вторник, 18 ноември 2014 г.

НЕПАЛ за трети път

За трети път посещавам Непал, но за пръв път влизам от западната му граница. Тридесет-часовото пътуване от Херакан до Покара би могло да се възприеме като смешно приключение, ако имате достатъчно чувство за хумор. Първо хванах някакъв рейс, който стигаше почти до границата, след което се наложи да продължа с каруца двуколка. Оказа се, че никакви превозни средства не стигат до самата граница, освен въпросните каруци. В началото се противях да се кача на двуколката, която искаше съмнително много пари, но като видях, че всички от моя рейс се прехвърлят на каруци, реших, че няма друг избор. Както винаги бях единствена чужденка в рейса, не знам как винаги така се случва. Уж в Индия и в Непал е пълно с туристи, но по пътя не срещам ни един. Качват ни десетина души всичките с огромни чували багаж на мъничката двуколка и кончетата едва потеглят. Балансирам раниците си върху коленете и внимавам да не се изтърся с тях на някой завой. Пътуването се оказва повече от половин час и цялата съм схваната и притисната от всички страни. Стоварват ни близо до индийската граница и тук казвам чао на Индия. Оказва се, че има още 2 километра ничия земя до непалските емиграционни. Нападат ме всякакви таксита, но решавам да ходя пеша. За късмет успявам да стопирам моторче, което най-учтиво ме закарва с целия ми багаж точно до къщичката с граничната полиция. Отпред всичко е обрасло с марихуана. Плащам $40 за един месец виза и най-накрая съм в Непал. Тук обаче логистичния лабиринт въобще не свършва. След като отказвам настойчиви предложения за таксита, се налага да взема някакво автобусче до първия град. Там ми казват, че съм изпуснала автобуса за Покара и трябва да чакам до следващия ден. Не искам да прекарам нощта в това мрачно гранично градче и решавам да комбинирам други 2 рейса. Вече съм на ръба на силите и с облекчение си отдъхвам на задната седалка на първия рейс. Отново съм единствената чужденка и разбира се предизвиквам жив интерес у всички. Повечето хора говорят английски и ме разпитват стандартните въпроси – от къде съм, женена ли съм и т.н. Един непалец до мен настоятелно ме кани в селото му. Казва, че има жена и дете и мога да живея със семейството му колкото си искам. Дори казва, че цяла година ще ме хранят без пари. Беше много трудно да откажа на настойчивите му предложения. Накрая дори ми подари една непалска сим-карта за телефон, защото имал няколко. Приех я с голяма благодарност, защото да си купиш сим-карта изисква доста документи и чакане (дори ти взимат отпечатъци от пръстите!). След това ме прехвърлиха на втори рейс, който разбира се се „развали“ (или така казват, когато няма достатъчно пътници и искат да ни прехвърлят на друг). От там на трети, който беше вече претъпкан и се наложи да се возя на покрива. От кога не бях пътувала на покрива – седнала в купища багажи, с вятър в косите и чувство на абсолютна свобода. 

случйни срещи покрай Покара...


 в градината на гест-хауса ни в Покара има прекрасни животинчета


залезите над езерото Фева са винаги прекрасни
Не знам колко време ми отне стигането до Покара, но ми се стори цяла вечност. Пристигнах сутринта, но така ми се бяха слели дните, че не знаех кое време е. Директно се насочих към гест хаус Намасте, където ми пазеше стая един германски приятел. Още не се бях разтоварила и изненада- чувам български гласове от терасата и някой ме вика – Лора!
Кого да видя- Ники и още един българин – Косьо, които точно се връщаха от базовия лагер на Анапурна. Знаех, че Ники трябва да е пристигнал в Покара, но въобще не очаквах, че ще го намеря в същия гестхаус още в първите минути на пристигането ми. Тук има стотици гестхаусове, но явно няма случайни неща. Останах няколко дена в пълно бездействие. Имах нужда да си почина от дългия път, а и Покара като цяло предразполага към бездействие и почивка. Покрай езерото всичко се случва бавно и храната е прекрасна. Турският ресторант още работи и не мога да се наситя на специалитетите му, така напомнящи ми за родните земи. Таратор, кьополу, мусака...всеки ден опитвам по нещо различно. Скоро обаче започва да не ме свърта на едно място и решавам да отида в ашрама на Ошо близо до Покара. Дори не знаех, че в Непал има толкова много ашрами на Ошо. Оказа се,че след като бил изгонен от Индия, Ошо е дошъл първо в Непал и тук е основал ашрами до Катманду, до Покара, до Лумбини и още няколко центъра в самите градове. За разлика от прочутия ашрам в Пуне, тук цените са доста по-приемливи и успяваме дори да се спазарим за отстъпка. В ашрама има само още 3ма гости и местните санясани, които живеят тук.

ашрама на Ошо до Покара
Намира се на чудно място върху скали, врязани между две реки – едната бяла, а другата синя. Когато времето е ясно се вижда целия масив на Анапурна и Мачопучаре. Суами Йогананда ни посреща свойски и с усмивка. За разлика от други ашрами, тук няма много правила, въпреки това програмата е изпълнена от сутрин до вечер с Ошо медитации и лекции. Всяка вечер правим аарти около статуите на Буда, Шива, Кришна и Ошо като пеем, танцуваме и почитаме всички богове със свещен огън. Става още по-забавно на вечерното празненство. Според Ошо животът трябва да се празнува и всяка вечер преди лягане последната практика е празнуване. Саунд система в залата за медитации се усилва на макс със спиритуален транс и всички започваме да танцуваме екстатични, освободени танци. Хубаво е да си със затворени очи или дори с превръзка на очите, за да навлезеш в себе си и да следваш тялото си. В някой момент вече усещаш, че ти не танцуваш, а тялото ти само се движи в ритъма на музиката и ти само го следваш. Чувствах се сякаш танцувам за пръв път в живота си. Разбира се многобройните динамични  и кундалини медитации помагаха за това пълно освобождаване на блокажите и пускане на контрола. И всичко това с лекота и усмивки. След 5 дни се чувствах като нов човек.



В следобедната почивка ходехме да се къпем на синята река, където имаше и скалички за скачане и често се събираха групички месни момчета и момичета. Момчетата се забавляват и скачат от скалите, докато момичетата перат. За разлика от индийците, непалците не са толкова натрапчиви с туристите. Чак не можех да повярвам как спокойно си седях по бански и никой не идваше да ме заговаря. Веднъж приближи едно момиче и от далече ме попита дали има нещо против да се приближи с малкото си братче, тъй като съм по бански. Отвърнах й, че за мен няма нищо срамно. Тя приближи и каза, че и тя много би искала да се къпе в реката по бански, но за съжаление е неприемливо и хората няма да я гледат с добро око. „Ако отида в Европа и аз ще се къпя по бански, но тук нямаме тази свобода“ - каза ми тя. Като видя дреда в косите ми и каза, че много би искала и тя да си направи дредове (раста), но това също било неприемливо за жени. Струпа цяла камара дрехи, започна да ги пере една по една на реката и да ми разказва за ограниченията, които жените все още имат в Непал. Момичето говореше перфектен английски, беше много интелигентна, медицинска сестра. И освен че ходеше на работа по 6 дни в седмицата, се налагаше и да пере дрехите на всички мъже в семейството. В Непал официалната работна седмица е 6 дни, а заплатите са около $50 на месец. И все пак хората успяваха да бъдат усмихнати и щастливи.
местен шаман-лечител
След ашрама на Ошо решихме да отидем на второто езеро до Покара – Бегнас Тал. По някаква случайност отседнахме на върха на хълма точно до Випасана центъра. И по още една „случайност“ беше рождения ден на Буда и се оказа, че има еднодневен курс Випасана по случая. Беше пълнолуние. Луната сякаш изгори постоянната пелена от облаци, която покриваше небето в дъждовния сезон и изведнъж пред нас се показаха всичките бели върхове от масива на Анапурна и Мачопучаре. Виждаха се двете езера от двете страни на хълма и редица от бели великани, осветени от пълната луна. Гледката беше спираща дъха. Местните казаха, че толкова ясно не е било дори през сухия сезон (зимата). Сутринта също ни възнагради с ясни гледки. Станах рано и отидох във Випасана центъра. Еднодневен курс ми се струваше като детска игра, в сравнение с 10дневните курсове,които бях карала до сега. Оказа се далеч не толкова леко. Към обяд времето сякаш беше спряло и един час седене ми изглеждаше като цяла вечност. Искаше ми се да изляза навън и да се радвам на слънцето и планините. Чувствах се като в затвор. Както всичко и това усещане отмина и накрая бях изпълнена със спокойствие, благодарност и лекота. След като приключи мълчанието се запознах с интересни хора и отидохме заедно да се къпем в езерото. Имахме време да хванем залеза и да поплуваме. Беше един почти нереално вълшебен и неописуемо красив рожден ден на Буда. На следващия ден облаците отново покриха планините и всичко беше по старо му. Започнах това пътуване с Випасана и ето, че го завършвам по същия начин. Дали и това беше „случайно“? Оставаха ми само 10тина дни от визата и вече си бях взела билет за Истанбул.

гледката от Випасана центъра на рождения ден на Буда - с Анапурна и Мачопучаре.
Everything is Annicca - Всичко е нетрайно
Последните дни реших да направя някой трекинг. Вече бях ходила до базовите лагери на Еверест и Анапурна и ми се искаше да посетя някое по-неизвестно място. Бях чула за свещеното езеро Гозайнкунд в района на Лангтанг. Там живеел баба, който целогодишно медитирал край езерото, почти без никакви дрехи и без храна на 4380 мнв. Насочих се към Катманду, от където трябваше да взема пермит и автобус към планините. Този път отседнах при приятелка австралийка, омъжена за непалец. Тя живее в квартала на Буданат, където е пълно с тибетски бежанци и будистки монаси. Вечерта на пристигането ни беше синхронизирана с невероятна изненада за мен. Бяхме канени на вечеря на прочут лама – Долпо Тулку Ринпоче. За мен беше чест да срещна лично такъв свят човек. Той, разбира се, ни прие скромно и с усмивка. Беше точно моя възраст, но на външен вид възрастта му беше неопределима. Заговорихме за разни общи неща в живота и той често се шегуваше. В мен обаче напираха по-важни въпроси. Не можех просто така да седя на масата с такъв избран човек и да не науча поне част от истината, която знае. Зададох му въпросът, който напоследък тормозеше главата ми след всичките тези „случайности“, които ми се случваха: „Имаме ли избор?“. Започна дълга и задълбочена дискусия. Без да се усетя, двете ми приятелки вече гледаха отегчено, а майката на домакинът ни дремеше на масата. Беше станало късно, а нашият разговор сякаш нямаше край. Трябваше да си тръгнем, защото един лама никога нямаше да ни изгони. Колко бях благодарна на приятелката ми и на вселената за тази среща. Дълго време след това думите и съветите му звучаха в главата ми.



Катманду - присъединявам се към жени, които  пеят пред един от храмовете на Дърбър Скуеър

Започнах дори да харесвам Катманду. Будисткия квартал с усмихнати гологлави монаси, които сякаш се носят над земята с червените си роби, евтините ресторантчета и уличните момота, дори лудницата по улиците и крещенето на момчетата от рейсчетата ми бяха станали симпатични. Един ден, докато се разхождах около манастирите в квартала на Буданат, ме заговори един монах. Бях свикнала на приятелското им отношение и с удоволствие спирах да побъбря с тях. Този беше тибетец, който току що идваше в Лхаса. „Как е там?“- запитах го с интерес...едва ли скоро щях да мога да видя Тибет. Визата за 10 дни е $500,като трябва да имаш гид и организирана екскурзия – и всичко това отива в ръцете на китайските узурпатори – не, благодаря. „В Лхаса е ужасно, така се радвам, че съм тук. Така се радвам, че виждам добри хора!“ - възкликна с усмивка той. Когато го запитах какво е толкова ужасното там, той заразказва със същата усмивка ужасите, които беше преживял. Майка му и баща му бяха убити, а на сестра му – също монахиня – отрязали и двете ръце. Него го държали в затвор и го били и измъчвали. Едното му око беше сляпо от нанесените побои. Показа ми пръстите на краката си – изтръгнали му бяха ноктите. И въпреки това усмивката не слизаше от лицето му:“Така се радвам, че съм жив и че съм тук, заобиколен от толкова мили хора като теб!“ И двамата със сестра му успели да избягат в Непал и в Индия и сега щели да ходят в Ладах за Калачакрата, която Далай Лама ще дава там. „На сестра ми ще й е много трудно, но искам да я заведа там!“- продължаваше с оптимизъм да разказва той. Никаква омраза, никакво обвинение нямаше в думите му. Очите ми се насълзиха от умиление. Какво сърце, каква сила имаше този дребничък монах! Сърцето ми се пълнеше с любов към него, но в същото количество и омраза към целия китайски народ и нечовешката жестокост, която продължава и днес. Да можех и аз да изпитвам тази безусловна любов към всички, да можех и аз да обичам враговете си и да прощавам за несправедливостите по този начин! Все още не мога, все още не бих могла да отида нито в Китай, нито в Тибет.





Дърбър скуеър в Катманду

по пътя към Гозанкунд
След като прекосих половината град, за да си извадя пермит и ТИМС карта, се оказа,че има стачка и бюрото за пермитите не работи. Увериха ме,че ще мога да си извадя пермит в последното село по пътя, но аз бях толкова ядосана за загубеното време, че реших да опитам да се кача без никакви разрешителни. На качване с автобуса минах без да си купя нищо. Пристигнахме следобед в Дунче и аз направо започнах да вървя към първите хижи в планината– на 2-3 часа път нагоре. Нямаше почти никакви хора по този маршрут. Всички туристи се бяха насочили към по-прочутия Лангтанг трек. Вървенето сама е много медитативно и доста по-бързо, отколкото с приятели. Тъй като няма с кого да си говоря и какво друго да правя, вървя по 8-10-12 часа на ден и успявам да стигна с един ден по-рано, колкото и да се опитвам да не бързам и да се наслаждавам на гледките. По пътя минавам будистки селца, окичени с молитвени флагчета, разцъфнали рододендронови гори, безкрайни терасирани отвесни градини, малки ступи, мани камъни. Чувствам се жива, чувствам се щастлива. На третия ден сутринта вече бях на свещеното езеро Гозайнкунд.Реших да остана там до другия ден, да имам време да се насладя на това силно енергийно място и да направя парикрама – поклоническа обиколка на езерото. Езерото е свещено и за хиндуисти и за будисти. Има малък храм на брега, окичен с молитвени флагчета и с Шива триножници. За мое най-голямо съжаление разбирам, че бабата, който исках да срещна е напуснал тялото си тази зима. Носех му чак отдолу някакви индийски люти разядаки и малко шоколадче. Натъжих се, че няма на кого да ги дам. Опитах се да си представя как е живял тук, на брега на езерото без дрехи и храна. Беше толкова студено, че не можех въобще да си го представя. Направих си чай на газовото котлонче и малък пикник. Обиколих езерото за по-малко от час. Времето се развали и влязох в гестхауса на топло. Четях Ошо, който ми казваше как най-подходящите места за медитиране със силна енергия са високо в планините, където има езера. Разбирах защо бабата е седял тук. Разбирах защо и Рилските езера са толкова силни.

В началото се пресичат малки селца с безкрайни терасирани градини
...и мнооого дълги мостове


Свещеното езеро Гозайнкунд привечер изглежда мистично

Районът доста ми напомняше на Седемте Рилски езера, при това свещените езера бяха около 7 и тук. Не случайно точно в този ден чух Ошо да казва, че високо в планината, където има езеро е перфектно място за медитация, с много балансирана енергия - и мъжка и женска. Затова учители като Дънов избират такива места за техните практики. 
На сутринта направих обиколка (парикрама) на езерото за около час 


Местните жени се занимават с тъкане и се усмихват сърдечно

И как да не си усмихнат като си заобиколен от подобни гледки...






Сутринта станах преди изгрева да изкача близкия връх, откъдето могат да се видят повечето от езерата наоколо. Освен свещеното езеро Гозайнкунд, тук имаше още 6-7 свещени езера. Времето все още беше облачно, но аз се надявах отгоре да видя изгрева. Имаше само един израелец горе на върха. И докато аз се дивях на магичните облаци, нежно обвиващи бели върхове, които се разкриха от другата страна на билото, той пък се оплакваше от облаците, които му скривали гледката. Недоволен, тръгна надолу точно минута преди изгрева. С недоумение гледах как слиза в под линията на сянката, а точно зад гърба му идваше слънцето, което той нямаше да види. Останах сама горе в космическата тишина на величествените планини. С жадни очи изпивах магическия момент на първите слънчеви лъчи, подаващи се зад върховете. Мъгливата пелена над езерата започна да се разсейва, а облачетата кръжаха около мен като живи същества. Тогава се случи чудо. Кръгла дъга се появи в облаците пред мен! Вече бях виждала това чудо – в началото на пътешествието ни с Гената, на ръба на Европа и началото на Африка на връх Муласен. Вече знаех, че това уникално природно явление се нарича „Светлината на Буда“. Сянката ми е в центъра на дъгата, където и да помръдна. Беше като тунел към друга реалност и цветна порта, която ме подканя да мина от другата страна. Като божествено присъствие, което ме наблюдава. Като богословия от небесата. До днес се чудех защо съм дошла тук. Сега вече знаех- всяка крачка нагоре си струваше за тези мигове блаженство. Сега вече бях сигурна, че съм на прав път.

Светлината на Буда огря за втори път пътя ми!






понеделник, 29 септември 2014 г.

ИНДИЯ - Ришикеш, Спити



Забавих се толкова много с тази история, тъй като преживяванията ми в Ришикеш е трудно да бъдат описани с думи. Но все пак реших да опитам.
Дори и не планувах да минавам през Ришикеш, но явно съдбата ме доведе тук. Всъщност отидох уж за малко да видя Криси, която учеше йога там и накрая се застоях цял месец.



В Ришикеш идвам за втори път, но отново бях изненадана колко различно е всичко, както на външен вид, така и като усещане. Дори единият мост липсваше - нещо, което не можех да доумея през цялото време.
Още на първия ден се срещнах с Криси и всеки разказа за приключенията си, които тук сякаш се случват постоянно, с висок интензитет и невероятност. От нея чух и за гуруто Муджи от Ямайка, който в момента даваше 3 седмичен ежедневен сатсанг тук. На следващия ден отидох да послушам и останах меко казано замаяна. В пътуването си до тук бях срещнала доста учители, гурута, садута и монаси, но имаше нещо в Муджи, което веднага ме плени. Той говореше директно, прямо и с много чувство за хумор. И само с думите си успяваше да те насочи толкова директно навътре, че някои хора внезапно прозряваха абсолютната истина по време на разговора. И всичко, което говореше беше някак толкова близо до мен, сякаш ме завежда вкъщи. Сякаш винаги съм го знаела, но не знам как съм го забравила и когато съм си спомнела, не съм можела да го изразя. Думите му обясняваха толкова точно и ясно преживяванията, които съм изпитвала с аяуаска и до сега не съм успявала да обясня. Всичко придобиваше дълбок смисъл и връзка с всичко останало. Въпросите ми отпадаха един по един и всичко изглеждаше все по-просто. За разлика от повечето учители, които ти предписват дългогодишни, ако не и няколко живота практики, които леко ще те доближат до същността, Муджи говореше за директно просветление тук и сега. Според него истината винаги е тук, дълбоко във всеки един от нас и няма нужда да ходим никъде и да правим нищо, за да я видим. Просто трябва да се отворим и отпуснем дотолкова, че да минем отвъд ума и егото и хоп- внезапно ще се събудим и ще видим себе си. „Кой си ти?“ - не се изморяваше да пита Муджи отново и отново.  „Кой е този, който казва, че ти си това? Кой е този, който стои тук и си мисли? Премини отвъд него...“

Шарено край Ганга - индийски жени перат 6-метровите си сарита на реката.
разнообразие от "баби" може да намерите всеки ден край свещената река Ганга



подаваш му пръст, а то ще ти захапе главата :)))



Още след първият сатсант бях пленена от Муджи и останах да се запозная с неговите приятели и последователи от различни държави. Говорехме за активностите, които се случват в различните държави, преводи на текстове на различни езици и т.н. Когато попитах има ли хора от България, които да се занимават с учението на Муджи, бях топло посрещната. Натарадж – германецът, който е от най-близките приятли на Муджи,  ме хвана за ръцете и проговори на чист български „Чакаме те от 10 години! До сега нито един българин не беше идвал!“ Това вече тотално ме втрещи, но такива малки чудеса се случват постоянно в Индия. Оказа се, че Натарадж и майка му са последователи на Учителя Дънов и години наред са идвали в България и са практикували паневритмия. Именно заради Учителя, Натарадж е научил български език и започна да ми пее красива дъновистка песен на български. Вибрациите ми вече бяха толкова повдигнати от сансанга с Муджи, че сега направо чувствах, че летя. Колко красив и непредвидим сън е животът! Точно заради тези моменти на пълна абсурдност си струва да живееш!. Останах до вечерта с тези прекрасни хора и се прибрах с вяра и светлина в душата.
На третия сатсанг се случи нещо преобръщащо. Муджи беше грубо предизвикан от човек, който явно не одобряваше неговото учение. И при това всичко се предаваше на живо в интернет. Признавам, че атаките на мъжа бяха агресивни и несвързани, но нещо в реакцията на Муджи преобърна в мен всичките ми представи. За момент видях как егото му е наранено и като че ли любовта и спокойствието в гласа му се изпариха. Усетих как една голяма илюзия се разбива по същия начин, по който изчезва илюзията на влюбения щом види любимия в различна от очакваната светлина. Бях разочарована и объркана и отново главата ми започна да ражда редици от въпроси. Отидох на последния сатсанг с друга нагласа. Не като сляпо влюбен последовател, а като обективен наблюдател. Наблюдавах Муджи и се опитвах да открия егото и човешкото у него. Питах се дали просветлението трае дълго или отново ни застига забравата и ни замъгляват егото и желанията. Последният сатсанг беше много силен, но най-силното преживяване за мен беше след това. Вечерта се бяхме събрали с приятели и разпалено обсъждахме истински ли е Муджи или не. Тогава един светъл брат германец просто започна да ми задава същите въпроси като Муджи и гледайки ме в очите случайно или не директно ми разкри цялата истина. Свързах се внезапно със себе си по такъв начин, който си мислех, че е възможен само с аяуаска или други практики. В ушите ми бучеше звук, подобен на гонг, всичко ми стана ясно тук и сега и всичките ми въпроси и обърквания се изпариха. Разбрах, че Муджи не е нито гурото, което аз очаквах да бъде, нито пък преструващ се самозванец, в какъвто го заподозрях. Той просто е. И аз съм той и той е аз и нямаше никакво значение по какъв начин се опитва да ни покаже истината,  нито пък по какъв начин ние приемаме неговите думи. Нямаше нищо лошо и нищо добро, нищо правилно и нищо грешно. Дуалностите не съществоваха повече и тогава всичко изглежда толкова ясно. Нямах повече въпроси.

Следващите седмици почти летях. Случваха се вълшебни неща, срещах вълшебни хора и си говорехме за вълшебства. Чувствах се точно както след аяуаска – пречистена, лека и сияеща. Дори ме спираха непознати по улицата да ми кажат, че аурата ми блести или нещо подобно. Разбирах се с хората без да има нужда да си говорим за тривиални и ненужни неща. Говорехме си истинско и искрено за всякакви дълбоки теми със съвсем непознати хора. Така се случи, че точно в тези дни започнах и нов курс по аюрведа с нов американски учител. Той по такъв начин разгърна пред нас идеята за елементите, сътворението на света, слоевете, които скриват душата...че всичко започна да става все по-свързано и ясно с всичко останало. Сякаш вселената се разкриваше пред очите ми с всеки следващ урок.
Така се потопих в безвремието в Ришикеш. В ашрама се чувствах толкова много като у дома си, че не ми се мърдаше никъде. Имах си собствена стая с баня, безплатна йога 2 пъти на ден и други практики като сутрешна медитация, упражнения, лекции...А отпред – слънчева градина с палми и божествената река Ганг. Къпех се редовно в Ганга и дори започнах да си пийвам от нея. Водата беше парализиращо студена по един такъв много приятен начин. За няколко секунди напълно изтръпваш и спираш да усещаш тялото си, но после слънцето те стопля с жарките си лъчи и едновременно усещаш студ и топлина. Неописуемо усещане, пречистващо и трансформиращо. 


рафтинг по Ганга
маймуна-пазач на моста над Ганга
игри в Ганга

Често стопирахме в околностите на Ришикеш до водопади, храмове и пещери. Интересно беше когато на един приказно красив водопад, затрупан с опаковки и боклуци, с Криси решихме да почистим. Събирахме в пликове отпадъците, които индийците най-невъзмутимо хвърляха, където им падне. Група индийски туристи ни наблюдаваха с интерес и учудване и ни запитаха какво правим. Опитахме се да им обясним, че това природно място би било много по-красиво без купищата пластмаса, бутилки и опаковки наоколо. "Oh, very good!" одобрително клатеха глава те и попитаха имаме ли нужда от помощ. НИе с радост приехме и те започнаха да се щурат напред-назад и да вдигат шум, преструвайки се, че помагат. "Ето- там има боклук", сочеше единия на втория, а втория казваше на третия, но никой никога не посягаше да вземе боклука от земята. С Криси събрахме всичко и единият от индийците услужливо предложи да вземе едната торба с болкук. Кокато Криси му я подаде, той смело я захвърил в гората пред опулените ни погледи. Явно те наистина не разбираха какво правим и защо. Не виждаха никакъв смисъл да местиш боклука от едно място на друго - нали където и да го сложиш, все ще е боклук! Първо сме смаяхме, после се посмяхме и накрая взехме торбата и я свалихме в града сами.


С Криси на един от чудните водопади край Ришикеш.
Съвсем непланувано и случайно в Ришикеш отново се събра цялото семейство на дъгата, както и повечето приятели от парадайс бийч и всякакви познати пътешественици. Реших да остана за рождения си ден тук, където се чувствах сред свои води и разбира се водите на Ганга, които ме изпълваха с любов само като ги гледам. Беше наистина необикновен ден за мен. Все пак ставах на 33. Сутринта Криси и приятелите ме изненадаха с невероятна торта с тропически плодове и още по-невероятни свещи. Един англичанин извади електрическа китара и започнаха да пеят...за наше удивление – разни български и балкански мелодии.  И така започнахме да пеем и танцуваме около тората спонтанно и безгрижно. Благодаря ви, приятели, за този спонтанен, изпълнен, щастлив момент.
На сутринта реших да се разходя по изгрева около Ганга и интересните случки продължаваха. Точно се чудех накъде да тръгна и реших, че трябва просто да очакам някакъв знак. Хора, облечени в бяло вървяха към мен, после спряха до мен и тръгнаха в обратната посока, сякаш идваха да ме вземат. Последвах ги. Стигнахме до един ашрам до реката и всички сякаш празнуваха. Две момичета веднага ме заговориха. Оказа се, че е имало 9 дневни пости в ашрама по случай празниците Наваратри и точно днес и точно сега постите се разваляха с голямо пиршество. Хората не бяха яли и пили нищичко освен вода от Ганга за цели 9 дена! Разбира се ме поканиха на пиршество, все пак беше първият ми ден на 33. Първо ми дадоха шиканджи – традиционна вода с подправки, лук и лимон с доста странен вкус. След това се започна със салати, сосове, ориз със леща, плодове, чатнита от мента и кокос...най-вкусната храна, която съм яла в Индия. Семейството на момичетата работеха в Боливуд и те самите се надяваха да станат режисьорки в най-скоро време. Майка им се оказа известна с борбата си за правата на жените в Индия. Денят продължи обичайно странно, като за Индия. След това ме срещна благ баба на улицата и внезапно се спря и ме пита: „Искаш ли да ме питаш нещо?“ Какъв спонтанен начин да започнеш разговор. И защо не? Разговорихме се за различни неща, снимахме се и си продължих пътя. Заради празниците около Наваратри целият град беше обзет от празнично настроение около рождения ми ден. Танцувах в разни храмове, пеех с големи, пъстри групи индийки и чувствах, че целия свят празнува. Колко прекрасно! Дори незнайно как, търсейки съвсем друг ашрам, се натъкнах на бразилския учител Прем Баба, който даваше сатсанги в Ришикеш. Срещнахме се лице в лице на пътеката пред ашрама му и веднага разбрах, че е той, без никога да съм го виждала.  Поздравихме се и останах за празненства и с него. Въобще странни неща се случваха постоянно в Ришикеш. Само докато отида от ашрама до курса ми по аюрведа вече са ми се случили толкова много необичайни неща, че могат да запълнят цяла книга. Например странния човек с очилата, който ме спира с думите:“Извинете, аз имам шизофрения. Искате ли да говорите с мен?“, след това някой баба, който ще ми каже, че съм най-специалната жена, която е срещал някога или пък друг баба с чилум ще ме подкани да пуша рано сутринта, след това нахална маймунка ще се опита да измъкне нещо от ръката ми, или пък рояк индийчета ще ме подканят на игра, или глухонямото индийче, което ни проверява за въшки край реката и дори не иска да му купим сладолед, няма да споменавам и за стотиците търговци, които се опитват да хванат вниманието ми, но с усмивка и лек финт ги отминавам. Реално ли е това или съм попаднала в някоя приказка? Обичам Индия точно заради тези невероятни случки и срещи. Тук е пълно с чудеса. Стига да вярваш.





Група индийки ме посрещат с песни на рождения ми ден.
 Аз така бях повярвала в чудеса, че редовно си пийвах вода от Ганга и знаех, че ми действа благотворно. Докато един ден едни франсета от ашрама не ми се накараха как можело, че имало хора да умират от натравяне от тази вода, други се разболявали много тежко...Е, веднага се разболях щом вкараха тази програма в главата ми. Хвана ме такова силно разстройство, че спрях да пия от реката. Но и това си е пречистване, нали не умрях :)
Жегата в Ришикеш се засилваше и вече мечтаех за планината. Искаше ми се да отида някъде, където няма толкова туристи и да бъда на спокойствие с планината. И така се насочих към Спити – високопланинска и труднодостъпна долина на границата с Тибет. Бях чувала, че е толкова отдалечена и изолирана, че животът там не се е променил особено от хиляди години насам. Хората са будисти и изглеждат повече като тибетци или монголци...с две думи - планински хора. Пътищата са едни от най-бруталните на света. И наистина се изисква пълно доверие в шофьора и в добрата ти карма, за да не получиш сериозен стрес по виещите се тесни завои. На места пътят се беше срутил от свлачища и гумите на автобуса сякаш се движеха във въздуха над отвесната пропаст.

Опитах се няколко пъти да тръгна от Ришикеш и все не успявах по различни причини. После чак разбрах, че просто не е трябвало да си тръгвам. Успях все пак да тръгна след повече от месец в Ришикеш и с няколко автобуса и любезната помощ на полицейски джип, след 32-часово пътуване, стигнах до Калпа- изходна точка за пътуване в Спити. След жегата в Ришикеш тук ме изненада студ и снеговалеж! Въобще не бях подготвена за това с летните си сандалки, летни панталонки и никаква шапка или ръкавици. Тъй като си загубих обувките още в Гоа и не успях да си намеря дори в Делхи планински обувки, бях тръгнала ей така. Добре, че попаднах на добри хора, които ме приютиха в техния гестхаус и ми дадоха шапка, обувки, традиционни вълнени чорапи и топъл чай. А дори не говореха английски. В стаята ми беше студено, колкото и навън и просто си седях с дрехите и си зъзнех. Навън беше мъгливо и продължаваше да вали. А беше вече края на април. Чудех се какво ли правят хората тук цяла зима в този студ, защо са дошли да живеят на това сурово място. На сутринта получих отговор, когато зърнах гледката за пръв път. Слънцето огряваше бели свещени върхове, единият от които е местният Кайлаш – Кинур Кайлаш, а селцето се беше сгушило долу сред цъфнали ябълкови дръвчета и цветни тибетски флагчета. В центъра се издигаха будистки и хиндуиски храм.


Когато слънцето грее, Калпа изглежда райска

деца от Калпа


Шофьорът на автобуса - нужно е чувство за хумор и вяра, за да вършиш тази работа добре.



Слънцето огрява покритите със сняг покриви и гори. Става топло и свалям слоеве дрехи. Тук бях останала, за да си извадя пермит за Спити от близкия град Реконг Пео. Оказа се, че днес е празник и бюрото по пермитите няма да работи. Чудесна възможност за разходка в планината с новите обувки. Тръгнах към някакво езеро на няколко часа нагоре. Радвах се на снега като малко дете, газех смело до колене по неотъпканите пътеки и звукът на пърхав сняг под краката ми изпълваше сърцето ми. В началото срещнах 4ма индийски туристи от Делхи, които се бяха запътили към същото езеро. За тях снегът и стръмните планински пътеки бяха нещо непознато и скоро се отказаха да продължат. Аз обаче не се отказвах, докато не се изкачих на билото след повече от 3 часа ходене през преспи, реки, кал и скали. Не видях езеро, но имаше толкова много сняг, че дори да е имало някъде езеро, сигурно е било под снега. На места затъвах до кръста в сняг и се налагаше да ходя по затрупани догоре дувари. На билото останах известно време да се насладя на тишината, слънцето, вятъра и белите върхове, които ме заобикаляха. Слизането беше още по-екстремно. Надолу топящият се сняг беше образувал кални свлачища по стръмната пътека и се налагаше да използвам скиорските си умения. Падах, ставах, движех се на зиг-заг, малко се загубих, но точно затова видях маймуни в гората сред снега. Бях щастлива, че имаше празник и останах да се разходя тук. На следващият ден обаче беше неделя и на по-следващия имаше друг празник и така се случи да остана четири дни в Калпа в чакане на пермит. Индийците определено не им липсват празници. Какво друго ми оставаше освен да празнувам и аз. Разходих се нагоре по пътя на 6км до следващото село. Гледките по виещият се в скалите път бяха зашеметяващи. Дълбоки долини с големи реки, водопади, върхове над 6000мнв. В хинду храма на селото имаше празненство. Жените стояха в единия ъгъл на двора на храма, а мъжете – в другия. Всичките облечени в традиционни дрехи и най-важното - шапки. Тук, както и на други места по света, всеки район си имаше традиционна шапка. Повечето мъже пиеха ябълкова ракия, много подобна на нашата. На тези височини и температури изглежда хората си пийваха огнени питиета. Следобеда слязох на стоп хванах и празненствата и в моето село – Калпа. Там, въпреки, че бях без шапка, ме приеха с усмивка и танцувах традиционни танци, много подобни на хоро. Свиреха на нещо като тъпан и всички пееха с ентусиазъм, дори когато започна да вали дъжд.


жените от Капла по време на празненствата в храма.
"хорото" ставаше все по-голямо



На стоп из долината - може би заради празниците, всички пият и пушат.





На четвъртия ден тръгнах към града, отново по сандали, но поне милите ми хазаи ми подариха шапката и вълнените чорапи и ми пожелаха да се върна пак. Вместо да чакам рейса, се метнах на първата кола на стоп. Тук в планината всяка кола те качва. Още на първия километър ни свърши бензина, но за мое изумление продължихме по инерция надолу цели 18 километра! Имаше само един баир, когато се наложи да бутам и да скачам в движение, беше изключително комично. Шофьорът ме остави автогарата и аз го засилих отново по улицата с бутане и тичайки след него и махайки му с благодарност. Успях да извадя пермит, да си купя военни гумени обувки (за 200 рупи!) и да хвана първият рейс към Спити  и селото Нако. Какъв рейс, какъв път. Не бих помислила, че е възможно, ако не го бях изживяла. Понякога сякаш се носехме над срутения в пропастта асвалт и пресичахме реки, снегове, кал, дупки, Нищо чудно, че 120км ги минаваме за 15 часа. Все пак се качваме на 4600мнв с автобус! Няма невъзможни неща тук. Стигаме Нако, сърдечно благодаря и благославям шофьора и тръгвам да си търся подслон преди да е паднала нощта. Още по-високо и още по-студено става, а тук дори няма течаща вода – нито топла, нито студена – всичко е замръзнало. За вода се ходи с кофи да езерото. Селото е като от друга епоха. Каменните къщи са сякаш на хиляди години. Тесни улички с молитвени мани камъни, тибетски знаменца и молитвени колелца. Всички са будисти и имат изключително уважение към планината. Виждам малки дечица да докосват камъните и челото си в знак на уважение. Тишината сякаш е застинала и всичко се случва много бавно. Имах много време сама със себе си, тишината и белия безкрай. Реших да направя 4-часов преход към отдалечено село, скътано високо в планините. Тръгнах сутринта, изглеждаше ясно, после се пусна мъгла, която покри всичко наоколо и след 2-3 часа вървене заваля и сняг. Когато започна да духа и силен вятър ентусиазмът ми съвсем се изпари и тръгнах обратно надолу към Нако. С радост стигнах до стаята си завих се в всички одеяла и нищо друго не ми оставаше освен да медитирам или чета. Замислих се как се озовах тук, в този студ, след като избягах от зимата в Европа. Явно човек не може без зими в живота. След прекалено дълго лято започва да мечтае за зима. Студените дни, прекарани сама ми дадоха свеж и ясен поглед. Лошото време сякаш ми показваше, че съм се отделила от пътя си,  а може би имаше причина, че Ришикеш не ме пускаше да си тръгна...

Молитвени камъни (някои от които на хиляди години) в Нако

по "улиците" на Нако

селцето Нако, сгушено в голямата, сурова планина.
 На другия ден спонтанно реших да хвана рейса обратно към Ришикеш. Мечтаех за жегите на плажа и разходките край Ганга. Чакаше ме 30-часово пътуване, през което малко по малко свалях слоеве дрехи. От минусови температури се озовах на +40С с гумени военни боти. По пътя както винаги ме заговаряха много хора и водехме спонтанни и искрени разговори за живота в Индия. Един индиец от Химачал ми разказа как Щатите искали да купят за експерименти маймуни от Индия като предлагали солидна сума за всяка маймуна. Въпреки, че тук маймуните са многобройни и са почти напаст, индийците отказали да дадат дори една маймуна на американците. Причината, разбира се е почитанието към богът- маймуна Хануман, както и общото уважение към всички други животни. Цялото ми същество се радваше на завръщането в Ришикеш. Копнеех за плодове, топла баня и ярко слънце. Още по пътя си взех фреш от портокали, но докато се усетя вече ми бяха сложили хималайска сол и люто в сока. Всичко ядат с люто тук, дори плодовете.




В Ришикеш отново се срещнах с българската сестричка Моника, която също беше преживяла силни трансформации и дори беше отрязала растите си в един ашрам на Ганга. Този ашрам се намираше в планините на границата с Непал – точно на моя път. Визата ми за Индия почти изтичаше и реших да изкарам последните си дни там. Бях чувала от къде ли не за Баба Джи и  усещах, че нещо ме вика към него. И наистина, стигането до там се случи като едно нагласено чудо. В града се засякох с един германски брат, с който по някакъв странен начин се засичахме вече в 5ти ашрам през последните 5 месеца! Ашрамът на Баба Джи е в отдалечено село навътре в планината. Рейс нямаше и таксито струваше около $15, а аз дори нямах толкова рупи в последните дни в Индия. Решихме да видим дали баба Джи ще ни заведе сам при него. И след един чай чакане се появи малко бусче. Оказа се, че точно днес има сватба в селото и бусчето докарва роднините нагоре. Иначе други коли не се качваха по тесния, стръмен път до Херакан. Пътувахме поне 4-5 часа в претъпканото бусче, но гледките бяха прелестни. Мястото на ашрама е наистина с много силна енергия. Отсечени скали, леденият и кристално чист приток на Ганга, гори и цветя. Съжалих, че визата ми свършва...6 месеца отново ми се сториха малко. Както последните дни в Индия в медитация, служене, къпане в реката и пеене на баджани. Всеки край води до ново начало – започваше приключението в Непал.

рибар

жътва в Херакан