Споделянето е всичко: септември 2013

Преминаването в Еквадор беше плавно. Не се изискват визи, само ти бият печата и вече си от другата страна.

Опитах да стопирам след границата, но никой не спря. Тук хората явно се страхуват да спират на непознати. Накрая взех рейса, който за 4$ и 4 часа ме закара до Вилкабамба – селце в планините, което знаех от приятели. Вилкабамба е нещо като „healthy freaks' village” - всякакви маниаци на здравословния живот са се заселили тук. Може би, защото времето е прекрасно целогодишно – вечна зелена пролет, или може би заради големия брой столетници, тук е пълно с чужденци, търсещи физически и духовен баланс. Повечето са вегетарианци, вегани и дори суровоядци, наслаждаващи се на богатото изобилие от органични еко храни, които стават все по-голям лукс в напредналите страни. Най-възрастният човек във Вилкабамба наскоро е починал на 136-годишна възраст. Обликът му е отпечатан на етикетите на местната бутилирана вода и на кутиите с цигари, тъй като човекът цял живот е пушил и защото се смята, че водата в селото е причина за дългия живот на хората. Световни учени са идвали да изследват дълголетника, но каква е точната формула на дългия живот никой не може да каже.

В Еквадор цените са в US долари и е съвсем малко по-скъпо от Перу. Стандартът на живот не е по-нисък от българския, а храната е много евтина, особено бананите. За един долар хапваш супа, ядене и напитка. Хората са усмихнати, дружелюбни и небързащи. Пълно е и с чужденци, както най-точно описа ситуацията един местен продавач на плодове: „Идват, идват по много и после не искат да си тръгнат“. Една от малкото страни в света, в която обожават президента си - Рафаел Кореа. Още един силно впечатляващ южноамерикански президент, обичан от народа си и недолюбван от американците. Заедно с Ево Моралес се застъпват за правата на Майката Земя и обвиняват САЩ и западните сили, че харчат повече пари за войни, разрушаване и убиване, отколкото за спасяване на природата или хората. Президентът на Боливия (Ево Моралес) настоява за Климатичен Дълг, който държавите, допринасящи за глобалното затопляне и климатичните промени трябва да плащат. Рафаел Кореа пък обявява националният дълг на Еквадор за неморален и омразен, създаден чрез измама и подтискащ хората и отказва да го изплаща, което вбесява МВФ и Америка. През 2008 Еквадор става първата страна в света, която зачита правата на природата в своята конституция. „Природа има право да съществува, да се съхранява, запазва и да възстановява жизнените си цикли, структура, функции и своите еволюционни процеси.“ Ахоу! Все пак има надежда дори в президентите и политиците тук.

Вилкабамба - планини, зеленина и вечна пролет.

Намерих райски къмпинг (Руми Вилко), където се живее в природата и може да се доброволства и да се научат куп интересни неща, като например боядисване на къща с естествени бои от кактус или белене на кафе. Къмпингът си имаше собствена планина с кратки трекинг маршрути, река, джунгла и невероятна градина с всякакви полезни насаждения. В случай, че се разболееш, просто намираш необходимите билки в градината. Истински рай. Но като че ли след няколко дни в този рай се почувствах малко самотна и реших да се отправя към плажа, където имах и други приятели от пътя.

Монтанита е най-известният сърфистки плаж в Еквадор и така се случи, че точно сега имаше световно по сърф там. Хванах нощен рейс и пристигнах рано сутринта на плажа. Мислех, че всички ще спят по това време и ще е трудно да намеря къмпинг толкова рано, но за моя изненада плажът беше пълен с вчерашни хора. Никой не си беше легнал още, хората се смеят, крещят и ме канят на питие в 7 сутринта. Не е тайна, че в Еквадор кокаинът е по-евтин от бирата и някои от местните хора имат сериозни проблеми с това. Разходих се до другия край на плажа, където е по-спокойно и намерих най-добрия къмпинг – Гуакамайо. На метри от морето, с кухня, безжичен интернет и прекрасни хора. Тук се почувствах като у дома си и останах в безвремието. Имах нужда да се установя някъде за по-дълго, да се насладя спокойно на мястото, където ме е отвел пътя и да имам време за по-дълбоки приятелства от нормалните 2-3дневни срещи. Вълните бяха големи, равномерни и безспирни. Още преди да си опъна палатката си взех лонг борд под наем и цяла сутрин се борих с вълните докато не останах напълно омаломощена. Какво чудесно начало на деня! В къмпинга се събрахме като едно цветно семейство от Аржентина, Колумбия, Чехия, Германия, Гватемала, Чили, България. Повечето хора работеха тук най-различни неща. Покрай световното имаше много народ. Бяха дошли сърфисти от цял свят и удоволствието да ги наблюдаваш от сутрин до вечер, яхнали вълните е неустоимо. Изненадваха ме неочаквани срещи постоянно. Една сутрин, докато си лежах на плажа пуснаха "Седнало е джоредос" и направо подскочих от почуда. Тук срещнах и група чилийски музиканти, свирещи циганска музика по улиците в Еквадор. Какво по-сюрреалистично и мило усещане да чуя Горан Брегович, изпълнен от чилийци в Еквадор. Веднага ставаме първи приятели и всяка вечер кръстосваме улиците и плажа с тяхната музика, а фиестата ни преследва без да има нужда да я търсим. Енергията и усмивките на нашата международна музикална компания привлича като магнит всички и неизменно сме заобиколени от групи танцуващи и пеещи хора. Парите от баскинга се инвестират моментално в бира за всички и на другия ден с празни джобове музикантите започват деня отново с музика. Тук се случи и рожденият ми ден в синхрон с цялата веселба. Празнувахме го 3 дни, пяха ми „Happy Birthday” по улиците на поне 5 различни езика и за моя изненада дори получих неочаквани прекрасни подаръци. Благодаря ви от сърце, приятели! Дори сега като се сещам за тези дни, се изпълвам с топлина и любов. На първия ден от рождения ми ден имаше интересни поврати. На едно новодошло момче от Канада му изчезна ай-пада от палатката, което ни накара да се грижим повече за нещата си. До сега оставях камерата и лаптопа спокойно в палатката, тъй като се чувствах наистина у дома си, на сигурно място с добри хора. Канадецът така се беше уплашил, че не смееше да напусне къмпинга и не дойде да празнува с нас. Когато се прибрахме през нощта, той още беше буден. Каза, че е намерил ай-пада си....засвирила алармата, скрит в палатката на Гватемалеца. Какъв шок за всички ни. Гватемалецът, разбира се започна да отрича, да прави мили очи и да се оправдава. Изглеждаше богато момче, имаше скъпа камера, плей стейшън и сърф...явно всичките крадени. След минути недоумение и часове дискусии, дойдоха собствениците на къмпинга и изхвърлиха Гватемалеца посред нощ с думите да не стъпва повече в този къмпинг. Наблюдавахме замислено как си прибира палатката. Заваля дъжд. Какъв голям урок за рождения ми ден. Понякога най-близките ти приятели могат да те измамят жестоко. Спомних си и за откраднатите ми дрехи в хостела в Перу. Тогава не допусках, че е някой от пътуващите „приятели“, сега вече бях сигурна. Хората не винаги са такива, каквито изглеждат. Аз съм свикнала винаги да съм искрена, отворена и дори понякога прекалено откровена и очаквах, от другите същото. Все пак ако нямах доверие в хората, това пътуване би било съвсем различно.

Монтанита по време на световното по сърф.

част от приятелите в Гуакамайо

След безкрайните празници в Монтанита, реших да стопирам към някой съседен, по-див плаж. Отново никой не спираше, въпреки, че минаваха много коли. Аз си продължавах пеша, плажовете не бяха далече. И тогава дойде най-странното превозно средство, което ме е качвало на стоп - колело триколка, пълна с плодове, карана от усмихнат еквадорец. Гледаме се и се смеем, а той настоява да се кача при плодовете. Сядам между банани и ананаси и се засилваме по шосето. Той не спира да приказва и и двамата не спираме да се смеем. Кани ме да живея в къщата му наблизо. После аз карам колелото, той тича след мен. Голяма забава пада и накрая ми подарява ананас. След няколко дни отново стопирах по крайбрежния път и отново никой не спираше. Този път хванах минаващия автобус и това едва ли беше случайно. Моят приятел с количката с плодове беше вътре! Отново се посмяхме и отново ми подари ананас. Той слезе на своето село, а аз продължих до Пуерто Лопес, за да разгледам резервата Мачалия с гори и плажове. Тръгнах пеша и стопирах по пътя. Спря ми кола с еквадорец и две момичета. Казаха, че спират само защото сме в резервата, иначе никога не спирали, много било опасно. В този момент се сетиха, че са ме видели на пътя предишния ден и ги било страх да ме вземат. Казах им, че никой не е спрял и накрая съм си хванала рейса. Явно всички ги е страх. Питах ги толкова ли страшна изглеждам – чужденка с раница и шарени дрехи. Посмяха се на безсмисления си страх и казаха, че вече ще спират на стопаджии. След няколко думи дори ме поканиха да пътувам с тях и на другия ден да ме вземат на разходка до друг плаж. Благодарих им и продължих сама пеша през 3 чудни плажа. Първият - голям, безкраен и празен. Вторият - сгънат по средата от полуостров и остров и вълни идващи от двете страни, блъскащи се челно една в друга. Третият беше малък, сгушен в гората плаж с бистра плитка вода. Преспокойно можеше да се къмпира в резервата. Имаше хиляди места и входът е безплатен. Съжалих, че не съм си взела раницата.

Плажовете в Мачалия

Някои от любопитните животинки, които срещнах

В Национален Парк Мачалия

Плажовете в Мачалия

След почти месец по плажовете, реших да се отправя отново към планините. В Еквадор има много вулкани и исках да видя поне един от тях. Избрах вторият най-висок и активен вулкан – Котопакси (5,897) m. Намерих си дружка за стопа- французинът Том, който също имаше палатка и екипировка. Аз пък карах по памучни панталони и дъждобран вместо яке (нали ми бяха откраднали якето и водоустойчивия панталон в Перу). Можело и без много „жизнено необходими за мен неща" да оцелявам. Дъждобранът дори не го използвах, а под панталона си слагах клин и ми беше супер. Тръгнахме на стоп, въпреки че нагоре се качват само джипове с туристи и шофьорите ни убеждаваха, че няма кой да ни качи. След половин час вървене спря джип с местно семейство, тръгнали към вулкана. В Еквадор има хора от планините и хора от морето. Хората в планините ме предупреждаваха, че ще умра от жега на плажа и въобще какво ще правя там, а хората от плажа ме питаха не ми ли е студено в планината и какво въобще правя там. Това семейство идваше от плажа и за пръв път бяха решили да видят високите части на Еквадор. За съжаление обаче горе беше страшна мъгла, вятър и снеговалеж още от паркинга. Хората дори не излязоха от колата. Изглеждаха доста разочаровани и се учудиха, че не искаме да си слизаме с тях. Организираните групи към върха ги върнаха обратно по джиповете. Организираните групи до подножието също. Останахме само ние и опънахме палатките по-надолу край едно езеро. Вечерта си сготвихме на огън и на сутринта след кафето и закуската облаците се разотидоха, изгря слънце и дори Котопакси се показа за малко. Търпението ни беше възнаградено и щастливи слязохме обратно в цивилизацията.

с помощта на магии и чудеса издухахме облаците и вулканът се показа пред нас поне за малко

около Котопакси

чудното езеро до Котопакси, на коео опънахме палатките

активният вулкан Котопакси, 5897 м. Тъй като е на екватора, се смята, че е по-отдалечен от центъра на земята отколкото Еверест

Баньос

Отидохме и за няколко дни до планинското селце Баньос. По името си личи, че има минерални бани. Доста е туристическо, но с прекрасна природа, водопади, реки и заобиколено от планини. Минералните бани са навън, имат басейни с различна температуда и леден водопад и река. Поредният еквадорски рай.

Баньос през нощта

Последните дни в Еквадор прекарах на плажа в Кануа с Том. Въпреки, че е туристическо, спокойно може да се опъне палатка в единия край и даже си запалихме огън и си готвихме. Плажът беше затрупан от боклуци, изкарани от морето и в един къмпинг даваха напитка срещу чувал с боклук. Събрахме по няколко чувала боклуци, но пейзажът не се промени особено. Покарах сърф за последен път, благодарих на Еквадор за прекрасните моменти и поех обратно към Перу.