Того

Того - най-накрая отново до океана. Най-накрая една истински зелена страна. В Того влязохме сравнително бързо с шегите на полицаите от Буркинската граница и последвалите ги Тоголийски колеги относно Христо Стоичков и Бербатов, които бяха единствената асоциация с България : ) След като бяхме наричани "тубаб" в северна Африка, после станахме "насара", тук вече имахме ново име - "йово". Така наричаха белите и децата пееха след нас песента за йово: "Йово, йово добър ден! Как си? Мерси!"

Другата видима разлика с Буркина е, че тъй като тук мюсулманите са малко, баровете станаха много. Във всяко селце, колкото и да е малко, може да няма хляб, но поне един бар има. Пиеше се най-много местната бира и някакъв местен джин, направен от палми и имащ вкус на люта ракия първак. (литър струваше около 3 лева)

Веднага ни взе лъскав джип до първия град Дапаонг на 40км от границата. Беше собственик на верига аптеки в района и отново с личен шофьор. Хубавото беше, че знаеше английски и ни пускаше местна музика. След като ни остави в началото на града пред аптеката си, се наложи да извървим цялото разстояние до края му, което не беше малко. След дълго чакане спря камион, без дори да сме му махали. Вътре имаше трима симпатични тоголийци, които не знаеха дори и френски, но се разбирахме идеално с международния език с жестове и усмивки. Пожелахме да ни оставят 20-тина километра преди град Манго, за да къмпираме и продължим на другата сутрин. Напалихме си огън и си наготвихме чуден ориз след което гледахме филм : ) На сутринта ни взе друг камион до Манго и след бързото разглеждане на градчето и задължителното закусване в местното ресторантче, продължихме.

Пътят беше тесен, с огромни дупки и на планинските места със завои. Движение почти нямаше, освен многобройните мотори и камиони. Камионите бяха супер стари и счупени и толкова претоварени, овързани по всякакви начини от всякъде, наклонени на една страна, клатушкащи се едва едва по наклоните. Почти на всеки километър виждахме развален камион на пътя, понякога преобърнат с разпилян товар наоколо. Веднъж стопирахме близо до един такъв аварирал камион и шофьорът дойде да си говори с нас. Каза, че от шест дни чака на пътя да дойде някой на помощ.

-Кога ще дойдат – попитахме го със съчувствие

-Няма да е днес – отговори

-Какво возиш?

-Сусам. Карам го от Буркина за пристанището в Ломе. От там заминава за Китай.

странен знак?!

От Манго ни взе мерцедес с полицай и цивилен вътре. Почти не говореха и ни закараха до Кара, градът, до който имаше малка планина, в която мислехме да се разходим няколко дни. Когато слязохме обаче шофьорът каза : “дай 5000 франка”. Отговорихме му, че сме на стоп и не ни е казвал, че трябва да плащаме. „Тук е Африка. Няма нищо безплатно” – отговориха. Обяснихме им, че целия път до тук сме изминали на стоп и никога не сме плащали. Не можеха да повярват. Казахме им, че публикуваме снимки и истории в интернет за цялото пътуване, ако не вярват може да прочетат. Питаха ни ние взимаме ли пари за това. „Правим го безплатнно” отговорихме. Полицаят ни заплаши, че ако не платим ще ни води в районното. Казахме им: „ок, да вървим в районното”. Те обаче се отказаха и си тръгнахме. Колата не беше такси и нямаше право да ни иска пари. Тук такситата са с жълти номера.

Купихме храна, филтрирахме вода и тръгнахме нагоре по хълмовете. Ходихме 1-2 часа и започна да се стъмва. Успяхме след дълго търсене да намерим място за палатката сред етажираните градини. На другия ден си купихме папаи и банани от местните и продължихме нагоре. Минахме през няколко села и никой не ни безпокоеше за нищо. Дори често ни канеха да пием с тях местната бира и джин и да ядем с тях. Всички ни поздравяваха с добре дошли, но никой не ни искаше „кадо” или пари, никой не ни нападаше да ни предлага нещо. Всъщност дори нямаше къмпинг или хотел в цялата планина и едва намерихме къде да ядем в единствения фуфу ресторант в едно от селата. Фуфу е местното ястие, което се прави от иням (голям зеленчук, наподобяващ на вкус на картоф) и се бие с часове с дървена бухалка. Прилича на сурово тесто и се яде с ръце като се топи в сос. Хапнахме и тръгнахме към върха. Останахме да спим непосредствено под върха, но място за палатка нямаше и спахме само на чували. Гледката наоколо бе странна. Цялата планина беше изгоряла. Тук е традиция да се изгаря всичко в сухия сезон, за да се натори почвата и да се изчисти сухата трева. Във всички държави до сега земята наоколо беше изгорена (дори в националните паркове).

В приготвянето на фуфу обикновено се включват двама души.

Домати

върхът!

На другия ден изкачихме върха и се върнахме в селото да ядем пак фуфу. Бяхме на 20тина километра от града и тръгнахме да се връщаме пеша. След час вървене ни качи пикап отзад в каросерията, понеже вътре беше пълен с домати. Остави ни в Кара, което се оказа доста голям град и трябваше да ходим часове, за да излезем и да спим извън града. Намерихме чудно местенце за спане върху една голяма скала. На другата сутрин след час чакане на празния път ни взе мъж за 20тина километра. Хапнахме фуфу в селото, където ни остави и продължихме. След още дълго чакане ни взе пикап в каросерията до следващия град Сокоде. Тук доста често ни взимат отзад в каросерията и е много забавно и прохладно. По пътя шофьорът спря в едно село, за да ни черпи фуфу и отново ядохме. Това беше най-разпространената храна тук и струваше само около 0,30 лв., въпреки че се приготвяше с много труд и пот.

на върха

край пътя продаваха печени катерички и бобъри

След като излязохме от Сокоде пеша и повървахме малко по пътя, спря кола с французин. Оказа се, че са 2ма французи – Дидие и Ерви. Дидие пътуваше с колата, а Ерви го следваше с мотор. Или по-скоро колата следваше мотора. Оказа се, че и те отиват към Ломе, но пътят беше много и нямаше да можем да го вземем на същия ден. Решихме да останем с тях и да продължим на сутринта. Бяха около 50-годишни, но всъщност бяха точно като нас- спяха на палатка и си носеха всичко необходимо. За пръв път до сега срещахме някой да спи в дивото като нас- без къмпинг или хотел. Дори хората с кемпъри и оборудване винаги искаха да спят на къмпинг, все едно има значение къде ще си паркират кемпера. Изкефихме се много на двамата французи и на всичкото отгоре Ерви беше фотограф и подготвяше изложба със снимки от целия свят. Оставаше му само Африка, за да завърши всички континенти. Щеше да обикаля 3 месеца сам с мотора из Африка. А Дидие си тръгваше след 2 седмици, след като продаде колата си. Стигнахме до Ломе и останахме там с тях още една вечер. Водиха ни на хубави плажове и ни оставиха на един къмпинг на 15тина километра от града. Къмпингът се държеше от възрастна германка и беше много добре направен. Спахме само за по 3 лв на човек (което за столицата е много добре) и дори имаше интернет. За наша изненада видяхме в къмпинга джипа на Майкъл- германецът, който ни закара до Бамако! За съжаление обаче Майкъл си беше заминал, оставил беше само колата си тук. Ние пък си оставихме раниците и поехме с малките раници към най-високите планини около Кпалиме, близо до границата с Гана.

даже главите им се ядяха на шиш

Обикновена сутрин в Ломе - всички акат на плажа. Разходките по плажа не са много приятни след това.
На по-туристическите плажове задължително имаше табела: "Срането забранено"

След дълго ходене на излизане от Ломе накрая ни взе един луксозен джип до края на града. Беше черен, който живее в Париж. Когато му казахме, че сме дошли на стоп до тук, той извади 10000 франка и ни ги даде. Не искахме да приемем, казвахме, че няма нужда, но той повтаряше „I know, I know” и настояваше. Бяха над15 евро! За пръв път някой африканец ни даваше пари- при това толкова много. Щастливи, доволни и богати продължихме пътя си. Взе ни още един джип за няколко километра. Попита ни дали не сме били в Сенегал. Каза, че ни е качил и там на стоп и ни е познал. Дошъл е от Сенегал до тук със самолет и сега отново пътищата ни срещнаха. Този път решихме да се снимаме, за да си спомним, когато се срещнем отново. След това спря пикап и човекът вътре дълго ни разпитва преди да ни качи: защо пътуваме без пари, за какво се борим... Оказа се поредния пастор, който ни покани в неговото село. Искаше да ни покаже църквата, която строи и да ни запознае със семейството си. Знаеше английски и му беше много интересно да разбере нашата цел. Не можеше да повярва, че никой не ни плаща за това, което правим и пишем и постоянно питаше: „Каква ви е печалбата от това” Обяснявахме му, че се забавляваме и , че го правим за удоволствие, но за него това да спиш навън и да пътуваш на стоп беше истинска саможертва. Обясни на помощника си нашата история и той също не можеше да повярва. Толкова се впечатли, че ни даде 1000 франка! За един ден два пъти ни даваха пари...и това ни се случваше за пръв път в Африка. Явно в Того хората са щедри и съпричастни. След като ни показаха църквата, която строят, ни поканиха в старата църква да се помолим. Беше наистина странно изживяване. Пасторът викаше и надъхваше хората, след това всички пееха и танцуваха и изведнъж всички почваха да бучат и да викат безразборно. Обясниха ни, че така гонят лошите духове. В Африка имало много и трябвало по-шумно да се молиш, иначе дяволът щял да се настани там. Викахме, пеехме и танцувахме с всички, като цяло беше голяма забава, но когато ни кзаха, че трябва в 4:00 сутринта да отидем да се молим отново, не се зарадвахме толкова. Обяснихме им, че не можем да ставаме преди изгрева, против естествения ритъм на живот е. Те настояваха доста и накрая им казахме,че ще опитаме да станем, но не обещаваме нищо. Така хората ставаха всяка сутрин в 4:00, отиваха в църквата и след песни и танци се прибираха и си лягаха отново да спят. Ние, разбира се, не успяхме да станем, въпреки опитите на пастора да ни събуди. Бяхме си легнали почти в полунощ и ставането по тъмно ни се струваше най-малкото нездравословно. На сутринта се разделихме и тръгнахме пеша към пътя, който беше на 5 км от селото. Оказа се, че малкото село има няколко църкви, но на различни Евангелистки религии. В Того повечето хора бяха християни и имаше най-различни Евангелистки църкви. Джизъс беше звезда, продаваха се лепенки и навсякъде имаше надписи от сорта : Jesus loves you! Jesus is able! Jesus can set you free! и подобни. Дори на Гената често му викаха Джийзъс. След като повървяхме 10тина минути по черния път, джипът на пастора отново ни настигна и ни качи. Каза, че не можел да ни остави така на пътя и ще ни закара до селото. Там се разделихме и продължихме стопа към планината. Взе ни един джип и след него един голф с 4ма човека вътре и ни остави директно на разклона за връх Агу- най-високия връх в Того- към 1000 мнв. Там обаче се оказа, че има вход за планината- 5500 франка (към 10 евро!). Директно си тръгнахме и решихме,че ще се качим от друго място. Намерихме малка пътечка няколкостотин метра по-надолу и я хванахме. Скоро се озовахме в истинска джунгла с всякакви видове плодове – папаи, авокадо, банани, манго...Не бяха на никой, просто си растяха навсякъде в гората. Изядохме 3 папаи наведнъж, докато се наситим, бананите и авокадото бяха зелени още. Беше прекрасно да късаш плодове от дърветата и да ги ядеш. Ядохме дори какао, което беше много вкусно. Парадоксално беше как е пълно с какаови дървета навсякъде, но никъде не намерихме шоколад. А в Европа шоколад има навсякъде, но какаови дървета не се срещат. Купихме 5 авокада от една жена общо за 0,50 лв! Не можехме да се наситим на пресни плодове. След пустинята и сахел тази зелена планина ни изглеждаше райска. Продължихме нагоре към върха през селца и пътечки.

какао

ананас

борба с бананите

Срещнахме се с един растаман, който ни покани в неговата къща в дивото. Бяха 2 малки кирпичени постройки на красива полянка с плодове, цветя и много зеленина. Наблизо нямаше други къщи и гледката към планината беше прекрасна. Питахме го как си е направил къщата-трябва ли да купува земята или просто идва и се настанява. Каза, че просто е дошъл и се е заселил. Изглеждаше прост и красив живот, въпреки че не можахме да разберем от какво се издържа растата. Живяхме там 2 дни, без да правим абсолютно нищо, ядяхме плодове, правехме си ориз на огъня и свирехме на джембето и китарата, които имаше. Мислехме си, че сме попаднали в рая, лежахме на тревата по цял ден и гледахме планината. Така заспахме вечерта край огъня, без палатка и без чували под звездите. Всеки рай обаче има своя ад. На сутринта се събудихме целите на червени петна, които се увеличаваха и сърбяха ужасно много. Упшалихме се, че е от местната вода, която изглеждаше доста съмнителна. А най-страшната болест тук е билхарзия, която се хваща от къпане в заразена сладка вода. Малки червейчета ти влизат под кожата и се размножават в кръвта ти и първите симптоми са обрив. Растата ни убеждаваше, че е от някакви малки мухички, които хапят сутрин. До следобед обрива намаля, въпреки че през цялата нощ усещахме силен сърбеж. На другата сутрин обаче отново се появиха нови червени пъпки. Решихме, че е време да си тръгваме от този рай и поехме отново към върха. Растата искаше да дойде с нас. След няколко часа ходене през селца и зелени гори, стигнахме върха. Там обаче се оказа военна база и не ставаше за къмпиране. Решихме да слезем до града и да минем през местната болница за да видят обрива. Растата отново настояваше да дойде с нас, въпреки че се опитвахме да му обясним, че пътуваме на стоп и 3ма души ще е трудно, той не се отказваше. Като цяло почти не се разбирахме, той не знаеше и френски много-много. Дойде с нас до пътя и когато започнахме да стопираме, той каза: „ неее, това не е такси, трябва да махате на такситата.” Отново му обяснихме, че не искаме такси, пътуваме на АВТОСТОП. Накрая ни спря един Мерцедес и след като питахме дали е безплатно той се съгласи да ни закара до града, който беше доста близо. Растата се качи с нас. Казахме му, че така пътуваме през цялото време- на автостоп.

- Заеш ли какво е автостоп – попита той шофьора

- Не – беше отговора

Хората тук не бяха чували за автостоп. За тях, ако махаш на пътя означава, че искаш такси. Но все пак ни закара до града и ни остави точно пред болницата.

раста-цветето в двора на растамана

един от многото барове

Там ни казаха, че може да е от водата, може от насекомите и ни дадоха някакви неща за алергия, които не помогнаха. Решихме да продължим към другата планина пеша, докъдето стигнем. Растата обаче отново искаше да идва с нас. Казахме му, че отиваме в Гана. „Идвам”- каза той. Казахме му,че отиваме в Южна Африка. „Ок, и аз ще дойда с вас” отново настояваше. Искаше да ни бъде нещо като гид, обясняваше, че не познаваме района и трябва да дойде с нас. Казахме му, че всеки ден сме на място, което не познаваме и не е проблем за нас...започна да става наистина досаден и не знаехме как да се отървем. Купувахме му храна през цялото това време, подарихме му една от металните ни бутилки, дадохме му 2000 сефа...но той продължаваше да нахалства. Накрая му казахме, че продължаваме само двамата и това е положението, той се направи на обиден и попита дали няма да му подарим телефона ми! Явно това беше поредната фалшива раста, която срещахме. Въпреки че в началото изглеждаше толкова чист и истински там горе в планината, накрая показа, че за него сме просто бели, които снасят пари. С голямо облекчение се разделихме с него и продължихме сами към другата планина. Качи ни ненадейно френска възрастна двойка до едно село в планината на име Кумбакунда и от там отидохме до близкия водопад. На водопада имаше художник растаман, който рисуваше с естествени бои и стопанисваше водопада. Попитахме го дали можем да спим там. Той много се учуди, попита не ни ли е страх от нощта, но се съгласи. Водопадът ставаше за къпане, имаше дървени пейчици и масички и дори огнище за готвене. Останахме там още 2 дни, изпрахме се на водопада, готвехме си ориз и ядяхме плодове от дърветата, които ни носеха от време на време местните селяни. Обривът ни минаваше и се чувствахме чудесно близо до водата по цял ден. Растаманът този път беше много добър човек, показа ни как събира бои от гората- от листата и корите на дърветата, как свири с бамбукови пръчки. От време на време носеше по някой ананас от гората и го слагаше да се изстудява във водата. Понякога идваха и туристи с гид, снимаха се, къпеха се и продължаваха. Разбрахме, че границата с Гана е на 10тина километра пеша от водопада и решихме да се разходим до там и да опитаме да влзем в Гана. Пътят беше много красив и зелен, а границата беше съвсем дива и празна. Обяснихме на Тоголийската страна, че може да не ни пуснат в Гана и човекът се съгласи да ни пусне обратно в Того, ако ни върнат. На ганийската страна не ни пуснаха без визи и ни казаха, че не издават визи на тази граница. Можеше да се влезе само от Ломе срещу 150 евро за 2 седмици! Решихме, че ще пропуснем Гана и се върнахме обратно в Того. Небето обаче изглеждаше черно и скоро заваля. Бяхме оставили 2рия слой на палатката в къмпинга в Ломе и се оказа, че няма къде да се скрием от дъжда. Решихме да се връщаме към града да търсим подслон. Пристигнахме там по тъмно и не знаехме какво да правим. Отидохме в един реге бар, който знаехме от преди и там шефчето ни посрещна като братя. Ядохме заедно, черпихме го една бира и му обяснихме,че няма къде да спим. Той ни покани в дома си, който беше отсреща. Останахме в бара вечерта, слушахме реге музика и дори разменихме малко Мp3-ки. Навън дъждът се лееше, токът беше спрял, но въпреки това продавачката на местното ядене маниок седеше невъзмутимо на малката си масичка навън под дъжда, осветявана от газова лампа. Дори и детето и беше там и въобще не ги притесняваше, че ще ги намокри. Ако беше българско дете, майка му веднага щеше да го сгълчи ”прибирай се! Ще настинеш!” Но те си седяха най-спокойто под дъжда и дори не се опитваха да се скрият. Една порция маниок със сос струваше около 0,15 лв. Не знам колко пари можеха да изкарат. Гледката наистина беше умилителна.

художникът на водопада

чудно местенце за къмпинг...

в магазина няма почти нищо,

но има много видове алкохол

игра с любимата ни маймунка в къмпинга в Ломе

Наспахме се в къщата и на другия ден решихме да се връщаме към Ломе, защото можеше да вали пак. Не бяхме използвали 2рия слой на палатката от много време, но ето че навлизахме лека по лека в дъждовния сезон и щеше да ни е необходима вече.

Върнахме се вечерта в Ломе, след като изпрахме и починахме, решихме да продължаваме към Бенин. Границата беше само на 50-60 километра. По средата на пътя спряхме на езерото Того и изкарахме една нощ там. На другата сутрин ни качи джип директно за Бенин.