вторник, 29 март 2011 г.

Нигер и Нигерия


В Нигер влязохме след като преминахме пеша моста над р. Нигер. Граничната полицайка дълго ни разпитва защо нямаме кола, как сме стигнали до там и не ни ли е страх от лъвове и змии като спим в гората. В Нигер обаче нямаше нито един лъв, а и змии до сега не бяхме видели. Каза също, че и в Нигерия е многоо опасно, но това вече го чувахме многократно. Помним още първата ни нощ в Африка, Танжер мароканецът, с който прекарахме нощта задраска с Х Нигерия и каза: „ Не ходете в Нигерия! Там ще ви вземат всичко, дори и обувките и ще ви оставят боси и голи...ако въобще ви оставят живи” Ние обаче се бяхме запътили точно натам да проверим верни ли са тези истории. Всъщност трябваше да минем Нигерия само транзитно с визата за 7 дни.



Първата нощ в Нигер прекарахме близо до границата в една палмова горичка и на сутринта стигнахме първия град- Гая. Контрастът с Бенин беше голям – отново пясък, отново джамии и среднощни молитви, отново прашния вятър харматан. Бедността и мръсотията веднага се набиваха на очи. Нямаше никакви плодове и зеленчуци, освен нереално скъпи дини. Пътищата бяха още по-счупени, а колите – още по-претоварени. Хората не искаха или не можеха да говорят на френски. Явно много не обичаха французите тук. Само преди 2-3 месеца двама французи бяха отвлечени от бар и убити в Ниаме. Но иначе хората бяха мили с нас и нямахме никакви проблеми.


 Хапнахме ориз и побързахме да се махаме от неприветливия град. Продължихме с камион по ужансия път към Досо и за целия ден изминахме само 60км. Пътят сякаш не беше правен от колониални времена насам. Уморени от ламбичкане и подскачане по дупките, решихме да спрем да спим  и продължихме на другия ден. Първият камион, който мина беше буркинецът и бенинецът, които ни закараха до границата. С тях стигнахме на 7 км преди Досо, където ни оставиха преди полицейския пост. След Досо пътят вече ставаше добър, но движение почти нямаше. Спря ни един туарег, който внасяше кола от Бенин. Преди да ни пусне да се качим ни разпитва какво носим в раниците и каза, че по принцип не спира на никой. Тук хората изглежда се страхуват да спират на непознати, особено като карат нов внос кола. Уверихме го, че не сме бандити, даже научихме малко тамачек (езика на туарезите тук) от него, но той до последно не може да се отпусне. Когато го помолихме да спре в пустущта на свечеряване, той много се притесни, бързо ни свали и потегли без да имаме време да му кажем чао. Спахме на чудно местенце в безкрайното сухо поле. Вечерта камионите и колите спираха и настъпваше пустинна тишина. Тъй като селата нямаха електричество, нощта беше истински тъмна. Наоколо беше съвсем равно докъдето ти стига погледа и от нищото изнихваха каменни хълмове.











с туарезите
На другата сутрин отново ни качи туарежко семейство, които бяха доста весели и ни написаха имената на техния език, който бяхме срещали преди при берберите в Мароко
Това беше единствения африкански език, който имаше писменост от всичките стотици езици тук (в Източна Африка само Етиопският език има своя писменост). Само в Нигерия има над 200 различни езика и нито един няма своя писменост. Трудно е да си представиш живота без писменост.  Туарезите ни оставиха в едно село на разклона за Маради и там ядохме ориз и напълнихме вода. Тук вода се намираше още по-трудно. В повечето села дори нямаха помпи, а вадеха с кофи от 30-метрови дупки вода. Когато намерим вода наливахме по 7-8 литра, които ни стигаха за половин ден.

След това ни качи нигериец, който също внасяше кола от Котоноу. Всъщност, освен камиони, вносни коли от Котоноу и по някое претъпкано рейсче, друго движение нямаше. Дори и нигерийците предпочитаха да прекосят цял Бенин и Нигер, за да избегнат Лагос и делтата на р. Нигер. Най-накрая поговорихме с някой на английски и послушахме Фела Кути. Дълго  спорехме по въпроса с жените в мюсулманския свят. Въпреки, че беше образован човек, той смяташе, че жените не могат да се контролират сами. Затова трябва да се омъжат рано да има кой да ги контролира на време. След това те нямат право дори да говорят с друг мъж, докато съпругът им има право да си вземе още 3 жени и да спи с още стотици, ако поиска. Разбиранията им за семейство, деца и любов бяха тотално различни от нашите и беше трудно да ги разберем. Темата беше безкрайна и спорът беше безсмислен. Скоро се свечеряваше и слязохме да преспим. Изкарахме още една тиха нощ край пътя в Нигер и на другата сутрин започна сагата с камиона. 

Решихме, че сме близо до последния град – на по-малко от 80 км и пътят беше добър, затова се качихме на първия камион, който мина и бавно потеглихме натам. Спряхме в първото село да помогнем на друг камион да смени гумата си.  След като смениха гумата се оказа, че не можем да запалим. Беше ни свършил бензина. Камионът, разбира се, нямаше никакви датчици и на всичкото отгоре скоростният лост не работеше и трудно се превключваше с голяма сила и много стържене. Шофьорът ни се качи на другия камион и тръгна да търси гориво. Ние почакахме час и нещо в селото, където хапнахме местни палачинки и наляхме вода от помпата. Селцата бяха малки и хората- много симпатични. Въпреки че повечето не говореха френски, ни приемаха много приятелски и ни се радваха много. Накрая шофьорът се върна с бензин, но пък камионът не искаше да запали. Точно се бяхме отказали и решихме да хващаме друг стоп нататък и моторът запали. Продължихме бавно по пътя и скоро видяхме камиона със спуканата гума, отново със същата спукана гума. Тук камионите имаха много малко гуми, които се гънеха и осукваха под тежестта на големия товар. На място, където нормално трябваше да има 4 гуми, те имаха само една, обикновено много стара и изтъркана. Качихме шофьора със спуканата гума до следващото село и така станахме 6 души в ТИР-а, което ни беше рекорд до сега. След още няколко километра видяхме друг закъсал колега спрял вдясно на пътя. Ние спряхме до него да си говорят, но камионът ни загасна и така задръстихме целия път. Дълго време не можехме да запалим и седяхме по средата на пътя като давахме знаци на идващите коли да ни заобиколят. След още малко време с доста мъка включихме на скорост и потеглихме отново. Така цял ден пътувахме тези 80 км до Маради и точно, когато влизахме в града пак ни свърши бензина. Този път продължихме пеша и оставихме камионовата сага. Представяхме си какво приключение е целият им курс от Котоноу до тук – над 1500 км.






тези къщички не са за хора, а за складиране на зърнени култури



на помпата

не е лесно да се пътува така...особено по път с много дупки











Спахме в Маради и на другия ден стигнахме границата с Нигерия. Къмпирахме близо до границата, за да можем рано сутринта да влезем в Нигерия.  Още в 8 часа бяхме на полицейския пост, но успяхме да стъпим в Нигерия чак към 12. Първо полицаите от нигерската страна дълго ни разпитваха и сякаш не искаха да си ходим. Писаха 2-3 пъти данните ни, професия и т.н. Като цяло граничните полицаи въобще не бързаха, а и освен нас изглежда нямаха други клиенти. Обикновено изкарвахме поне по половин час в писане и приказки преди да ни ударят печата. След това се оказа, че има още над 5 км ничия земя до другата граница, които извървяхме пеша. Дори имаше 2 села между границите и се чудехме към коя ли държава принадлежат. Накрая пристигнахме при нигерийската полиция, къето се започна проверка. Първо ни провериха целите раници за оръжие, след това ни заведоха в друга сграда да пишат и да ни разпитват. Там най-неочаквано единият полицай ни заговори на български. Оказа се, че е живял в Българя и ни смая с африкански български език. Точно си мислихме, че всичко е свършило и тръгнахме по пътя, когато ни настигна полицейска кола и ни върна обратно на границата, където в 3та сграда отново започнаха да пишат и да питат. Накрая попитаха дали няма да дадем нещо за регистрацията, но ние категорично отказахме. Най-накрая в 12 часа бяхме официално в Нигерия и започнахме да стопираме към Кано. Там имахме уговорка с каучсърф от Индия и трябваше да стигнем преди тъмно. Първо една кола ни закара до първия град на 4-5 км, след това едно лъскаво пежо 607 ни взе директно за Кано – на 250 км. Бяха двама Нигерци, които не говореха нито френски, нито английски. Поискаха ни малко пари и се съгласихме, нямахме много време, а с тях пътувахме бързо и удобно. Още след 5 км ни спряха първите полицаи за проверка на документите и питаха какво им носим от България. Отговорихме, че им носим усмивки, но те не останаха доволни. „Дай ми нещо! Вода, подарък каквото и да е!“ Нямахме какво да им дадем, дори водата ни беше свършила и ги оставихме само с усмивките. Полицейски постове имаше постоянно на пътя и тази случка се повтаряше многократно. Все пак стигнахме Кано навреме и без проблеми.
  
 С Маянк и част от неговите приятели

чистене на сусам в Нигерия
Там Маянк, нашият хост ни посрещна гостоприемно с индийска храна и душ. На гости имаше и други индийски приятели и се получи доста забавна вечер. Разказваха ни много за Индия и Нигерия, обменихме филми и музика и въобще бяха наши хора. За разлика от повечето африканци, те наистина бяха впечатлени от нашето пътуване и много ни се радваха: „Вие правите това, за което винаги сме мечтали, но никога няма да направим“- казваха. За голям късмет се оказа, че Маянк ще пътува на другия ден за Майдугури по работа. Това беше на цели 600 км в нашата посока, почти до границата с Камерун. Така преминахме Нигерия само за 3 дни без дори да усетим тази страна. Освен полицаите и няколко колеги на Маянк, не срещнахме много други нигерийци. Останахме една вечер в Майдугури с Маянк и на другия ден вече бяхме в Камерун. Дългоочакваният Камерун, където  мислим да останем повече време. Тук ще празнуваме кръглите си рождени дни – на 8 Април Лора става на 30, а на 13 Април Евгени става на 25. Всички са поканени на горещо парти в Камерун!

събота, 19 март 2011 г.

Бенин

Бенин – страната на водум религията (или вууду както я наричат от другата страна на океана). Видяхме вууду фетиши - статуи и пазари за мъртви животни, както и много местен джин, който се използва за церемониите. Видяхме и много живи животни, които са доста по-интересни за нас.
В Бенин влязохме с двама тоголиици с джип, които ни оставиха в Гранд Попо – градче на океана с красиви плажове. По пътя видяхме Ерви – фотографа с мотора и дълго го преследвахме. Настигнахме го чак на границата, където си взимаше виза. Направихме си среща в един реге бар в Гранд Попо и не след дълго се видяхме там. Разказвахме си кой къде е бил, когато се появи възрастен германец, който бяхме срещнали в посолството на Гана в Уагадугу. Отидохме всички да ядем в селото и германецът ни показа чуден къмпинг на плажа само за 500 CFA на човек (около 1.50 лв.). Останахме там 2 дни. Трудно се разделихме с хладта на океана и безгрижието на плажа и тръгнахме към големия град.

тук риба се лови като се пускат големи мрежи и след това цялото село дълги часове теглят мрежите
"Срането забранено. Глоба 5000 франка"
и децата се включват в дърпането на мрежите
а след това започва голямото разплитане...
От Гранд Попо ни взе отново тоголиец с нигерийски номер и ни закара директно до Котоноу – столицата на Бенин. Всъщност административната столица се води Порто Ново, но дори местните не знаеха това. Всичко е концентрирано в Котоноу, както и нигерийското посолство, откъдето трябваше да вземем следващите визи. Пристигнахме следобед и след дълго обикаляне по улиците и плажа не можахме да намерим къмпинг, а хотелите бяха много скъпи. Вечерта замръкнахме в центъра с раниците без подслон. Отидохме в осветен охраняван квартал, пълен с много „йовота”, заведения и европейски магазини. Отидохме в прочутия бар Ливингстън и попитахме дали има къде да се къмпира. Накрая дойде шефката и ни позволи да си опънем палатката на тротоара срещу заведението, пазени от охраната им. Така за втори път къмпираме в центъра на африканска столица. На другата сутрин станахме рано и отидохме директно в посолството на Нигерия. В 8 часа бяхме там, но ни дадоха бланки да преснимаме и казаха да се върнем чак в 10. След това чакахме на опашка до 13 часа. Поне в чакалнята имаше климатик и телевизор. Успяхме да поговорим с други чужденци, живеещи в Нигерия и от тях получихме полезна информация за опасните места и транспорта там. Знаехме, че да вземеш визи за Нигерия е трудно, ако не си прибиваващ в Бенин и се бяхме приготвили за всякакви въпроси. Бяхме последни и към 13 часа посланникът ни прие и започна да ни разпитва: Защо не сме опитали да вземем визи от Того, това първия опит за виза ли ни е, къде отиваме, от къде ще минем, кой рейс ще вземем, имаме ли билети...Накрая, без дори да погледне бланките ни, ни каза, че не може да ни даде визи от първия път: „Ако ви дам визи сега, ще помислите, че съм несериозен човек. Ще трябва да се помъчите повече.” Разбрахме се да се върнем след 2 дни, което все пак беше обнадеждаващо.

на пазара Дантокпа в Котоноу


Обама бийч интернешънал.
За щастие си намерихме каучсърфинг и останахме в Тереза и Бертранд – американка, женена за бенинец, докато чакаме за визите. През това време разгледахме Котоноу - огромния пазар Дантокпе (може би най- големия в западна Африка) и известния Обама бийч. Чудехме се как ли се е казвал преди Обама да стане президент – може би Буш бийч :) Къпахме се в океана и дори се запознахме с шефа на Обама бийч – нигериец, живял в Лондон. Имаше избори за президент след няколко дни и навсякъде имаше плакати, камиончета с музика и танци агитигаха за различните кандидати и хората бяха превъзбудени. След 2 дни отново отидохме в нигерийското посолство и отново чакахме няколко часа, въпреки че имаше само 2-3 души преди нас. Посланникът отново започна да ни разпитва, този път беше още по- весел и говореше във филми: „За 80 дни ли ще обиколите света или имате повече време?...Разкажете ми нещо за пътя- The good, the bad and the ugly. Кажете ми една лоша история....” След дълъг разговор ни убеди, че трябва да минем през Нигер и северна Нигерия, а не през Лагос и покрай океана, където е най- опасно. Накрая каза, че ще ни даде транзитна виза за една седмица ако му донесем копие от паспорта на някой бенинец с подписа и телефона му. Взе ни по 50 000 CFA на човек (към 80 евро) и това беше най-скъпата и най-кратка виза до сега. В графата „цена на визата” написа „платена”. Знаехме, че нормално визата е 20 000–30 000, но нищо не можехме да направим. За щастие Бертранд бързо ни съдейства с копие от паспорта си и в 16 часа на същия ден имахме визи за Нигерия. На следващия ден поехме на север.



банани
ютиите, които са антики за нас, тук са последна мода
Първо посетихме Ганвие – село, построено в езерото, близо до Котоноу. Имаше шарени бамбукови къщи във водата, дървени лодки и хора, ловящи риба, но беше и доста туристическо. Разгледахме го за 2 часа с лодка и напазарувахме храна. На пазара, освен плодове и зеленчуци, попаднахме на сергии за вуду, отрупани с умрели животни. От цели опечени котки, змии, гущери, хамелеони, до глави на коне, биволи и дори на лъв и леопард. Миризмата беше ужасна, а гледката – потресаваща. За пръв път виждахме лъв в Африка и той беше умрял. Собственикът на сергията гордо ни го показваше.

Продавачка в Ганвие



Лодките обикновено са пробити, а платната са от подръчни материали (например чували)
Дори и във водата има предизборна кампания на Яи Бони- сегашния президент
тук може да се видят половината диви животни на Африка, също и домашни
Лъв и леопард
Сушени хамелеони за късмет

Напазарували, тръгнахме да търсим място за къмпиране. Градът обаче нямаще край и на свечеряване помолихме да спим в двора на асоциация за инвалиди, където ни приеха без проблеми. На сутринта ни качи семейство с 2 деца за следващия град – Алада. По пътя се отбиха в едно село при роднини на жената, където обядваха, спаха и се къпаха. Така стигнахме в Алада чак следобед и спахме след града в гората. Районът беше богат на вуду. Имаше дори жив цар, 16ти по ред от империята Дахомей, с който можеше да се срещнем срещу малко заплащане. Не пожелахме да видим негово величвство и се задоволихме само с двореца от вън.



Контрабанден петрол от Нигерия се продава по уличните "бензиностанции" в бутилки от кока кола или уиски. Цената е по-малко от лев на литър.

На сутринта ни качи джип, отново с тоголиец, директно за Бохикон и дори продължи 10тина километра, за да ни закара до Абоме – градът на царете от империята Дахомей. Разгледахме Абоме и се върнахме до Бохикон на същия ден. Вече се стъмваше и излизахме пеша от града с идеята да преспим някъде, когато неочаквано ни взе спортна Мазда 323. В маздата имаше 2 момчета и едно момиче. Те всъщност не отиваха никъде, но ни се изкефиха и решиха да ни закарат до края на града. Когато им казахме, че ще спим на палатка, ни поканиха в тяхната къща в Бохикон. С радост приехме и се върнахме обратно в града. В къщата всъщност имаше бар и дънеше силна музика постоянно, независимо, че не дойде нито един клиент цялата вечер. Изкъпахме се, изпрахме си дрехите и си опънахме палатката в една от стаите. На сутринта ни закараха до края на града и продължихме стопа. Скоро ни качи Нисан чак за Параку – на около 300 километра на север. Имаше климатик и карахме със 150–180 км/ч. Колата беше нов внос от Америка и идваше от пристанишето в Котоноу. Слезохме в Чауру – на 55 км преди Параку, където хванахме разклона за северозапад. Искахме да разгледаме и тази част на Бенин, където има голям национален парк – Пенджари. Пътят обаче се оказа черен и след цял ден чакане не мина нито една кола, нямаше дори рейсчета. Опитахме се да стопираме мотор, но разстоянието беше голямо и искаха доста пари. Оказа се, че през Параку има по-главен път и е трябвало да продължим с Нисана до там. Нямахме друг избор, освен да се върнем и да поправим грешката си. За щастие бързо ни взе джип за Параку. В началото искаше пари, но после се съгласи да ни вземе безплатно. Често се случваше в Бенин да искат пари за стопа, но ние им отказвахме и продължавахме да чакаме. Остави ни на разклона за Джугу, хапнахме ориз на улицата и останахме да спим в гората след града. Отново горите приличаха на савана и колкото по- на север отивахме, толкова по-сухо ставаше. На другия ден след доста чакане и вървене ни качи пикап за 20 км. Пътят беше малко по- добре, поне имаше някакъв асфалт, но беше почти празен. С часове не минаваше нито една кола, освен таксита. ”Тук няма автостоп. Трябва да вземете такси” – ни каза човекът, който сам ни качи на стоп. Повечето хора не разбираха, че това е възможен начин на придвижване и питаха: „Ако не бях ви качил аз, как щяхте да стигнете?” или „Как ще продължите сега? Искате ли такси?” Обяснявахме им, че целия път до тук сме изминали на стоп, но явно не можеха да повярват, въпреки че те самите ни качваха на стоп.
Повървяхме и почакахме още малко на празния път, когато се зададе камион и решихме, че не трябва да изпускаме тази възможност. По принцип не стопирахме камиони. Повечето бяха претъпкани с хора и товар и се движеха супер бавно. За щастие обаче този камион беше празен и имаше само двама души. Бяха собственикът на камиона и синът му и мълчаливо ни закараха до Джугу – града на разклоните, както пишеше на табелата. Имаше кръгово с 5 пътя в различни посоки и оттук хващахме по-главен път в посока Буркина Фасо. В Джугу отново ни качи камион. Бяха буркинабе и караха газ от пристанището в Котоноу за Уагадугу. Закара ни чак до отбивката за националния парк. Шофьорът беше много яко типче, след 2 дни ставаше на 30 и по цял ден караше камиона срещу 65 000 на месец (около 100 евро). Беше трудна работа – пътищата на места бяха ужасни и доста опасни, а ако ти се развали камиона, си обречен да чакаш дни или седмици да дойде някой на помощ. По пътя спирахме да поздравяваме негови колеги, закъсали с камионите. Някои от тях още си седяха там, когато се връщахме след 5 дена. Привечер седнахме да ядем ориз и да пием бира с шофьора в едно крайпътно ресторантче. Беше 8ми Март и искахме да почерпим този добър буркинец, но за наша изненада той настояваше да ни черпи и не можехме да направим нищо. Спомнихме си с умиление добрината на всички буркинци, които срещнахме и малко ни домъчня за тази страна. В ресторантчето даже попита един местен къде точно е входа на парка: „Да знаеш тук някакъв парк за бели хора?” Местният отговори: „На разклона в Тангета отиват много бели хора.” Стана ни малко неудобно, че единствените оцелели диви животни тук бяха само „за бели хора”. Входът на парка беше двойно по-евтин за местните, но ако си наемеш кола, гид и бензин беше ужасно скъпо и никой местен не можеше да си го позволи. Ние също нямахме пари за кола (около 80 евро на ден), затова възнамерявахме да стопираме на входа. Оставиха ни по тъмно в Тангета, преспахме покрай града и сутринта рано тръгнахме към парка.
С Джафару
Оказа се, че има 45 км черен път до входа. След час чакане ни качи Джафару – директорът на парка. Когато разбра, че сме българи, много се зарадва и започна да ни говори на руски. Каза, че е живял 6 години в Русия и знае доста за България. Знаеше за Георги Димитров и дори каза, че в Котоноу има негов паметник. Когато му казахме, че са взривили мавзолея му в София, много се възмути и отговори: „Хората не трябва да разрушават историята си, а да я помнят.” Беше образован човек и знаеше много езици. Пътувал е много в Европа и в Африка и беше посетил почти всички национални паркове. Разказваше ни много за животните и за природата. За пръв път срещахме местен, който така да цени животните и растенията както нас. Когато му казахме, че ще стопираме на входа, той ни покани да дойдем с него. Купихме си само билети и една нощувка за палатка (общо към 35 евро) и тръгнахме с джипа на директора. Той също не можеше да повярва, че някой ще ни качи в парка и наистина повечето джипове бяха препълнени с хора. Каза, че иска да ни помогне като ни спести пари за кола, гид и шофьор и ни разхожда той. При това той е гид N1 тук и само ВИП гости имат честта да са с него. Беше директор от 12 години и всяка седмица обикаляше парка по 3 дни.



марабу
Паркът беше наистина голям. Само докато стигнем първото езеро и първите животни пътувахме над 30 км. Точно преди езерото обаче колата се счупи и спря да върви. Нямаше обхват и не ни оставаше друго, освен да чакаме джип с туристи да ни спаси. Добре, че бяхме близо до езерото, където имаше беседка със сянка и всички туристи минаваха да я посетят и да погледат животните, които пият вода. Не след дълго дойде джип с бял шофьор и петима черни туристи. Помислихме, че им е гид и страшно се изненадахме. Оказа се обаче, че е пастор от САЩ на име Матю, който водеше приятели тоголийци в парка. Понеже местните не можеха да си го позволят, той идваше по няколко пъти в годината и водеше група тоголийци като им плащаше всичко. Защото Африка е за африканците и парковете с животни не трябва да са „само за бели”. Матю познаваше директора на парка и двамата заедно тръгнаха към изхода да търсят помощ. Ние останахме с тоголийците в беседката и дълго наблюдавахме редуващите се животни и птици, пиещи вода и групите с туристи, които снимаха и си заминаваха. Постояхме 4 часа, водата ни свърши и доста огладняхме. Добре, че бус със свидетели на Йехова ни съжали и ни дадоха да ядем от тяхната храна и шише ледена вода. Накрая към 16 часа Мат и Джафару се върнаха и казаха, че вечерта ще дойде нова кола, а сега ще се натоварим на покрива на джипа на Мат. Карахме още много километри покрай антилопи, маймуни и птици до единствения хотел в парка. Оставиха ни да спим на 5 км от хотела в къмпинг и Джафару каза, че ще ни вземе в 8 сутринта за разходка.



На другия ден дойде с нов джип и обикаляхме до обяд в търсене на лъва, но не го открихме. Видяхме слонове и биволи и все пак бяхме доволни. Върнахме се в хотела, наляхме вода и поговорихме с Мат. Беше як тип, на 37 и имаше същите възгледи като нас. Говорихме си за Африка, за Америка и за България. Смеехме се на Обама модата в Африка и се съгласихме, че той е само пионка в системата, поставена да успокои расовите напрежения и да направи впечатление за промяна. Но промяна всъщност нямаше. Президентите няма да подобрят света. Решихме да останем още един ден и да си тръгнем заедно с Джафару. Следобед отново излязохме на разходка. Всички търсеха трескаво лъва, който излизаше само вечер и нощем на лов. Обикаляхме навсякъде, срещнахме антилопи, слонове, птици марабу и към края на деня видяхме джипа на Матю, спрял по средата на пътя. Веднага разбрахме, че са видели нещо интересно и спряхме до тях. Посочиха ни близките храсти, където 2 лъвици се изнизаха и се скриха. Директорът каза, че не е прието да се излиза извън пътя, но след като размисли повика всички от джипа на Матю и ни закара с неговия джип близо до лъва. Всички бяхме много щастливи и доволни се прибрахме в хотела. Този път опънахме палатката до хотела и дори не ни взеха пари. Бяха прекрасни 2 дни и си струваше пътуването дотук. По думите на всички това е най-добрият парк в западна Африка. Не успяхме да видим атракцията – гепарда, но си го оставихме за следващия път. Това, което ни натъжи, беше, че имаше голяма територия за ловуване и всъщност цели 68 процента от посетителите са ловци. Не можехме да си представим що за хора идват до Африка, за да убиват дивите животни. Как можеш да видиш красива антилопа или лъв и да стреляш по него, а след това да се снимаш с мъртвото тяло и да се хвалиш на приятелите си и вкъщи какъв мъж си.







един от 10те вида антилопи тук

Тръгнахме си на сутринта с Джафару и го помолихме да ни остави по пътя на 20 км след парка до един водопад. Там имаше огромен дълбок басейн за плуване и скали за скачане от водопада. Изкарахме целия ден във водата на хладно. Дойдоха Мат и приятелите му, а по късно дойде голяма група с ловци с още толкова голяма група персонал от местни. Първо пристигнаха местните с торби с яребици, супер организирано запалиха огън и започнаха да скубят птиците. След това дойдоха и самите убийци и извадиха студени бири. Всички подред ни се похвалиха, че са ловци и, че сами са убили яребиците и изглеждаха много горди със себе си. Бяха възрастни французи с 2 едри французойки и едно малко мулатче с тях.

Тръгнахме следобед отново по черния път и след 2-3 часа първата кола мина и ни качи за Тангета. Там преспахме след града и на другия ден с една кола и един камион стигнахме до Джугу. Там трябваше да хванем разклона за Ндали, където е главния път за Нигер. Шосето беше перфектно, съвсем нов асфалт, но нямаше никакво движение – нито камиони, нито коли. Беше Неделя – денят на изборите. Вървяхме 5-6 км пеша и ни качиха 2 момчета с моторчета за 20тина км. След това повървяхме още 10 км до едно по-голямо село. Там хапнахме ориз, пълен с пясък и гато (нещо като бухтички), наблюдавани от тълпа от 20тина деца. Почакахме още час на пътя заедно с публиката, която се увеличаваше и най-накрая ни качи един джип. Не беше съвсем в нашата посока, но поне ни изкара на главния път за Нигер. Там почти веднага ни качи камион с един бенинец. На полицейския пост преди всеки град камионите даваха пари на полицаите, защото все нещо не им беше изрядно. Дори буркинския камион с петрол, който каза, че всички документи са му наред даваше по 1000-2000 CFA на всеки пост. Нашият шофьор отиде с цели 20 000 CFA при полицаите, но те не ги приеха. Искали 50 000 (към 80 евро). Накрая след дълги разговори ни пуснаха срещу 30 000. Това беше половината месечна заплата на шофьора, а от Котоноу имаше поне 20 полицейски поста. Камионът отиваше на 250-300 км в нашата посока, но пътят беше ужасен и не можахме да стигнем далеч. За 2-3 часа лангъркане по черен път с дупки и пясък изминахме само 50тина км и решихме да слезем преди да ни изпопадат пломбите.


нашата малка публика

тук багажа никога не е прекалено много


Мостът над река Нигер, който разделя Бенин от Нигер

На другия ден не искахме да стопираме камиони и един джип ни взе почти до границата. От там вече пътят беше добър и отново взехме камион. Бяха бенинец и буркинец, които отиваха в Нигер точно за Маради – границата с Нигерия, която искахме да пресечем. Но те трябваше да престоят на митницата, на 7 км преди границата и там се разделихме и продължихме пеша. Границата беше мост на река Нигер. От другата страна на реката ни чакаше Нигер.



Децата в района на Параку ни посрещаха с
доста по-неучтивата песничка: "Довиждане! Подарък!"