сряда, 18 декември 2013 г.

Индия - Тамил Наду

За пръв път влизах със самолет в Индия и то директно в големия град - Ченай, столица на щата Тамил Наду. Първоначалният шок е голям. Летището ми изглежда като бомбандирана и изоставена сграда, с много празни, избушени помещения, пълни с боклук и изпадали части от сградата. Три часа през нощта е и не ми се лута с раницата по тъмните завъртяни улички на Ченай, затова взимам тук-тук. Дори и посред нощ по шосетата е пълна лудница и какафония от клаксони. Навсякъде по тротоарите спят цели семейства. Пристигам в Трипликейн и си намирам стая точно до голямата джамия. В 5 започва сутрешната молитва, която кънти сякаш в стаята ми. След нея се събуждат птиците, а след тях и хората и градът започва да кънти със забързан ритъм. Въпреки неописоемата суматоха, шум и мръсотия, всичко течеше много лесно и хората бяха усмихнати и дружелюбни. Веднага се заговарям с много хора, без определена причина, просто ей така. Едно красиво момиче ме спасява от прелитащ тук-тук и ме кани на вечеря. Живея тук- посочва ми тя тротоара с няколко налягали хора. Без навес, всъщност без нищо. Сякаш прочела мислите ми, отвръща: "Когато вали дъжд е проблем" - и се смее! Казва ми да дойда някоя вечер, да донеса храна и да си сготвим заедно вечеря "у тях", на тротоара. И все така усмихнато казва, че не искат никакви пари, просто ей така, да си поговорим. Трогната съм дълбоко и се надявам да я намеря в следващите дни. на другия ден обаче ми предстои Випасана курс и ще се откъсна от лудия град за известно време. А Ченай вече започваше да ми харесва. Опитвам от всичко като за пръв път и за последен - пия кокосов орех, фреш от папая и разбира се много чай. Всичко ми се струва много вкусно и мило. Цените като че ли са още по-ниски, тъй като индийската рупия е девалвирала откакто бях тук от 65 на 85 за Евро. Колко различно е първото впечатление всеки път, а и всеки има различно възприятие за едно и също място.

джамията в Ченай

Рама-Кришна храм, Ченай

Това е "домът" на момичето, което ме покани на вечеря. Така живеят много хора по тротоарите на Ченай.


След дъжд улиците са залети с преливаща канализация, не знам как е в дъждовния сезон


В "клетката"
И така след първия ден на шок от лудницата в Ченай, се пренесох в пълна тишина и мълчание във Випасана центъра в предградията на града.
За който все още не е чувал за Випасана, ще опитам да обясня на кратко. Това е техника на медитация, която цели освобождаване от страданията и пречистване на съзнанието и накрая – пълно освобождение - нирвана. Състои се от 3 практики – шийла , самади и паня. Шийла- моралност е основата – даваме обещание да не крадем, лъжем, убиваме, да се въздържаме от интоксиканти и от погрешни сексуални действия. Самади е концентрация на ума – практикуваме първите 3 дни медитацията анапана за силно концентриране на съзнанието. След като имаме основата на моралност и умът ние изключително концентриран, на 4тия ден започваме да практикуваме Випасана, паня- мъдрост. Мъдрост, но не прочетена в книгите, научена от учител или от някой друг – мъдрост, изживяна от самия теб (бавана-мая паня), твоята истина, твоята реалност, която никой друг не може да ти покаже. Така на практическо ниво осъзнаваме – първо, че всичко се променя постоянно, второ, че всяко привързване води до страдание и трето – че ние сме просто една вибрация.

Пагодата във Випасана центърът в Ченай със стотици клетки за медитация

Програмата
Випасана сестрички
По време на 10дневния курс нямаме право да говорим или общуваме със знаци, да пишем, да четем, да практикуваме други практики или ритуали, забранено е дори тичането и всякакъв спорт навън, освен ходене. Имаме право да обсъждаме практиката с учителя. Медитираме повече от 10 часа на ден, а лекциите са само час. Практиката е много по-важна от теорията. Защото на теория всички знаем, че не трябва да се ядосваме, да сме алчни, да нараняваме, че трябва да обичаме всички, да даваме безкористно и т.н. и т.н., но на практика не е толкова лесно да постигнеш това.
.
Медитацията Випасана е техниката, практикувана и преподавана от Буда, съхранена от монасите в Бирма и преоткрита и разпространявана днес, благодарение на учителя Гоенка. Въпреки това тя не се свързва с никоя религия и секта. Тя е универсална за всички, както законът на природата е универсален и важи за всички. Промените, които настъпват в живота и начина на възприемане на всичко са невероятни. В Индия тази техника е преподавана успешно в някои затвори и дори е основан Випасана център в най-големия индийски затвор в Делхи. Ефектът е поразителен. Звучи парадоксално – да получиш вътрешно освобождение в затвора! (гледайте филма „Doing time, doing Vipassana”) Ако можеше тази техника да се наложи в училищата, в администрацията и задължително в правителството и парламента, сигурна съм, че корупцията и алчността ще се намалят значително. Светът би бил много по-мирен и добър.
Това ми беше вторият курс и бях изненадана да открия колко различно възприемах всичко този път. Докато първия път вътрешно се бунтувах срещу правилата и дисциплината, този път със съчувствие наблюдавах новите ученици, които не искаха или не можеха да спазват наложената дисциплина, намирайки всякакви оправдания за това. За разлика от миналия път, ставането сутрин в 4ч ми беше съвсем лесно и въобще не ми се доспиваше на сутришната медитация от 4,30 до 6,30. Този път бях в самостоятелна стая или поне така си мислех, докато не открих семейство плъхове, живеещи на прозореца в банята между мрежата за комари и щората. В началото ми бяха малко неприятни, но след малко по-близка среща открих, че всъщност са някакъв вид големи катерички и започнах да ги харесвам. Имаше и един симпатичен розов гущер, който винаги седеше от вътрешната страна на банята и сякаш си общуваше с тях. Като че ли и той беше част от семейството. Катеричките така се плашеха от мен, че щом влезех в банята, панически се разбягваха. Само в 4 часа сутринта никой не се будеше. Понякога ме поглеждаха сънливо и продължаваха да спят. На третия ден точно бях започнала да свиквам с тях и цялото семейство се изнесе заедно с гущера. Връщаха само 2те най-малки бебета вечерта и на сутринта отново ги нямаше. Къде ходеха по цял ден не можах да разбера. На четвъртия ден ме оставиха съвсем сама в тишина и мълчание. Не ги видях повече – нито катеричките, нито гущера.
Всъщност първоначално се бях записала за 3дневен курс, но се оказа, че се провежда заедно с 10дневния. На третия ден обаче почувствах, че трябва да остана още. Точно бях успокоила съзнанието си и бях започнала да се концентрирам повече и беше време да си тръгвам. Абсолютно недостатъчно. Помолих учителката да остана още един ден. На четвъртия ден обаче отново не ми се искаше да си тръгна. Взех решение да остана 10те дни до края. В момента, когато получих разрешението от учителката ме обзе ужас- вместо да си тръгна днес, трябваше да остана още цяла седмица! Когато трябваше да си ходя, ми се искаше още и още един ден поне, а когато заявих, че ще остана, ми се струваше, че времето е спряло и никога няма да се измъкна от там. Виждах ясно игрите на съзнанието. Искаш това, което нямаш или си загубил, получиш ли го - вече не го искаш и се чудиш как да се отървеш от него. Именно за това трябваше да остана. Имах нужда от дълбоко пречистване на съзнанието преди да започна това пътешествие. Заедно с пречистване на съзнанието, реших да направя и пречистване на тялото. Тук няма вечеря и след обяда в 11ч ми се полага само лимонена вода. Звучи брутално, но всъщност се оказа много лесно и въобще не изпитвах глад вечерта. На 5тия ден реших да се откажа и от закуската, взимах само малкото бананче, което даваха сутрин. Засищаше ме достатъчно и отново не изпитвах глад. На 7мия ден реших да се откажа и от обяда. Хората, които ме познават и знаят колко обичам да ям, ще разберат какво предизвикателство е било това за мен. Седмия и осмия ден изкарах в почти пълни пости - на по едно бананче и дори не ме притесняваше, че около мен всички ядат претрупани чинии с апетитна индийска храна. На празен стомах като че ли и концентрацията и медитацията са по-лесни. Чувствах се прекрасно. На деветия ден започнах постепенно да се захранвам. На десетия ден в 10 часа мълчанието беше прекратено и най-накрая можех да се запозная с жените, с които минахме през всичко това заедно. Трудно е да започнеш да говориш отново. Какво да кажеш? Какви да са първите ти думи? Гласът ми като че ли звучи странно и съм странно развълнувана. Прекаленото говорене ме натоварва, затова пък реших да направя малко снимки на центъра – цели 10 дни не бях се виждала с фотоапарата си. На единайстия ден сутринта ни пускат на свобода и трябва отново да се сблъскаме с истинския живот и при това с лудницата в Ченай.

Първоначалното ми вълнение и бликаща любов като че ли бяха задушени от големия град, бибипкащите автомобили, крещящите хора и натрапчиви миризми. На втория ден стресът се превърна в лека депресия. Нищо нямаше смисъл и нямах желание за нищо. Усещах някаква трансформация, но толкова по-различна от миналия път. Реших, че трябва да се махна от големия град час по-скоро. Всъшност тук ме задържаше един от обективите ми, който бях дала на ремонт и още не беше готов. Взех решение да го оставя и да се върна друг път за него.

В парка
В Ченай се събрахме с още една българка – Кристина. И двете бленувахме за спокойствие и природа и решихме да се запътим към един парк с птици и да спим на палатка в природата. След влак и 2 рейса – почти безкрайно пътуване за само стотина километра, пристигнахме привечер в парка. Бях забравила колко е бавно пътуването в Индия. Оказахме се единствените чужденки в района и бяхме зорко наблюдавани навсякъде. При първият ни опит да хванем гората и да търсим място за палатка, бяхме проследени от пазачите на парка, които настояваха да се върнем, на светло и сигурно на бетона. „Тук е джунгла, опасно е, има змии“ – повтаряха те и не ни оставяха да продължим. Наложи се да се върнем обратно на бетоновия вход на парка, където бяхме последователно наблюдавани и разпитвани от всички минаващи. В момент на суматоха от пристигащия рейс, грабнахме раниците и се шмугнахме в тъмния път към гората. За да не ни намерят отново, влязохме в парка и се качихме на наблюдателната кула за гледане на птици. Най-накрая тишина и спокойствие. Пред нас се простираше езеро с мангрув и хиляди птици накацали по дърветата. Песните им бяха балсам за нашите уши. Мигът трептеше с мир и красота. Надявахме се да спим на кулата, но явно пазачите се бяха заели да ни издирват и след няколко часа ни откриха и дойдоха да ни върнат на бетоновия вход на парка. Появиха се с фенер и пръчка и казаха, че е забранено да сме там по това време. Дори не бяха ядосани, че сме проникнали в кулата през нощта и най-учтиво ни съпроводиха навън. Наложи се да спим пред входа на парка, на осветения бетон, пълен с мравки и хлебарки и шумна индийска музика цяла нощ, защото било сейф. Какво безумие! Наложи се да се съгласим и на сутринта станахме рано – в 5 часа, за да влезем при птиците. Прекарахме прекрасна сутрин с тях – пеликани, щъркели, ибиси и много други знайни и незнайни пернати. Бяхме единствените туристи в парка – само ние и птиците. Беше толкова вълшебно, че на моменти се чувствах като птица.





Ибис
Заредени със спокойствие и птичи песни продължихме към Тируванамалай – градът на огромния храм Аруначалешвар, на свещената планина на Шива – Аруначала, на великия учител Рамана Махарадж и привлякъл още много други гурута и просветлени хора. Тук останахме в един ашрам – Атити – чисто и спокойно място с богата библиотека, зала за медитации и храна три пъти на ден. Ставаме сутрин в 6, медитираме, пеем мантри, четем всевъзможни мъдри книги, а през деня ходим на йога и всякакви други практики, които се предлагат в града. Понякога отиваме при прекрасният суами Хамсананда, който винаги е готов да даде сатсанг за всеки. От думите му струи любов и добрина и ни зарежда с чиста енергия, чисто щастие. Дори се съгласява да го запиша, за да мога да споделя това чувство и с вас. Разбира се, изкачихме свещената планина, не толкова висока, но с много висока енергия. Посещавахме и ашрама на Рамана, където е живял в последните години на живота си. Последователите му идваха с хиляди всеки ден да пеят, медитират или просто да постоят в мълчание.

Храмът в Тируванамалай, един от най-големите в Индия
свещения връх Аруначала
Тируванамалай от върха на планината Аруначала

На пазара в Тиру
















В Тируванамалай се свързахме и с едно сиропиталище, където приемаха доброволци. Ходихме няколко пъти при децата и по цял ден рисувахме, пеехме, танцувахме и се смеехме. Толкова чисти същества, толкова добри и възпитани! След десетина дни в ашрама, решихме да се преместим за няколко дни в сиропиталището, за да сме постоянно с децата. Посрещнаха ни с искрена детска радост и веднага се почувствахме част от голямото семейство. Бяхме аз, Кристина и един германец- Янис. Наричаха ни леля и чичо и се държаха с голямо уважение и благодарност към нас. Колко любов и усмивки, песни и танци, игри и рисунки разменихме! „Майката“ и „бащата“ на сиропиталището – Неру и Руби се грижеха за нас като царе. Руби ни готвеше невероятни индийски вкуснотии, затова и ние решихме да сготвим един голям обяд за всички. Направихме тибетски момота и зеленчукова салата – нещо, което рядко се яде в Индия. Децата, разбира се помагаха и навъртяхме към 400 момота! Толкова усмихнати и толкова искрени и добри деца! Трудно ни беше да си тръгнем. Реших да направя малък уеб сайт за училището, който да им помогне да намират спонсори и помощници:
http://ephphathaorphanhome.blogspot.com/







Рисуваме мечти

Здравейте! Аз съм Чандрум, на 8 години, сега живея в Ефпфата дом за сираци, а когато порасна искам да построя къща.

Здравейте! Аз съм Снега, на 8 години, сега живея в Ефпфата дом за сираци, а когато порасна искам да стана учителка.


Здравейте! Аз съм Аби, на 8 години, сега живея в Ефпфата дом за сираци, а когато порасна искам да стана учителка. 
Здравейте! Аз съм Харидас, на 8 години, сега живея в Ефпфата дом за сираци, а когато порасна искам да имам магазинче-количка с плодове. 


Последният ден беше трогателен. Дечицата ни бяха приготвили рисунки и писмо за всеки. Попяхме заедно и ни благодариха в един глас: Благодарим, лельо, благодарим, чичо!" Кристина се просълзи и аз едва сдържах сълзите си. Какъв прекрасен момент на споделено щастие и любов. Незаменимо!






И един Коледен поздрав от дечицата от сиропиталище Ефпфата!
Весели празници на всички! Обичайте се!

9 коментара:

  1. Лора, поздравления за сайта за дечицата!!! Снимките, както винаги са прекрасни, а историите както винаги вълнуващи! Весела Коледа и на теб и прекрасна нова година!
    Вес

    ОтговорИзтриване
  2. Ako reshite da napravite razlichen Koleden podarak tazi godina, moje da pomognete na krasivoto semeystvo ot Ephphata prphan home: http://ephphathaorphanhome.blogspot.in/p/how-to-help.html
    If you decide to make a different Christmass gift this year, you can help the beautiful family from Ephphatha Orphan Home: http://ephphathaorphanhome.blogspot.in/p/how-to-help.html

    ОтговорИзтриване