Бенин

Бенин – страната на водум религията (или вууду както я наричат от другата страна на океана). Видяхме вууду фетиши - статуи и пазари за мъртви животни, както и много местен джин, който се използва за церемониите. Видяхме и много живи животни, които са доста по-интересни за нас.

В Бенин влязохме с двама тоголиици с джип, които ни оставиха в Гранд Попо – градче на океана с красиви плажове. По пътя видяхме Ерви – фотографа с мотора и дълго го преследвахме. Настигнахме го чак на границата, където си взимаше виза. Направихме си среща в един реге бар в Гранд Попо и не след дълго се видяхме там. Разказвахме си кой къде е бил, когато се появи възрастен германец, който бяхме срещнали в посолството на Гана в Уагадугу. Отидохме всички да ядем в селото и германецът ни показа чуден къмпинг на плажа само за 500 CFA на човек (около 1.50 лв.). Останахме там 2 дни. Трудно се разделихме с хладта на океана и безгрижието на плажа и тръгнахме към големия град.

тук риба се лови като се пускат големи мрежи и след това цялото село дълги часове теглят мрежите

"Срането забранено. Глоба 5000 франка"

и децата се включват в дърпането на мрежите

а след това започва голямото разплитане...

От Гранд Попо ни взе отново тоголиец с нигерийски номер и ни закара директно до Котоноу – столицата на Бенин. Всъщност административната столица се води Порто Ново, но дори местните не знаеха това. Всичко е концентрирано в Котоноу, както и нигерийското посолство, откъдето трябваше да вземем следващите визи. Пристигнахме следобед и след дълго обикаляне по улиците и плажа не можахме да намерим къмпинг, а хотелите бяха много скъпи. Вечерта замръкнахме в центъра с раниците без подслон. Отидохме в осветен охраняван квартал, пълен с много „йовота”, заведения и европейски магазини. Отидохме в прочутия бар Ливингстън и попитахме дали има къде да се къмпира. Накрая дойде шефката и ни позволи да си опънем палатката на тротоара срещу заведението, пазени от охраната им. Така за втори път къмпираме в центъра на африканска столица. На другата сутрин станахме рано и отидохме директно в посолството на Нигерия. В 8 часа бяхме там, но ни дадоха бланки да преснимаме и казаха да се върнем чак в 10. След това чакахме на опашка до 13 часа. Поне в чакалнята имаше климатик и телевизор. Успяхме да поговорим с други чужденци, живеещи в Нигерия и от тях получихме полезна информация за опасните места и транспорта там. Знаехме, че да вземеш визи за Нигерия е трудно, ако не си прибиваващ в Бенин и се бяхме приготвили за всякакви въпроси. Бяхме последни и към 13 часа посланникът ни прие и започна да ни разпитва: Защо не сме опитали да вземем визи от Того, това първия опит за виза ли ни е, къде отиваме, от къде ще минем, кой рейс ще вземем, имаме ли билети...Накрая, без дори да погледне бланките ни, ни каза, че не може да ни даде визи от първия път: „Ако ви дам визи сега, ще помислите, че съм несериозен човек. Ще трябва да се помъчите повече.” Разбрахме се да се върнем след 2 дни, което все пак беше обнадеждаващо.

на пазара Дантокпа в Котоноу

Обама бийч интернешънал.

За щастие си намерихме каучсърфинг и останахме в Тереза и Бертранд – американка, женена за бенинец, докато чакаме за визите. През това време разгледахме Котоноу - огромния пазар Дантокпе (може би най- големия в западна Африка) и известния Обама бийч. Чудехме се как ли се е казвал преди Обама да стане президент – може би Буш бийч :) Къпахме се в океана и дори се запознахме с шефа на Обама бийч – нигериец, живял в Лондон. Имаше избори за президент след няколко дни и навсякъде имаше плакати, камиончета с музика и танци агитигаха за различните кандидати и хората бяха превъзбудени. След 2 дни отново отидохме в нигерийското посолство и отново чакахме няколко часа, въпреки че имаше само 2-3 души преди нас. Посланникът отново започна да ни разпитва, този път беше още по- весел и говореше във филми: „За 80 дни ли ще обиколите света или имате повече време?...Разкажете ми нещо за пътя- The good, the bad and the ugly. Кажете ми една лоша история....” След дълъг разговор ни убеди, че трябва да минем през Нигер и северна Нигерия, а не през Лагос и покрай океана, където е най- опасно. Накрая каза, че ще ни даде транзитна виза за една седмица ако му донесем копие от паспорта на някой бенинец с подписа и телефона му. Взе ни по 50 000 CFA на човек (към 80 евро) и това беше най-скъпата и най-кратка виза до сега. В графата „цена на визата” написа „платена”. Знаехме, че нормално визата е 20 000–30 000, но нищо не можехме да направим. За щастие Бертранд бързо ни съдейства с копие от паспорта си и в 16 часа на същия ден имахме визи за Нигерия. На следващия ден поехме на север.

банани

ютиите, които са антики за нас, тук са последна мода

Първо посетихме Ганвие – село, построено в езерото, близо до Котоноу. Имаше шарени бамбукови къщи във водата, дървени лодки и хора, ловящи риба, но беше и доста туристическо. Разгледахме го за 2 часа с лодка и напазарувахме храна. На пазара, освен плодове и зеленчуци, попаднахме на сергии за вуду, отрупани с умрели животни. От цели опечени котки, змии, гущери, хамелеони, до глави на коне, биволи и дори на лъв и леопард. Миризмата беше ужасна, а гледката – потресаваща. За пръв път виждахме лъв в Африка и той беше умрял. Собственикът на сергията гордо ни го показваше.

Продавачка в Ганвие

Лодките обикновено са пробити, а платната са от подръчни материали (например чували)

Дори и във водата има предизборна кампания на Яи Бони- сегашния президент

тук може да се видят половината диви животни на Африка, също и домашни

Лъв и леопард

Сушени хамелеони за късмет

Напазарували, тръгнахме да търсим място за къмпиране. Градът обаче нямаще край и на свечеряване помолихме да спим в двора на асоциация за инвалиди, където ни приеха без проблеми. На сутринта ни качи семейство с 2 деца за следващия град – Алада. По пътя се отбиха в едно село при роднини на жената, където обядваха, спаха и се къпаха. Така стигнахме в Алада чак следобед и спахме след града в гората. Районът беше богат на вуду. Имаше дори жив цар, 16ти по ред от империята Дахомей, с който можеше да се срещнем срещу малко заплащане. Не пожелахме да видим негово величвство и се задоволихме само с двореца от вън.

Контрабанден петрол от Нигерия се продава по уличните "бензиностанции" в бутилки от кока кола или уиски. Цената е по-малко от лев на литър.

На сутринта ни качи джип, отново с тоголиец, директно за Бохикон и дори продължи 10тина километра, за да ни закара до Абоме – градът на царете от империята Дахомей. Разгледахме Абоме и се върнахме до Бохикон на същия ден. Вече се стъмваше и излизахме пеша от града с идеята да преспим някъде, когато неочаквано ни взе спортна Мазда 323. В маздата имаше 2 момчета и едно момиче. Те всъщност не отиваха никъде, но ни се изкефиха и решиха да ни закарат до края на града. Когато им казахме, че ще спим на палатка, ни поканиха в тяхната къща в Бохикон. С радост приехме и се върнахме обратно в града. В къщата всъщност имаше бар и дънеше силна музика постоянно, независимо, че не дойде нито един клиент цялата вечер. Изкъпахме се, изпрахме си дрехите и си опънахме палатката в една от стаите. На сутринта ни закараха до края на града и продължихме стопа. Скоро ни качи Нисан чак за Параку – на около 300 километра на север. Имаше климатик и карахме със 150–180 км/ч. Колата беше нов внос от Америка и идваше от пристанишето в Котоноу. Слезохме в Чауру – на 55 км преди Параку, където хванахме разклона за северозапад. Искахме да разгледаме и тази част на Бенин, където има голям национален парк – Пенджари. Пътят обаче се оказа черен и след цял ден чакане не мина нито една кола, нямаше дори рейсчета. Опитахме се да стопираме мотор, но разстоянието беше голямо и искаха доста пари. Оказа се, че през Параку има по-главен път и е трябвало да продължим с Нисана до там. Нямахме друг избор, освен да се върнем и да поправим грешката си. За щастие бързо ни взе джип за Параку. В началото искаше пари, но после се съгласи да ни вземе безплатно. Често се случваше в Бенин да искат пари за стопа, но ние им отказвахме и продължавахме да чакаме. Остави ни на разклона за Джугу, хапнахме ориз на улицата и останахме да спим в гората след града. Отново горите приличаха на савана и колкото по- на север отивахме, толкова по-сухо ставаше. На другия ден след доста чакане и вървене ни качи пикап за 20 км. Пътят беше малко по- добре, поне имаше някакъв асфалт, но беше почти празен. С часове не минаваше нито една кола, освен таксита. ”Тук няма автостоп. Трябва да вземете такси” – ни каза човекът, който сам ни качи на стоп. Повечето хора не разбираха, че това е възможен начин на придвижване и питаха: „Ако не бях ви качил аз, как щяхте да стигнете?” или „Как ще продължите сега? Искате ли такси?” Обяснявахме им, че целия път до тук сме изминали на стоп, но явно не можеха да повярват, въпреки че те самите ни качваха на стоп.

Повървяхме и почакахме още малко на празния път, когато се зададе камион и решихме, че не трябва да изпускаме тази възможност. По принцип не стопирахме камиони. Повечето бяха претъпкани с хора и товар и се движеха супер бавно. За щастие обаче този камион беше празен и имаше само двама души. Бяха собственикът на камиона и синът му и мълчаливо ни закараха до Джугу – града на разклоните, както пишеше на табелата. Имаше кръгово с 5 пътя в различни посоки и оттук хващахме по-главен път в посока Буркина Фасо. В Джугу отново ни качи камион. Бяха буркинабе и караха газ от пристанището в Котоноу за Уагадугу. Закара ни чак до отбивката за националния парк. Шофьорът беше много яко типче, след 2 дни ставаше на 30 и по цял ден караше камиона срещу 65 000 на месец (около 100 евро). Беше трудна работа – пътищата на места бяха ужасни и доста опасни, а ако ти се развали камиона, си обречен да чакаш дни или седмици да дойде някой на помощ. По пътя спирахме да поздравяваме негови колеги, закъсали с камионите. Някои от тях още си седяха там, когато се връщахме след 5 дена. Привечер седнахме да ядем ориз и да пием бира с шофьора в едно крайпътно ресторантче. Беше 8ми Март и искахме да почерпим този добър буркинец, но за наша изненада той настояваше да ни черпи и не можехме да направим нищо. Спомнихме си с умиление добрината на всички буркинци, които срещнахме и малко ни домъчня за тази страна. В ресторантчето даже попита един местен къде точно е входа на парка: „Да знаеш тук някакъв парк за бели хора?” Местният отговори: „На разклона в Тангета отиват много бели хора.” Стана ни малко неудобно, че единствените оцелели диви животни тук бяха само „за бели хора”. Входът на парка беше двойно по-евтин за местните, но ако си наемеш кола, гид и бензин беше ужасно скъпо и никой местен не можеше да си го позволи. Ние също нямахме пари за кола (около 80 евро на ден), затова възнамерявахме да стопираме на входа. Оставиха ни по тъмно в Тангета, преспахме покрай града и сутринта рано тръгнахме към парка.

С Джафару

Оказа се, че има 45 км черен път до входа. След час чакане ни качи Джафару – директорът на парка. Когато разбра, че сме българи, много се зарадва и започна да ни говори на руски. Каза, че е живял 6 години в Русия и знае доста за България. Знаеше за Георги Димитров и дори каза, че в Котоноу има негов паметник. Когато му казахме, че са взривили мавзолея му в София, много се възмути и отговори: „Хората не трябва да разрушават историята си, а да я помнят.” Беше образован човек и знаеше много езици. Пътувал е много в Европа и в Африка и беше посетил почти всички национални паркове. Разказваше ни много за животните и за природата. За пръв път срещахме местен, който така да цени животните и растенията както нас. Когато му казахме, че ще стопираме на входа, той ни покани да дойдем с него. Купихме си само билети и една нощувка за палатка (общо към 35 евро) и тръгнахме с джипа на директора. Той също не можеше да повярва, че някой ще ни качи в парка и наистина повечето джипове бяха препълнени с хора. Каза, че иска да ни помогне като ни спести пари за кола, гид и шофьор и ни разхожда той. При това той е гид N1 тук и само ВИП гости имат честта да са с него. Беше директор от 12 години и всяка седмица обикаляше парка по 3 дни.

марабу

Паркът беше наистина голям. Само докато стигнем първото езеро и първите животни пътувахме над 30 км. Точно преди езерото обаче колата се счупи и спря да върви. Нямаше обхват и не ни оставаше друго, освен да чакаме джип с туристи да ни спаси. Добре, че бяхме близо до езерото, където имаше беседка със сянка и всички туристи минаваха да я посетят и да погледат животните, които пият вода. Не след дълго дойде джип с бял шофьор и петима черни туристи. Помислихме, че им е гид и страшно се изненадахме. Оказа се обаче, че е пастор от САЩ на име Матю, който водеше приятели тоголийци в парка. Понеже местните не можеха да си го позволят, той идваше по няколко пъти в годината и водеше група тоголийци като им плащаше всичко. Защото Африка е за африканците и парковете с животни не трябва да са „само за бели”. Матю познаваше директора на парка и двамата заедно тръгнаха към изхода да търсят помощ. Ние останахме с тоголийците в беседката и дълго наблюдавахме редуващите се животни и птици, пиещи вода и групите с туристи, които снимаха и си заминаваха. Постояхме 4 часа, водата ни свърши и доста огладняхме. Добре, че бус със свидетели на Йехова ни съжали и ни дадоха да ядем от тяхната храна и шише ледена вода. Накрая към 16 часа Мат и Джафару се върнаха и казаха, че вечерта ще дойде нова кола, а сега ще се натоварим на покрива на джипа на Мат. Карахме още много километри покрай антилопи, маймуни и птици до единствения хотел в парка. Оставиха ни да спим на 5 км от хотела в къмпинг и Джафару каза, че ще ни вземе в 8 сутринта за разходка.

На другия ден дойде с нов джип и обикаляхме до обяд в търсене на лъва, но не го открихме. Видяхме слонове и биволи и все пак бяхме доволни. Върнахме се в хотела, наляхме вода и поговорихме с Мат. Беше як тип, на 37 и имаше същите възгледи като нас. Говорихме си за Африка, за Америка и за България. Смеехме се на Обама модата в Африка и се съгласихме, че той е само пионка в системата, поставена да успокои расовите напрежения и да направи впечатление за промяна. Но промяна всъщност нямаше. Президентите няма да подобрят света. Решихме да останем още един ден и да си тръгнем заедно с Джафару. Следобед отново излязохме на разходка. Всички търсеха трескаво лъва, който излизаше само вечер и нощем на лов. Обикаляхме навсякъде, срещнахме антилопи, слонове, птици марабу и към края на деня видяхме джипа на Матю, спрял по средата на пътя. Веднага разбрахме, че са видели нещо интересно и спряхме до тях. Посочиха ни близките храсти, където 2 лъвици се изнизаха и се скриха. Директорът каза, че не е прието да се излиза извън пътя, но след като размисли повика всички от джипа на Матю и ни закара с неговия джип близо до лъва. Всички бяхме много щастливи и доволни се прибрахме в хотела. Този път опънахме палатката до хотела и дори не ни взеха пари. Бяха прекрасни 2 дни и си струваше пътуването дотук. По думите на всички това е най-добрият парк в западна Африка. Не успяхме да видим атракцията – гепарда, но си го оставихме за следващия път. Това, което ни натъжи, беше, че имаше голяма територия за ловуване и всъщност цели 68 процента от посетителите са ловци. Не можехме да си представим що за хора идват до Африка, за да убиват дивите животни. Как можеш да видиш красива антилопа или лъв и да стреляш по него, а след това да се снимаш с мъртвото тяло и да се хвалиш на приятелите си и вкъщи какъв мъж си.

един от 10те вида антилопи тук

Тръгнахме си на сутринта с Джафару и го помолихме да ни остави по пътя на 20 км след парка до един водопад. Там имаше огромен дълбок басейн за плуване и скали за скачане от водопада. Изкарахме целия ден във водата на хладно. Дойдоха Мат и приятелите му, а по късно дойде голяма група с ловци с още толкова голяма група персонал от местни. Първо пристигнаха местните с торби с яребици, супер организирано запалиха огън и започнаха да скубят птиците. След това дойдоха и самите убийци и извадиха студени бири. Всички подред ни се похвалиха, че са ловци и, че сами са убили яребиците и изглеждаха много горди със себе си. Бяха възрастни французи с 2 едри французойки и едно малко мулатче с тях.

Тръгнахме следобед отново по черния път и след 2-3 часа първата кола мина и ни качи за Тангета. Там преспахме след града и на другия ден с една кола и един камион стигнахме до Джугу. Там трябваше да хванем разклона за Ндали, където е главния път за Нигер. Шосето беше перфектно, съвсем нов асфалт, но нямаше никакво движение – нито камиони, нито коли. Беше Неделя – денят на изборите. Вървяхме 5-6 км пеша и ни качиха 2 момчета с моторчета за 20тина км. След това повървяхме още 10 км до едно по-голямо село. Там хапнахме ориз, пълен с пясък и гато (нещо като бухтички), наблюдавани от тълпа от 20тина деца. Почакахме още час на пътя заедно с публиката, която се увеличаваше и най-накрая ни качи един джип. Не беше съвсем в нашата посока, но поне ни изкара на главния път за Нигер. Там почти веднага ни качи камион с един бенинец. На полицейския пост преди всеки град камионите даваха пари на полицаите, защото все нещо не им беше изрядно. Дори буркинския камион с петрол, който каза, че всички документи са му наред даваше по 1000-2000 CFA на всеки пост. Нашият шофьор отиде с цели 20 000 CFA при полицаите, но те не ги приеха. Искали 50 000 (към 80 евро). Накрая след дълги разговори ни пуснаха срещу 30 000. Това беше половината месечна заплата на шофьора, а от Котоноу имаше поне 20 полицейски поста. Камионът отиваше на 250-300 км в нашата посока, но пътят беше ужасен и не можахме да стигнем далеч. За 2-3 часа лангъркане по черен път с дупки и пясък изминахме само 50тина км и решихме да слезем преди да ни изпопадат пломбите.

нашата малка публика

тук багажа никога не е прекалено много

Мостът над река Нигер, който разделя Бенин от Нигер

На другия ден не искахме да стопираме камиони и един джип ни взе почти до границата. От там вече пътят беше добър и отново взехме камион. Бяха бенинец и буркинец, които отиваха в Нигер точно за Маради – границата с Нигерия, която искахме да пресечем. Но те трябваше да престоят на митницата, на 7 км преди границата и там се разделихме и продължихме пеша. Границата беше мост на река Нигер. От другата страна на реката ни чакаше Нигер.

Децата в района на Параку ни посрещаха с
доста по-неучтивата песничка: "Довиждане! Подарък!"