Габон

Влязохме в Габон пеша след като пресякохме моста над река Нтем. Знаехме за Габон, че е повече от 2 пъти по-голям от България, но има само 1,4 милиона жители. 80 процента от страната е покрита от гъста екваториална гора. Втората по големина след Амазонка. Освен това има петрол, уран, магнезий и достатъчно вода за всички. Още с влизането в Габон усетихме това. Тревата покрай пътя беше грижливо окосена, сякаш бяхме в Швейцария. Мислихме да спим до границата, но колите започнаха да спират да ни питат къде отиваме, без дори да сме им махали. Така стигнахме до първото село и спахме малко преди селото в една широка просека в гората. Намирането на място за къмпиране в гъстата джунгла не беше лесно. Най-големият проблем освен комарите бяха малките мухички фуру, който хапят всяко открито място по тялото ти. После се появяват безброй червени пъпчици, които неуписуемо сърбят следващите 2 дена. Чак сега разбрахме, че това беше и причината за обрива ни в Того. На сутринта ни събуди вик на жена: „Ко-ко-ко!”. Подадохме се от палатката, но тя панически избяга. Не след дълго се върна с цялото село, въоръжени с пушка и мачете. Оказа се, че сме легнали на нивата й от фъстъци. За щастие на растенията нищо им нямаше, обяснихме им кои сме и какво правим тук и накрая всичко завърши със смях. Продължихме стопа към столицата Либревил и след още една нощ в гората пристигнахме. Пътуването беше сравнително лесно и бързо, но заради влажния климат или от насекомите всяка малка раничка или одраскване не зарастваше, а се превръщаше в огромна гнойна рана. По краката ни се появяваха все повече такива рани, които се подуваха и боляха. В аптеката ни дадоха антибактериално прахче, което леко успокои нещата, но инфекциите продължаваха да се разрастват.

Пристигнахме в Либревил в понеделника на Великден. Градът беше като заспал – нищо не работеше и нямаше почти никакви хора. Само няколко арабски магазинчета и сладкарници бяха отворени. Иначе Либревил приличаше на европейски град. Имаше скъпи големи сгради и магазини, широки булеварди със светофари и задръствания и осветена крайбрежна улица с пейки и окосена трева. Като цяло в Габон беше 4-5 пъти по-скъпо от другите африкански страни. Нямаше къде да спим, затова останахме на една пейка на крайбрежната, където беше безопасно и дори имаше и други спящи. На другия ден трябваше да вземем визи за следващите страни. Плановете ни обаче изведнъж рухнаха. Оказа се, че визи за Ангола и Южна Африка можем да вземем единствено от България, а визата за Конго струваше 220 лева за 2 седмици на човек. При тези условия излизаше, че с нашия български паспорт е невъзможно да стигнеш до Южна Африка по земя. За другите англофонски държави вероятно условията бяха същите, но тук нямат посолства, където да проверим. Пътуването в Африка по земя се оказа трудно и скъпо. Не искахме да инвестираме толкова пари за визи да прекосим Конго и ДРКонго и накрая да се окажем в задънена улица. Всичко сочеше, че е време да сменим континента. Проверихме пристанищата за кораби, но и там нямаше възможност. Колкото и да не ни се искаше се налагаше да летим до някой друг континент и то до държава, където дават визи на място. Първоначалният ни план беше Южна Америка, но до там билетите бяха ужасно скъпи. Най-добрият вариант, който намерихме за евакуация от Африка беше Непал. Място, което и двамата мечтаехме да видим. Място без комари, фуру и непоносима жега. Вече се бяхме наситили на Африка и мечтаехме за промяна. Източния и южния бряг ще оставим за някой друг път, когато визовите условия са по-добри. В последните 2 поредни дни се развали широкоъгълният обектив и компютърът. Още една причина да напуснем Африка – тук нямаше надеждни сервизи, а и всички части са много скъпи.

по улиците на Маюмба

И така – купихме билетите за Непал и Гената щеше да лети за пръв път в живота си. Но преди да кажем чао на Африка трябваше да обиколим Габон и да усетим пълната дивотия на този континент. За щастие ни приютиха двама французи в Либревил и за 2 дни вкусихме малко цивилизация с душ, чисти чаршафи и дори пералня. След това отново хванахме пътя през горите. Бяхме решили да отидем на някой див плаж и да си починем от насекомите и джунглата. За да стигнем обаче трябваше да изминем повече от 1000 километра по черни пътища през гъсти гори. За щастие стопа вървеше супер бързо и след 2 нощи вече бяхме на 200 км от плажовете на Маюмба. Качваха ни доста чужденци- буркинци, малиици, ливанци. Обясниха ни, че габонците са малко, пият много и не обичат да работят. Затова се налага да идват чужденци да вършат цялата работа. По пътя във всяко малко селце имаше поне 2-3 бара и обикновено бяха пълни от сутринта с хора, пиещи бира. Дори жените пиеха бира по цял ден. За ядене трудно се намираше нещо в по-малките села, но бира имаше навсякъде. Габонците бяха доста по-различни от западноафриканците. Никой не ни искаше подарък, а напротив – черпеха ни плодове, напитки и дори цяла бутилка с кисело мляко. Вместо ние да ги молим за снимка, те идваха и искаха да ни снимат. Вадеха фотоапарати, скъпи телефони и дори лаптопи, за да се снимат с нас. По тези места нямаше никакви туристи, още по-малко такива с раници и без кола.

домът ни в Маюмба

китно селце на име "Junk Ville"

гледката от връх Браза

пътят, по който дойдохме и влакът до него

Раните ни обаче се влошиха. Лора вдигна температура през нощта, глезените и се подуха и едва ходеше. Решихме, че е време да отидем на лекар. Вече повече от 10 дена раните не зарастваха и се влошаваха. Знаехме, че на 32 км в посока Конго има американска болница. Там поне можеше да се разберем на английски. Пътят беше черен и нямаше почти никакво движение, освен китайците, които правеха шосето и когато ги стопирахме, те само ни махаха засмени. Качи ни един ливанец, който изсичаше гората наблизо и след това един малиец с камион дойде специално заради нас на 2 км от болницата. Още една кола ни спря по пътя и ни закара директно в болницата. Прегледа ни американска докторка. Не каза точно от какво е инфекцията, имаше толкова видове насекоми в гората. Донесе ни антибиотици, кремове, обезболяващи и лепенки и каза, че всичко това е подарък от нея. Не беше виждала други хора дошли на стоп до Габон и реши, че трябва да ни помогне. Препоръча ни да си почиваме с вдигнати крака в следващите дни. Блафодарихме и много и веднага почнахме да се лекуваме. Трябваше само да се доберем до плажа. С два пикапа се върнахме от болницата до нашия път и почти веднага ни качи италианец за 100 км до следващия град със звучното име Чибанга. Имаше жена и дете там и ни покани да спим в двора на къщата му. Нагостиха ни с паста и чудна закуска на сутринта. Продължихме с нови сили към Маюмба. Имаше подробна полицейска проверка на изхода на Чибанга. Полицаите тук сякаш нямаха какво да правят и по 4-5 пъти на ден ни проверяваха документите, записваха в дебели тетрадки и дълго ни разпитваха. Веднага след това ни взе джип на местния телеком Airtel директно за Маюмба. Там в селото ни спря местния полицай и каза, че трябва да се регистрираме. Искаше да знае за колко време ще стоим, къде ще спим и подобни трудни въпроси. Явно бяхме единствените туристи и се радваше, че му се е отворила работа. Казахме му, че сме изморени от пътя и искаме да си починем, незнаем къде и за колко време. Ако иска да ни регистрира сега и да ни остави на спокойствие. Качи ни на джипа си, закара ни до офиса си, където преснима паспортите ни. След това ни закара обратно там, откъдето ни беше взел и дори се обади на шефа на близкия национален парк да му каже, че са дошли двама български туристи и може да посетят парка. Напазарувахме от селото и отидохме на дългия, безкраен плаж с бял пясък, толкова ситен, че скърцаше под краката ни. Нямаше жив човек на плажа докъдето ни стигат очите. Намерихме чудно местенце под едно гъсто дърво и останахме там с вдигнати крака в следващите 6 дена. Починахме си добре, раните ни постепенно започнаха да заздравяват. На петия ден дойдоха група деца и поискаха да ги снимам, а на шестия ден две деца след дълго колебание се приближиха и ни поздравиха на английски: „Hello”. След това извадиха листче и прочетоха: „How are you. Fine. Thank you. Good Bye” и си отидоха. Иначе нямаше никакви други хора на плажа. Толкова дълго време не бяхме стояли на едно място досега и започна да ни доскучава. Човек явно не е създаден да си почива, трябва да върши нещо.

Тръгнахме към централен Габон – парк Лопе. Надявахме се да видим някъде слонове или горили. Всички казваха, че има много в горите. Стопът на връщане от Маюмба се оказа труден. Чакахме 3-4 часа след ферибота и минаваха само претъпкани пикапи – таксита. Накрая един такъв пикап се реши да ни качи и пътувахме отзад в каросерията прави с още 7-8 човека и багаж до небето. Стигнахме до Чибанга и спахме там. На другия ден бяхме възнаградени с един от най – добрите стопове досега. Изминахме повече от 700 км с 4 -5 коли по черните пътища. Първо ни взе кола на Габонския червен кръст, после семейство, което отиваше да убива слонове в гората и накрая дори китайците ни качиха. Джип с двама китайци и един габонец, работещи на пътя ни подмина, но след това се разколебаха и се върнаха. Возиха ни 30 км, но неможахме да се разберем грам. Не знаеха нито френски, нито английски, на китайски ни беше трудно да направим някаква асоциация. Дори не разбраха какво е България. Веднага след тях спряха още двама китайци с един габонец. Беше шефа на фирмата и отиваше чак до Либревил. С тях пропатувахме повече от 300 км до разклона за Лопе. Единият говореше малко френски със симпатичен китайски акцент и страшно се забавлявахме през целия път. Бяха весели хора и се смееха на всичко. Смяха се дори, когато полицаите ги глобиха 5000 франка за това, че климатикът им капе. Няма да забравя разговора между китаеца и габонеца в колата: " Колко деца имаш?" - пита китаецът. " Имам 2 жени и 10 деца" - похвали се габонският шофьор. "Аз имам право само на една жена и едно дете" - отново с усмивка отвърна китаецът и всички се посмяхме колко странен е светът понякога.
Оставиха ни на разклона за Лопе. Когато вече търсихме място за спане неочаквано ни взе един тунизиец за следващото градче Н’джоле. Там пренощувахме и на сутринта ни качи джип на телекома точно до Лопе. Лопе е голям национален парк с хълмове и гори, където има горили, шимпанзета и слонове. Нямахме пари за сафари в парка, затова си опънахме палатката и се надявахме да видим някакви животни. Първата нощ обаче ни заваля зверски порой. Палатката вече беше доста амортизирана и покрива прокапа. Това се оказа най-малкия проблем, защото след малко подът се напълни с 15 см вода и се оказахме плувнали в огромна локва. Целият багаж също се намокри. Добре, че имахме непромокаема торба и спасихме техниката и документите. Нощта се очертаваше дълга и мокра. Седяхме във водата и се молехме да спре да вали, когато ни удари доста силен ток от паднала гръмотевица наблизо. След час – два дъждът намаля, водата се оттече и оцеляхме до следващата сутрин. Вече брояхме последните дни в Африка. Мухи, мравки, оси със стотици ни нападаха по цял ден, а вечерта идваха комарите. Спасявахме се в реката и с разходки по хълмовете. Два пъти изкачихме връх Браза, от който имаше чудна гледка към целия парк и лек ветрец, който гонеше мухите. С два дни стоп се върнахме в Либревил. Последният ни африкански стоп беше в града - до летището. Казахме чао на Африка, която остави много в сърцата ни.

панорама на безлюдния плаж до Маюмба

Камерун 2

Последните две седмици в Камерун минаха неусетно. Останахме три дни в Лимбе в малката стаичка на Банту. Банту беше един от най-яките растамани, които срещнахме в Африка. Правеше красиви неща с природни материали и с ентусиазъм приготвяше своето art кафе на име 'Bantu Coffee Nzimbistic Art Garden'. За разлика от повечето хора тук не беше обсебен от парите, никога не беше опитвал алкохол или цигари. Можеше искрено да се разговаря с него. Срещнахме и един раста полицай, вече пенсиониран след 30-годишна служба, който пушеше целодневно огромни пури, свити в листа от тетрадка. Беше голям реге фен и притежаваше огромна колекция от DVD-та, над 10 чифта различни Нaйк-ове и червен спортен кабриолет. Посетихме един реге концерт на живо и едно погребение в къщата на Банту. Тук погребения се правят всяка година след смъртта и обикновено са големи празници с музика, пиене и ядене цяла нощ.
Иначе Лимбе е красиво градче на океана с многобройни плажове наоколо. Хората говорят английски в тази част на Камерун и за нас беше прекрасно да чуем английска реч. Тук, за разлика от други страни, никой не ни закачаше и зарибяваше да ни продава нещо. Хората само ни поздравяваха усмихнато и почти всички подвикваха на Евгени 'Jesus! Jesus!'. В някои селца децата дълго зяпаха с увиснали ченета, сякаш са видели призрак, чудейки се наистина дали това не е Исус. Иначе хората живееха по-добре тук. Земята е плодородна, всичко расте и зеленее, има вода, има много плодове и риба и реално няма гладни хора. Лошото е обаче изключително популярното 'bush meat' или дивечово месо, което се продаваше покрай пътя сготвено или като цяло животно. Имаше много бракониери и се ядеше всичко от гората - маймуни, антилопи, катерички и дори слонове. Нямаше никакъв контрол над това.

God with us communications. Подобни надписи и имена има на магазинчета, коли и рейсове.

Тръгнахме към Яунде да вземем паспортите си от Габонското посолство. Стопът беше сравнително добър по главния път Лимбе - Дуала - Яунде. Качи ни един Мерцедес 320 с изтупан бизнесмен, занимаващ се с петрол. След като му обяснихме, че пътуваме на стоп от България до тук, той ни зададе обичайните въпроси: 'Защо? Каква е печалбата ви от това?'. Отговорихме му, че печелим опит, познания и прекрасни изживявания. 'Това е разликата между белия и черния човек' - отговори той: 'Белят човек може да прави много неща за без пари, но черният нищо няма да направи, ако няма печалба.' За съжаление доста от хората тук разсъждаваха така и това ни накара да се зачудим защо тогава ни вози без пари и дали няма да поиска пари, въпреки че кара нов, лъскав Мерцедес. Всъщност досега стопът вървеше бързо и никога не сме плащали. Обикновено питаме дали е безплатно и ако искат пари просто учтиво благодарим и отказваме. Повечето хора обаче въобще не можеха да разберат какво е автостоп, въпреки че самите те ни качваха. Когато им обясним подробно как сме дошли от България до тук без рейс, без такси, без самолет, а напълно безплатно, те или мислеха, че лъжем, или ни смятаха за луди. 'Безплатно? В Африка? Не е възможно!'
Разговорът с бизнесмена продължи така: 'Искам да си взема една жена от България' - каза той. Имаше вече една, но искал да има поне 4-5. Въпреки че тук хората са християни, полигамията е много популярна и няма никакъв лимит от жени, които можеш да си 'вземеш'. Имаше достатъчно богати мъже с по 50 жени. 'Колко струва една жена в България?' - попита бизнесменът. 'Безплатна е' - отговорихме - 'Любовта не струва пари'. Това наистина го обърка, той помисли малко как е възможно и попита - 'Но ако не си дал пари за жена си, после как ще знаеш, че тя ти принадлежи?' 'Тя не ти принадлежи, а е напълно свободен индивид като теб'. Това още повече го учуди и той заключи, че явно белите и черните жени са различни. По едно време, както и очаквахме, бизнесменът ни поиска пари. Обяснихме му още веднъж, че пътуваме само на стоп и ако не ни иска, по-добре да спре да слезем и да продължим с някой друг. Той не искаше да спре и каза, че ще ни вземе по-малко от нормалното. Ние обаче настоявахме, че няма да дадем нито един франк. Въпреки всичките ни обяснения, явно не беше разбрал, че сме дошли до тук на стоп, безплатно. Питаше ни: 'Ако ви оставя, как ще продължите? Пеша ли?' Накрая, след като търпеливо му обяснихме за пореден път, че пътуваме навсякъде на стоп, той се съгласи да не ни взима пари. В останалата част от пътуването ни говори за Бог и неговата църква. Тук всеки посещаваше определена църква, различна от всички останали, с различни разбирания за християнството. Повечето хора бяха доста религиозни, молеха се редовно в своята църква и ни разпитваха за Бог почти ежедневно. Според бизнесменът Господ обича само нас, хората и е направил всичко друго за нас, да го използваме. Дал ни е животните, за да ги убиваме и гората - за да я изсичаме. Мисълта, че животните могат да свършат и, че някои от тях вече изчезват в следствие на човешката намеса, беше съвсем непозната тук. Същото се отнасяше и за големите тропически дървета, които се изсичаха безразборно. Екваториалните гори изглеждаха толкова огромни и безкрайни, че за хората изсичането им не беше нищо лошо. Почти никой от месните не беше чувал дори за важната роля, която играят тези гори за нашата планета. Но когато човек е гладен, не мисли за изчезващите животни и гори. Лошото е, че дори и богатите бизнесмени не мислят за това. Всички мислят само за пари.

с Тита в Яунде

С още една кола се върнахме до Яунде и, когато взехме паспортите на следващия ден, бяхме неприятно изненадани. Оказа се, че месечната ни виза за Габон, за която бяхме платили по 150лв на човек беше започнала да тече от деня, в които сме кандидатствали, а не от датите, които бяхме поискали. Времето в Камерун също не ни стигаше. Имаше още толкова много прекрасни места тук, а визата вече свършваше. Опитахме се да я удължим, но се оказа много скъпо.
В Яунде ни приюти Тита - португалка, работеща в еврокомисията тук. Тя ни прие гостоприемно в дома си и дори ни помогна да сменим датите на габонските визи. Беше пътувала много и споделяхме опит и преживявания. Посетихме един тридневен реге фестивал, едно джембе парти и отпразнувахме рождения ден на Гената с Тита и приятеля и Ризбо в домашна обстановка с домашна торта. Ризбо беше хип-хоп певец и също беше много забавен. Запознахме се с доста реге изпълнители и реге фенове тук. Яунде ни беше привлякъл като магнит и без да се усетим изминаха 5-6 дни. Беше ни много весело, но визата свършваше и трябваше да се отправим към Габон.

Първо отидохме в Криби за няколко дена, където са най-красивите плажове тук. Редица от красиви заливчета с надвесени мангови дървета над пясъка, палми и други растения. Най-изумителното покрай Криби е водопадът Лобе, който пада директно в океана от вливащата се река. За пръв път виждахме река да завършва с водопад в океана. Спахме няколко дена на различни заливчета на палатка и от време на време само ходехме за вода и храна до селото. Имаше много 'къмпинги', които представляваха дървена барачка без вода и ток, която някой местен е скалъпил и иска малко пари, за да си 'секюр' и да ти сготви риба или друго. Срещнахме един растаман с брада, който ни покани безплатно да опънем палатката в неговата градина на плажа. Беше си направил райско местенце с цветя, плодове, палми и малка дървена къщурка само на няколко метра от океана. Растата си живееше истински, прост живот и изглеждаше щастлив. Казваше, че не иска да пътува никъде - тук е неговото място. Носеше ни манго от гората, готвихме си странен плод, наподобяващ на вкус на картоф, но расте по дърветата като голяма зелена топка.

водопадът Лопе

            

 

цветята в градината на растата

С нежелание си тръгнахме от градината на растата, но от визите ни оставаха 2 дни и имахме труден път до границата. Трябваше да изминем 170 км черен път преди да се включим в главния път за Габон. Първата нощ спахме в началото на черния път в гъстата, тъмна гора, пълна с комари и насекоми. На другия ден след цял ден стопиране успяхме да изминем 80 км с няколко коли и камиони. От време на време имаше някое малко селце в гората. Видяхме пигмеи и други месни племена. На следващия ден визата ни изтичаше и трябваше до 18 часа да сме минали границата. А ние бяхме на безлюден черен път на 100 км от главния път и на 200 км от границата. Станахме рано, но до 10 часа не беше минала нито една кола. Бяхме решени да хванем какъвто и да е транспорт - платен или не, за да не изпуснем визите. Пътят беше бавен и трябваха поне 3 часа до разклона. Накрая мина bush taxi (така наричат споделените таксита в Африка) с 9 човека вътре, един на покрива и толкова претъпкан багажник, че стоеше отворен. И все пак спряха и настояха да ни качат. Казахме им, че няма място, но за bush taxi-тата винаги имаше място за още един. В случая бяхме двама с две големи раници. Казаха, че няма да има друга кола до вечерта и решихме да се натоварим. В горката Toyota Corolla станахме общо 10 души вътре и двама на покрива. Евгени отиде на покрива, където пътуването беше най-комфортно. Вътре бяха 4-ма отпред и 6-ма отзад. Шофьорът седеше в ъгълчето на седалката си и се присягаше вдясно за волана и скоростите. Багажникът беше отворен докрай с нашите раници, вързани с въжета и на това отгоре качихме още двама души по пътя. Така станаха 4-ма на покрива и 10 вътре - абсолютен рекорд за една кола и при това пътят беше брутален. Преди полицейския пост за града слязохме да преминем пеша, за да останат в колата само 5-6 души. Разбира се, всичко това ставаше пред очите на полицаите, но такива бяха правилата тук. С облекчение слязохме от Тoйота-та в Еболова, където се включихме в асфалтовия път за границата и продължихме да стопираме. За пореден път се убедихме, че стопът е много по-удобен и бърз от платения транспорт в Африка. В Eболова напазарувахме и хапнахме набързо и продължихме да чакаме на пътя. Чакахме повече от час, но накрая стопът се отпуши и с две коли стигнахме на границата точно на време- към 16 часа - 2 часа преди да ни изтекат визите.

на реге феста в Италия, Удине 2010