Камерун 2

Последните две седмици в Камерун минаха неусетно. Останахме три дни в Лимбе в малката стаичка на Банту. Банту беше един от най-яките растамани, които срещнахме в Африка. Правеше красиви неща с природни материали и с ентусиазъм приготвяше своето art кафе на име 'Bantu Coffee Nzimbistic Art Garden'. За разлика от повечето хора тук не беше обсебен от парите, никога не беше опитвал алкохол или цигари. Можеше искрено да се разговаря с него. Срещнахме и един раста полицай, вече пенсиониран след 30-годишна служба, който пушеше целодневно огромни пури, свити в листа от тетрадка. Беше голям реге фен и притежаваше огромна колекция от DVD-та, над 10 чифта различни Нaйк-ове и червен спортен кабриолет. Посетихме един реге концерт на живо и едно погребение в къщата на Банту. Тук погребения се правят всяка година след смъртта и обикновено са големи празници с музика, пиене и ядене цяла нощ.
Иначе Лимбе е красиво градче на океана с многобройни плажове наоколо. Хората говорят английски в тази част на Камерун и за нас беше прекрасно да чуем английска реч. Тук, за разлика от други страни, никой не ни закачаше и зарибяваше да ни продава нещо. Хората само ни поздравяваха усмихнато и почти всички подвикваха на Евгени 'Jesus! Jesus!'. В някои селца децата дълго зяпаха с увиснали ченета, сякаш са видели призрак, чудейки се наистина дали това не е Исус. Иначе хората живееха по-добре тук. Земята е плодородна, всичко расте и зеленее, има вода, има много плодове и риба и реално няма гладни хора. Лошото е обаче изключително популярното 'bush meat' или дивечово месо, което се продаваше покрай пътя сготвено или като цяло животно. Имаше много бракониери и се ядеше всичко от гората - маймуни, антилопи, катерички и дори слонове. Нямаше никакъв контрол над това.

God with us communications. Подобни надписи и имена има на магазинчета, коли и рейсове.

Тръгнахме към Яунде да вземем паспортите си от Габонското посолство. Стопът беше сравнително добър по главния път Лимбе - Дуала - Яунде. Качи ни един Мерцедес 320 с изтупан бизнесмен, занимаващ се с петрол. След като му обяснихме, че пътуваме на стоп от България до тук, той ни зададе обичайните въпроси: 'Защо? Каква е печалбата ви от това?'. Отговорихме му, че печелим опит, познания и прекрасни изживявания. 'Това е разликата между белия и черния човек' - отговори той: 'Белят човек може да прави много неща за без пари, но черният нищо няма да направи, ако няма печалба.' За съжаление доста от хората тук разсъждаваха така и това ни накара да се зачудим защо тогава ни вози без пари и дали няма да поиска пари, въпреки че кара нов, лъскав Мерцедес. Всъщност досега стопът вървеше бързо и никога не сме плащали. Обикновено питаме дали е безплатно и ако искат пари просто учтиво благодарим и отказваме. Повечето хора обаче въобще не можеха да разберат какво е автостоп, въпреки че самите те ни качваха. Когато им обясним подробно как сме дошли от България до тук без рейс, без такси, без самолет, а напълно безплатно, те или мислеха, че лъжем, или ни смятаха за луди. 'Безплатно? В Африка? Не е възможно!'
Разговорът с бизнесмена продължи така: 'Искам да си взема една жена от България' - каза той. Имаше вече една, но искал да има поне 4-5. Въпреки че тук хората са християни, полигамията е много популярна и няма никакъв лимит от жени, които можеш да си 'вземеш'. Имаше достатъчно богати мъже с по 50 жени. 'Колко струва една жена в България?' - попита бизнесменът. 'Безплатна е' - отговорихме - 'Любовта не струва пари'. Това наистина го обърка, той помисли малко как е възможно и попита - 'Но ако не си дал пари за жена си, после как ще знаеш, че тя ти принадлежи?' 'Тя не ти принадлежи, а е напълно свободен индивид като теб'. Това още повече го учуди и той заключи, че явно белите и черните жени са различни. По едно време, както и очаквахме, бизнесменът ни поиска пари. Обяснихме му още веднъж, че пътуваме само на стоп и ако не ни иска, по-добре да спре да слезем и да продължим с някой друг. Той не искаше да спре и каза, че ще ни вземе по-малко от нормалното. Ние обаче настоявахме, че няма да дадем нито един франк. Въпреки всичките ни обяснения, явно не беше разбрал, че сме дошли до тук на стоп, безплатно. Питаше ни: 'Ако ви оставя, как ще продължите? Пеша ли?' Накрая, след като търпеливо му обяснихме за пореден път, че пътуваме навсякъде на стоп, той се съгласи да не ни взима пари. В останалата част от пътуването ни говори за Бог и неговата църква. Тук всеки посещаваше определена църква, различна от всички останали, с различни разбирания за християнството. Повечето хора бяха доста религиозни, молеха се редовно в своята църква и ни разпитваха за Бог почти ежедневно. Според бизнесменът Господ обича само нас, хората и е направил всичко друго за нас, да го използваме. Дал ни е животните, за да ги убиваме и гората - за да я изсичаме. Мисълта, че животните могат да свършат и, че някои от тях вече изчезват в следствие на човешката намеса, беше съвсем непозната тук. Същото се отнасяше и за големите тропически дървета, които се изсичаха безразборно. Екваториалните гори изглеждаха толкова огромни и безкрайни, че за хората изсичането им не беше нищо лошо. Почти никой от месните не беше чувал дори за важната роля, която играят тези гори за нашата планета. Но когато човек е гладен, не мисли за изчезващите животни и гори. Лошото е, че дори и богатите бизнесмени не мислят за това. Всички мислят само за пари.

с Тита в Яунде

С още една кола се върнахме до Яунде и, когато взехме паспортите на следващия ден, бяхме неприятно изненадани. Оказа се, че месечната ни виза за Габон, за която бяхме платили по 150лв на човек беше започнала да тече от деня, в които сме кандидатствали, а не от датите, които бяхме поискали. Времето в Камерун също не ни стигаше. Имаше още толкова много прекрасни места тук, а визата вече свършваше. Опитахме се да я удължим, но се оказа много скъпо.
В Яунде ни приюти Тита - португалка, работеща в еврокомисията тук. Тя ни прие гостоприемно в дома си и дори ни помогна да сменим датите на габонските визи. Беше пътувала много и споделяхме опит и преживявания. Посетихме един тридневен реге фестивал, едно джембе парти и отпразнувахме рождения ден на Гената с Тита и приятеля и Ризбо в домашна обстановка с домашна торта. Ризбо беше хип-хоп певец и също беше много забавен. Запознахме се с доста реге изпълнители и реге фенове тук. Яунде ни беше привлякъл като магнит и без да се усетим изминаха 5-6 дни. Беше ни много весело, но визата свършваше и трябваше да се отправим към Габон.

Първо отидохме в Криби за няколко дена, където са най-красивите плажове тук. Редица от красиви заливчета с надвесени мангови дървета над пясъка, палми и други растения. Най-изумителното покрай Криби е водопадът Лобе, който пада директно в океана от вливащата се река. За пръв път виждахме река да завършва с водопад в океана. Спахме няколко дена на различни заливчета на палатка и от време на време само ходехме за вода и храна до селото. Имаше много 'къмпинги', които представляваха дървена барачка без вода и ток, която някой местен е скалъпил и иска малко пари, за да си 'секюр' и да ти сготви риба или друго. Срещнахме един растаман с брада, който ни покани безплатно да опънем палатката в неговата градина на плажа. Беше си направил райско местенце с цветя, плодове, палми и малка дървена къщурка само на няколко метра от океана. Растата си живееше истински, прост живот и изглеждаше щастлив. Казваше, че не иска да пътува никъде - тук е неговото място. Носеше ни манго от гората, готвихме си странен плод, наподобяващ на вкус на картоф, но расте по дърветата като голяма зелена топка.

водопадът Лопе

            

 

цветята в градината на растата

С нежелание си тръгнахме от градината на растата, но от визите ни оставаха 2 дни и имахме труден път до границата. Трябваше да изминем 170 км черен път преди да се включим в главния път за Габон. Първата нощ спахме в началото на черния път в гъстата, тъмна гора, пълна с комари и насекоми. На другия ден след цял ден стопиране успяхме да изминем 80 км с няколко коли и камиони. От време на време имаше някое малко селце в гората. Видяхме пигмеи и други месни племена. На следващия ден визата ни изтичаше и трябваше до 18 часа да сме минали границата. А ние бяхме на безлюден черен път на 100 км от главния път и на 200 км от границата. Станахме рано, но до 10 часа не беше минала нито една кола. Бяхме решени да хванем какъвто и да е транспорт - платен или не, за да не изпуснем визите. Пътят беше бавен и трябваха поне 3 часа до разклона. Накрая мина bush taxi (така наричат споделените таксита в Африка) с 9 човека вътре, един на покрива и толкова претъпкан багажник, че стоеше отворен. И все пак спряха и настояха да ни качат. Казахме им, че няма място, но за bush taxi-тата винаги имаше място за още един. В случая бяхме двама с две големи раници. Казаха, че няма да има друга кола до вечерта и решихме да се натоварим. В горката Toyota Corolla станахме общо 10 души вътре и двама на покрива. Евгени отиде на покрива, където пътуването беше най-комфортно. Вътре бяха 4-ма отпред и 6-ма отзад. Шофьорът седеше в ъгълчето на седалката си и се присягаше вдясно за волана и скоростите. Багажникът беше отворен докрай с нашите раници, вързани с въжета и на това отгоре качихме още двама души по пътя. Така станаха 4-ма на покрива и 10 вътре - абсолютен рекорд за една кола и при това пътят беше брутален. Преди полицейския пост за града слязохме да преминем пеша, за да останат в колата само 5-6 души. Разбира се, всичко това ставаше пред очите на полицаите, но такива бяха правилата тук. С облекчение слязохме от Тoйота-та в Еболова, където се включихме в асфалтовия път за границата и продължихме да стопираме. За пореден път се убедихме, че стопът е много по-удобен и бърз от платения транспорт в Африка. В Eболова напазарувахме и хапнахме набързо и продължихме да чакаме на пътя. Чакахме повече от час, но накрая стопът се отпуши и с две коли стигнахме на границата точно на време- към 16 часа - 2 часа преди да ни изтекат визите.

на реге феста в Италия, Удине 2010