Индия - МакЛеод Гандж

МакЛеод Гандж – градът на Далай Лама и тибетското правителство в изгнание. Голяма част от населението тук е тибетско. Монаси в червени роби и красиви тибетци с дълги коси кръстосват улиците. Отново тибетски пазари, пъстри прейър флагчета и добри хора. Тук вече никой не ни зарибява или преследва. Само ни поздравяват усмихнато и един 60-годишен тибетец предлага да ми носи раницата. Явно съм изглеждала много изморена след 30 часовото пътуване и ходене пеша три километра нагоре до Дарамкот. В Дарамкот сме за 10дневна медитация Випасана.
Випасана е една от най-древните индийски медитационни техники, използвана преди 2500 години от Буда за да достигне просветление. Той и неговите ученици я разпространяват и днес тя е запазена в чистия си вид благодарение на монасите в Бирма и се преподава в целия свят от учителя Гоенка.

Все още е дъждовния сезон тук (малко закъсняхме с публикацията-това се случва септемрви) и всеки ден вали проливно. Стаята ни е почти мухлясала, а дрехите ми вече трети ден не могат да изсъхнат и като че ли стават все по-мокри. След два дни стягаме багажа за Випасана центъра и докато стигнем целите сме прогизнали и последните ми чорапи и обувки-също. Медитационният център е в гъста борова гора, пълна с маймуни. Разделен е на сектор за мъже и жени и има много малки къщи с по няколко стаи, отделни къщички с бани и тоалетни, голямо помещение за ядене (отново разделено на мъжко и женско) и една голяма обща зала за медитация. Веднага като пристигаме ни разделят, регистрираме се и предаваме всички електроники (телефони, плейъри, фотоапарати, компютри и т.н. са забранени) и всички книги и пособия за писане. Говоренето или всякакъв контакт и комуникация с останалите е забранен. Забранени са и куп други неща – пиене, пушене или носене на храна разбира се, излизане от центъра, всякакви религиозни практики или символи, спорт, рейки, музикални инструменти. С две думи не ти остава нищо друго да правиш освен да медитираш. Чувстваш се сякаш влизаш в доброволен затвор. Завеждат ме в килията ми и се запознавам със съкилийничката ми – Хана, 24годишна, дайвинг инструктор от Австралия. Общо сме 60 човека- 30 мъже и 30 жени.  Има момичета от Русия, Германия, Австрия, Япония, Корея, Израел, само една българка (аз) и само 3 индийки. Вечерта ни дават последни инструкции, малка вечеря и започва мълчанието.

по улиците на Маклеод Гандж

Сутринта ни будят в 4 часа със звънче пред вратата. Явно не сме чули първоначалния гонг. Навън е пълен мрак, вали проливно и не ми се излиза от топлото легло. Чудя се как да стигна до залата за медитация без да се намокря много. Нямам много сухи дрехи и никакви чорапи и обувки, а навън е студено. В 4,30 започва двучасова медитация по инструкции на Гоенка. Гоенка, разбира се не е тук, слушаме го само на запис, имаме друг учител, с който може да се съветваме при нужда. Много ми е трудно да се задържа будна и блуждая на ръба на съзнанието и съня. Двата часа минават бавно и се усещам как започвам да мисля за закуската. В 6,30 най-накрая бие гонга и всички отиваме на закуска. Обядът е от 11 до 11,30 и вечеря няма. В 18 часа ни дават чай и нещо дребно – сухари или оризови ядки, а старите ученици пият само лимонова вода. Иначе яденето е разнообразно и вегетарианско и може да си сипваш колкото искаш. Има две едночасови почивки, в които евентуално можеш да се изкъпеш или изпереш. В останалото време медитираме – по 10 часа на ден. Прекарвам десет часа като трябва да се съсредоточавам в носа си и осъзнавам, че въобще не е лесно. Вечерта ни прожектират лекция, където виждаме Гоенка на запис. „Първият ден свърши. Остават още девет.”.

На втория ден виждам едно от момичетата да плаче. Иска ми се да я успокоя, но не мога и се чувствам малко неудобно. Започвам да се дразня от всичките тези забрани. Иска ми се да се бунтувам – срещу ранното ставане, срещу асистентката, която не ми даде да си опъна краката в залата, срещу учителя, който не се появява сутрин в 4,30, срещу несправедливостите по света, срещу войните, срещу целия китайски народ, заради мъченията над тибетците и най-вече срещу себе си, че не мога да контролирам съзнанието си дори за една минута. Знам, че трябва да изкореня този гняв, с който се тровим един друг именно чрез медитация и тази мисъл ме крепи да продължа. Иначе мълчанието не ми пречи. Не изпитвам нужда да говоря с никого. Нито липсата на вечеря ме мъчи, не изпитвам глад. Даже седенето на земята 11 часа на ден вече не ми е неудобно. Но сутрешната медитация от 4,30 до 6,30 е най-тежката част от деня. Трудно е да се концентрирам и едва се държа будна. Виждам, че и другите заспиват, а индийката до мен направо захърка. Не знам от къде се появяват все разни стари песни в главата ми. Днес цял ден е “I want to break free” на Куийн.

Третият ден ми е най-труден. Цялото това вторачване в носа започва да ми изглежда безсмислено и нищо не се случва. Забелязвам, че въпреки спокойствието не мога да изчистя съзнанието си. Дразня се на индийката, която два пъти ме прережда на опашката за чай, на момичето, което ми избута дрехите от простора...не мога да повярвам, че може да ме дразни някой, с който дори не сме разменили една дума. Започвам да си мисля, че никога няма да се поправя. Как е възможно да изпитваш безусловна любов към всички същества на света? Как може да обичаш някой, който причинява злини на другите?

Вечерта успявам да видя Гената на общата лекция и той ми прави знак да си ходим. Обмислям възможностите - да изляза и да се наслаждавам на щастливия живот навън, както до сега или да се мъча още седем дни. Избирам да остана.

На четвъртия ден започваме Випасана медитация. Чувствам се щастлива от промяната и до вечерта вече успявам да се съсредоточавам по-добре и усещам, че постепенно укротявам дивото си съзнание. Гоенка сравняваше мозъците ни с диви маймуни и всички се смеехме на точните определения, които той намира. Започнах да се чувствам доста по-спокойна. Вече изпитвах съчувствие към момичетата, които бях хейтнала на миналия ден. Искаше ми се да ги прегърна и да им кажа, че всичко е наред.

На петия ден щастието ми се срива на дъното на стомаха и се превръща в тежка буца. Гената го няма. Тръгнал си е. Не мога да медитирам, главата ми избухва с въпроси. Къде е отишъл? Защо? Какво ли прави сега? Как ще го намеря? Осъзнавам, че от повече от година не сме се разделяли дори за ден. Опитвам се да наблюдавам емоциите си и постепенно намаляват. Не го виня. Знам, че където и да е, е щастлив. Чувствата ми обаче искаха да излязат. За пръв път изпитвам нужда да говоря с някой. Сякаш само аз забелязвам липсата му и исках да споделя. Не издържам и проговарям на съкилийничката ми. Тя е изненадана и ме пита дали ще го последвам. „Оставаме до края” – окуражавам ни аз. Вечерта я намирам да „плува” в леглото с маска и шнорхел. „Мисля, че полудявам”- проговаря тя и за втори път нарушаваме мълчанието. Иска ми се да я успокоя, но замълчавам и отиваме да медитираме. По средата ме напушва истеричен смях като се сетя за Хана с маската и шнорхела. Едва се сдържам да не избухна в залата. Осъзнавам защо мълчанието е толкова важно за медитацията.

На шестия ден започват много въпроси да излизат в главата ми. Ако подтиснеш всичките си желания, тогава за какво да живееш? Ако не изпитваш силни чувства, няма ли да си просто растение? Може би това е за хора с проблеми, а аз се чувствам щастлива, това не е за мен. Съзнанието ми започва да създава извинения, за да си тръгна. Все пак оставам.

Забелязвам, че изникват много стари спомени в главата ми. Почти се сещам думите на едно смешно стихотворение, написано от съученик в девети клас в час по литература. Старите песни продължават. Този път е “Imagine” на Джон Ленън.

Следващите дни успявам да се съсредоточа все по-добре и вече седя един час без да помръдна и мускул. Харесва ми тишината и хармонията наоколо. Спират да ми липсват нещата от външния свят. Наблюдавам маймуните и красивите пеперуди и не изпитвам нужда да ги снимам.

Деветият ден минава най-бавно и вече се чувствам изтощена, особено като осъзнавам, че всъщност ще си ходим на 11тия ден. Мисля си, че само веднъж да изляза, повече няма да повторя.

На десетия ден в 10 сутринта мълчанието е прекратено. Всички излизаме от залата за медитация и не знаем какво да си кажем. Първо избухваме в искрен смях и после започват сладки приказки, толкова сладки, че никой не се сеща да отиде на обяд. Този ден е труден за медитация при цялата тази нова информация и осъзнавам, колко важно е било мълчанието. Научаваме още една медитация- любов и доброта. Вечерта си лягаме късно след безкрайни разговори и усещам, че главата ми направо ще избухне. Дори маймуните полудяват след като тишината на центъра е рязко нарушена от шумни разговори. Това е подготовка за външния свят.

На единайстия ден сутринта получаваме последни инструкции от Гоенка - да практикуваме всеки ден по два часа и да дойдем след една година пак. След като помагаме с чистенето, излизаме от центъра - на свобода! Намерихме се с Гената и с останалите Випасанци се събрахме на вечеря. Не мога да опиша красотата на този ден. Чувствах безкрайна любов и доброта към всички, чак гласът ми като че ли се промени. Не спирах да се усмихвам и даже слънцето за пръв път грееше навън. По улиците ми се искаше да прегърна всички. Признавам, че това бяха най-трудните и ужасни 10 дни в живота ми, но вече си мисля, че искам да повторя. Не мога да опиша промените и вътрешния мир, които ми донесе тази практика, защото както казваше учителя Гоенка истината не може да се каже или напише, може само да се изживее. Но ако имате възможност да я изживеете сами, не се колебайте, центрове има в цял свят, даже в България. (www.dhamma.org) Практиката е прилагана успешно в затвори и административни отдели в Индия и вярвам, че може да направи хората по-добри.
Един човек ни заговаря на улицата „Excuse me, can I talk to you for a second?” Обикновено бих подминала подобни досадници, но този път откликнах „Why not!” За моя изненада човекът не искаше да ми продава нищо, а ни зададе странен въпрос: „Може ли да ми кажете как изглеждат скин хедс?” Изненадахме се от въпроса, но все пак решихме да отговорим. Първото, което ни дойде е, че са с голи глави. „Но и тук има много хора с голи глави и те не са лоши”- отговори човекът, имайки пред вид монасите. Обясни ни, че имал приятел в Германия, който му разказвал за скин хедс и искаше да знае как изглеждат, че ако ги види да се пази. Забавляваше ме искреността на хората в Индия. Рядкост е някой в Европа да те заговори на улицата с подобни въпроси, а и да се случи, ще го помислиш за откачен. Други хора спираха и ни поздравяваха и сякаш усещах взаимното щастие. 

Щастието ми се увеличи стократно, когато разбрах, че Далай Лама идва на учение след няколко дни тук. Обикновено е на път през цялото време и е голям късмет да го видиш. Записахме се за лекциите и след няколко дни отидохме в храма рано сутринта, за да намерим добри места. Опашката за влизане е голяма, но всичко върви много добре. Проверяват всички внимателно на входа – всякакви електроники, телефони, запалки и цигари са забранени. Има отделни опашки за монаси и цивилни. Лекцията е по молба на група тайванци по въпроси върху книгата на Нагарджуна "In Praise of Dhammadhatu" и е 4 последователни дни. Всички заемат места на земята и започват да пеят в очакване на Негово Светейшество Далай Лама. Той пристига  навреме, както винаги усмихнат като го придържат под ръка да изкачи стълбите. Вeче е на 76 години, но кожата му изглежда гладка и млада. Масово вълнение и почитание изпълват въздуха при пристигането му.  Далай Лама говори на тибетски, но има преводи на различни езици, които можеш да слушаш с радио. Сутринта дават на всички тибетски чай (със сол и масло) и тибетски хлебчета, а на обяд има ориз и леща за цялата няколко-хилядна публика. Готвеха в огромни казани и монаси разнасяха храната и чая в метални кофи. Бяхме предупредени да си носим чаша и чиния. Организацията беше перфектна, храна и чай имаше за всички и след това започваше следобедната лекция. На втория ден успях да видя Негово Преосвещенство Далай Лама много от близо и дори да го снимам. Той ме погледна и ми кимна усмихнато.  Не мога да опиша чувството, което премина през мен в този момент, но енергията, която излъчваше беше почти видима.

Млади будистки монаси с въодушаевление очакват да видят Далай Лама от близо

монаси раздават чай на лекциите на Далай Лама

Негово светейшество Далай Лама пристига с усмивка

Далай Лама на лекцията в МакЛеод Гандж

Ориз и леща за всички...

в кухнята на храма

След лекциите поехме на 4дневен трек до най-високия проход наблизо – Индрахар, 4300 мнв. Тук планините са зелени с много борови гори и някак си ни напомнят на българските планини.  На първия ден към нас се присъедини израелско момиче, което беше тръгнало за един ден до водопадите наблизо, но реши да дойде с нас, въпреки че нямаше нито шалте и чувал, нито дебели дрехи. Гената пък беше с пластмасовите, скъсани и закърпени сандали от Сенегал, така че екипировката беше на ниво. Никъде не успяхме да намерим каквито и да е обувки 47ми номер. Първата вечер в Триунд  вместо очакваното усамотение на планината се оказа шумно парти.  Това беше последното място с къмпинги и ресторантчета. Пристигна огромна весела група от чужденци, индийци и тибетци, въоръжени с всякакви инструменти и бутилки.  Имаше огън, песни и танци докато не се изпокъсаха струните на китарите и не свършиха всички дърва.  Приютихме израелката в нашата палатка. На сутринта тя реши да слезе надолу с групата, а пък един австралиец - Рей, зае нейното място като реши да се качи с нас до прохода. Беше на 60 години и също по сандали, но вървеше бързо и неуморно. Нямаше никакви знаци и маркировки и не бяхме сигурни кое точно е прохода. Когато срещнахме двама туристи с гид се успокоихме, че сме на прав път и попитахме за посоката. За наше голямо учудване гидът се оказа доста неотзивчив като не искаше да ни даде насоки и дори се опитваше да ни лъже, че проходът е на половин час, при положение, че беше на 5-6 часа. Вечерта стигнахме подножието на прохода и спахме тримата в палатката. За щастие намерихме поточе наблизо и напълнихме вода. Този път нощта не беше толкова лека, защото Рей нямаше шалте и се свивахме на двете шалтета, а беше ужасно студено. Видяхме и още един гид с турист, които направо отказаха да говорят с нас, сякаш пазеха някаква свещена тайна.  Питахме ги в колко часа ще изкачват прохода, а те отговориха, че въобще нямало да го изкачват, щяли там да си стоят. Не бяхме срещали подобни „гидове“ в Хималаите до сега и бяхме доста учудени. Хората в Триунд пък ни убеждаваха, че не е възможно да отидем до прохода без гид и цяла вечер не искаха да ни кажат къде е водата, за да си купуваме от тях. Ние стояхме жадни и чaк на сутринта открихме чешмата на 5 минути нагоре от кемпа.  За съжаление местните планинари не бяха мили като тибетците,  ладахците и шерпите, които срещахме до сега в планината.

В очакване на слънцето, Триунд

Палатката все още ни служи вярно, а Рей носеше и малка укалейле за настроение

В 5 часа сутринта предприехме изкачване на прохода. Беше още тъмно и студено и облякохме всичките си дрехи. Не знам те как издържаха по сандали, но аз бях с обувки и дебели чорапи и краката ми замръзваха. Като изгря слънцето се стоплихме. Изкачването се оказа доста стръмно и дълго и пристигнахме чак към 11 часа точно преди облаците да покрият върховете наоколо.  Хапнахме и починахме горе и следобед слязохме обратно чак до Триунд. Беше дълъг ден, почти 12 часа ходене. В Триунд отново имаше огън и веселба, този път с други хора. На четвъртия ден отидохме до едни водопади на 2 часа път и слязохме обратно в Маклеод Гандж, или по-точно в Баксу. 

Снежни върхове се виждаха от горе, но сняг нямаше на прохода...

Рей и Евгени - по сандали на 4300 мнв :)

дори на най-високите места е Шива 

Нощен Триунд

редица от водопадчета близо до Дарамкот

Фънки хинду-храм в Баксу с тунели, пещери, в които трябва да лазиш

a вътре в пещерата - виме, кобра и тигър

маймуна-клошар

Там останахме няколко седмици в чуден гест хаус с безплатен интернет и филтрирана вода само за 3 лв стаята! Може би на първо място в „cheap and best” класацията. Всеки ден ходех на йога и практикувах Випасана, а Гената отиде за седмица до селца наблизо в планините. Чувствахме се добре като се установяваме за по-дълго време на едно място, а това място имаше толкова положителна енергия и толкова неща да се правят. Даже се записах на курс по правене на бижута с полускъпоценни (и скъпоценни) камъни и макраме. Започнах да научавам повече за камъните и да продавам колиета и обеци. Атмосферата беше много спокойна и хората- усмихнати и добри. Повечето са тибетци и добротата им понякога ме просълзява. Трогателна е тяхната борба чрез ненасилие срещу китайските окупатори. Никога не чухме някой да говори за китайците с неприязън или обвинение, въпреки мъките, които бяха причинили на много от бежанците тук. По-скоро се отнасяха със състрадание към невежеството на някои хора и с надежда, че нещата ще се променят. В тибетския музей прочетохме истории от бежанците тук. „Те ме биеха, а аз изпитвах съжаление към тях, защото знаех, че това е единственият им начин да изхранят семействата си“- споделяше измъчван тибетец. В Тибет вече всичко е на китайски и тибетските деца нямат възможност да ходят на училище, където се говори тибетски език и  се учи тибетска история и култура. „Културната реформа“ , която китайците прилагат в Тибет е опит за заличаване на тибетската култура и претопяването на тибетците в китайци. Затова тук, в Дарамсала и Маклеод Гандж са построени тибетски училища и културни центрове.  Повечето от учениците идват да учат тук като оставят семействата си в Тибет и често след това не искат да се приберат. „Тук имаме свобода“ ми каза 20-годишен тибетец.  С приятели от гестхауса попаднахме на парти в клуб в МакЛеод Гандж, където видях другата страна на тибетците. Беше най-неочакваната гледка. Тибетци, индийци и чужденци танцуваха необуздано на техно музика. Неописуема смесица от стилове и хора – пунджабци с чалми и боливуд стъпки, тибетци с дълги коси и грууви движения, пияни туристи на всякакви възрасти от най-различни страни. Всички бяха във вихъра си и едва можеше да се разминеш. Тук обаче музиката свършва към 11-12 часа и всички се разотиваме. Идват с нас даже две тибетски момичета и за пръв път виждаме тибетки, които излизат и се забавляват „като мъже“. Споделиха ни, че тяхното общество е доста консервативно и ако някое момиче пуши или пие или излиза на партита веднага се разчува. Те обаче бяха решени да се забавляват и пътуват. Бяха ходили до Гоа и разказваха с голям ентусиазъм за нещата, които бяха преживели.

Вече бяхме повече от месец тук. Сезонът вече свършваше и затваряха магазините и заведенията за зимата. Най-накрая събрахме кураж да потеглим нататък. Следваща спирка – Амрицар. 

монаси перат робите си в реката близо до Баксу