случайно кани непозната чужденка на гости и не отидох, но след втората среща ми стана много любопитно какво се крие зад всичко това и реших да приема. Закара ме с мотора си в голямата си къща и след бърза гощавка само за мен, всичко започна да ми става ясно. Обясни ми, че мъжът й е крупие и ако играя в казиното на неговата маса ще спечеля много пари, които ще си разделим по равно. Казах им категорично, че не играя комар, но те настояваха, че те ще вложат парите за залога и аз само трябва да играя. Накрая се оказа, че трябвало само да додам 4800$ и ще стана богата. Благодарих за закуската и ме закараха обратно, от където ме бяха взели. Какъв странен казино-спам. Поне задоволих любопитството си и апетита си.
Разхождах се в храма Уат Пром, когато видях как монах благословява чужденка и й „прочита кармата“ като слага на челото й свещено писание и тя с пръчица избира някоя страница. Пожелах да опитам и аз и монахът ми преведе на английски историята, която бях отворила. „You are very lucky!” – възкликва той. Каза, че става дума за жена, която се жени за принц, ражда му 1000 деца и всичките деца достигат просветление. Какво по-голямо щастие! Тръгнах си с приповдигнато настроение и точно когато си мислех колко съм щастлива и как ще се оженя за принц и ще имам 1000 деца, пресичайки с усмивка един от големите булеварди, в гръб ме блъсна мотор, каращ в насрещното. Без да разбера как, се озовах на земята и над мен вече се бяха надвесили няколко камбоджанеца, които ми подаваха ръка да стана. В първия момент въобще не можех да помръдна, коляното на десния крак ме болеше много и не можех да го движа. За щастие след минутка почивка станах на крака и установих, че няма нищо сериозно, само натъртено коляно и ожулвания по краката и лактите.  Добре, че тук хората карат сравнително бавно и въпреки, че ме удари директно, не е било много силно. Човекът с мотора изглеждаше по-уплашен от мен и целият трепереше. Въпреки, че не говореше грам английски го питах защо кара в насрещното и му казах, че ще викна полиция.  Той изглежда ми се извиняваше на камбоджански и какво друго ми оставаше освен да го пусна да си ходи, отново в насрещното.  Събралите се зрители ми помогнаха да пресека булеварда, накуцвайки.  След това дълго вървях и се смеех сама на съдбата, която ме свали на земята с шамар, точно когато бях почнала да политам. Животът е толкова смешен!  
мюсюлмани се молят на лодката си
След пет дни в Пном Пен, взех тайландската виза и веднага тръгнах с вечерен рейс към морето. Отивах да видя Грация на един плаж на 10-тина километра от Сиеноквил. Пристигнахме по среднощ в Сиенуквил и жената, която седеше до мен, след като си бяхме приказвали по пътя, ми предложи да ме закара до плажа. Това беше голям късмет, тъй като да вървя до там през нощта пеша не беше най-добрата идея.  Няколко вечери по-късно Грация и Каролина се връщали от Сиеноквил привечер пеша по плажа и били нападнати от двама камбоджанци с ножове. Като в някакъв екшън бяха успели да избягат и да се скрият в гората, захвърлили джапанки и покупки. Дълго се крили в гората докато камбоджанците се отказали да ги търсят и след това със спринт бяха дошли до гестхауса. Това беше първата подобна случка, която чувах в Камбоджа, до сега всичко ми изглеждаше съвсем безопасно. Но все пак Сиенуквил  е най-туристическият курорт и явно лошите хора се навъртат там.


бунгалата на плажа се вписват с пейзажа
един от плажовете в Камбоджа

тук спахме на хамаци...


вкуснотии на пазара - от кокосова захар
претъпканите бусчета в Камбоджа - отзад има 8 души
 Изкарах няколко весели дни с весели приятели, като спях безплатно на чувал под навеса на ресторанта и си купувах ядене веднъж на ден от тях. Реших да стопирам на север към Кампот и Кеп и дори тръгнах заедно с един поляк, който стопираше към Тайланд. Качи ни камион до града, където трябваше да се разделим и аз продължих към Кампот.  С още един камион стигнах Кампот и даже ме закараха до центъра.  След два дни реших да отида на един от многото острови в Камбоджа – Rabbit Island.  Взех лодка от Кеп и на острова срещнах двама французи, които познавах от Lake Side (или Lakeless Side, както започнахме да го наричаме) в Пном Пен. Казаха, че ще спят на хамаци на някое диво плажче и аз веднага се присъединих. Намерихме си чудно плажче с малки червени камъчета и дръвчета за сянка. Малко не бяхме предвидили прилива и през нощта вълните започнали да плискат единия хамак, а пък аз спях на шалте и водата се разбиваше на сантиметри от мен. Така безгрижно изкарах последните дни от визата в Камбоджа. Почти месец изкарах тук и дойде време за следващата дестинация. Франсетата Кевин и Меди  също се оказа, че отиват към Тайланд - Ко Чанг. Реших да продължа с тях.

Пном Пен