понеделник, 29 септември 2014 г.

ИНДИЯ - Ришикеш, Спити



Забавих се толкова много с тази история, тъй като преживяванията ми в Ришикеш е трудно да бъдат описани с думи. Но все пак реших да опитам.
Дори и не планувах да минавам през Ришикеш, но явно съдбата ме доведе тук. Всъщност отидох уж за малко да видя Криси, която учеше йога там и накрая се застоях цял месец.



В Ришикеш идвам за втори път, но отново бях изненадана колко различно е всичко, както на външен вид, така и като усещане. Дори единият мост липсваше - нещо, което не можех да доумея през цялото време.
Още на първия ден се срещнах с Криси и всеки разказа за приключенията си, които тук сякаш се случват постоянно, с висок интензитет и невероятност. От нея чух и за гуруто Муджи от Ямайка, който в момента даваше 3 седмичен ежедневен сатсанг тук. На следващия ден отидох да послушам и останах меко казано замаяна. В пътуването си до тук бях срещнала доста учители, гурута, садута и монаси, но имаше нещо в Муджи, което веднага ме плени. Той говореше директно, прямо и с много чувство за хумор. И само с думите си успяваше да те насочи толкова директно навътре, че някои хора внезапно прозряваха абсолютната истина по време на разговора. И всичко, което говореше беше някак толкова близо до мен, сякаш ме завежда вкъщи. Сякаш винаги съм го знаела, но не знам как съм го забравила и когато съм си спомнела, не съм можела да го изразя. Думите му обясняваха толкова точно и ясно преживяванията, които съм изпитвала с аяуаска и до сега не съм успявала да обясня. Всичко придобиваше дълбок смисъл и връзка с всичко останало. Въпросите ми отпадаха един по един и всичко изглеждаше все по-просто. За разлика от повечето учители, които ти предписват дългогодишни, ако не и няколко живота практики, които леко ще те доближат до същността, Муджи говореше за директно просветление тук и сега. Според него истината винаги е тук, дълбоко във всеки един от нас и няма нужда да ходим никъде и да правим нищо, за да я видим. Просто трябва да се отворим и отпуснем дотолкова, че да минем отвъд ума и егото и хоп- внезапно ще се събудим и ще видим себе си. „Кой си ти?“ - не се изморяваше да пита Муджи отново и отново.  „Кой е този, който казва, че ти си това? Кой е този, който стои тук и си мисли? Премини отвъд него...“

Шарено край Ганга - индийски жени перат 6-метровите си сарита на реката.
разнообразие от "баби" може да намерите всеки ден край свещената река Ганга



подаваш му пръст, а то ще ти захапе главата :)))



Още след първият сатсант бях пленена от Муджи и останах да се запозная с неговите приятели и последователи от различни държави. Говорехме за активностите, които се случват в различните държави, преводи на текстове на различни езици и т.н. Когато попитах има ли хора от България, които да се занимават с учението на Муджи, бях топло посрещната. Натарадж – германецът, който е от най-близките приятли на Муджи,  ме хвана за ръцете и проговори на чист български „Чакаме те от 10 години! До сега нито един българин не беше идвал!“ Това вече тотално ме втрещи, но такива малки чудеса се случват постоянно в Индия. Оказа се, че Натарадж и майка му са последователи на Учителя Дънов и години наред са идвали в България и са практикували паневритмия. Именно заради Учителя, Натарадж е научил български език и започна да ми пее красива дъновистка песен на български. Вибрациите ми вече бяха толкова повдигнати от сансанга с Муджи, че сега направо чувствах, че летя. Колко красив и непредвидим сън е животът! Точно заради тези моменти на пълна абсурдност си струва да живееш!. Останах до вечерта с тези прекрасни хора и се прибрах с вяра и светлина в душата.
На третия сатсанг се случи нещо преобръщащо. Муджи беше грубо предизвикан от човек, който явно не одобряваше неговото учение. И при това всичко се предаваше на живо в интернет. Признавам, че атаките на мъжа бяха агресивни и несвързани, но нещо в реакцията на Муджи преобърна в мен всичките ми представи. За момент видях как егото му е наранено и като че ли любовта и спокойствието в гласа му се изпариха. Усетих как една голяма илюзия се разбива по същия начин, по който изчезва илюзията на влюбения щом види любимия в различна от очакваната светлина. Бях разочарована и объркана и отново главата ми започна да ражда редици от въпроси. Отидох на последния сатсанг с друга нагласа. Не като сляпо влюбен последовател, а като обективен наблюдател. Наблюдавах Муджи и се опитвах да открия егото и човешкото у него. Питах се дали просветлението трае дълго или отново ни застига забравата и ни замъгляват егото и желанията. Последният сатсанг беше много силен, но най-силното преживяване за мен беше след това. Вечерта се бяхме събрали с приятели и разпалено обсъждахме истински ли е Муджи или не. Тогава един светъл брат германец просто започна да ми задава същите въпроси като Муджи и гледайки ме в очите случайно или не директно ми разкри цялата истина. Свързах се внезапно със себе си по такъв начин, който си мислех, че е възможен само с аяуаска или други практики. В ушите ми бучеше звук, подобен на гонг, всичко ми стана ясно тук и сега и всичките ми въпроси и обърквания се изпариха. Разбрах, че Муджи не е нито гурото, което аз очаквах да бъде, нито пък преструващ се самозванец, в какъвто го заподозрях. Той просто е. И аз съм той и той е аз и нямаше никакво значение по какъв начин се опитва да ни покаже истината,  нито пък по какъв начин ние приемаме неговите думи. Нямаше нищо лошо и нищо добро, нищо правилно и нищо грешно. Дуалностите не съществоваха повече и тогава всичко изглежда толкова ясно. Нямах повече въпроси.

Следващите седмици почти летях. Случваха се вълшебни неща, срещах вълшебни хора и си говорехме за вълшебства. Чувствах се точно както след аяуаска – пречистена, лека и сияеща. Дори ме спираха непознати по улицата да ми кажат, че аурата ми блести или нещо подобно. Разбирах се с хората без да има нужда да си говорим за тривиални и ненужни неща. Говорехме си истинско и искрено за всякакви дълбоки теми със съвсем непознати хора. Така се случи, че точно в тези дни започнах и нов курс по аюрведа с нов американски учител. Той по такъв начин разгърна пред нас идеята за елементите, сътворението на света, слоевете, които скриват душата...че всичко започна да става все по-свързано и ясно с всичко останало. Сякаш вселената се разкриваше пред очите ми с всеки следващ урок.
Така се потопих в безвремието в Ришикеш. В ашрама се чувствах толкова много като у дома си, че не ми се мърдаше никъде. Имах си собствена стая с баня, безплатна йога 2 пъти на ден и други практики като сутрешна медитация, упражнения, лекции...А отпред – слънчева градина с палми и божествената река Ганг. Къпех се редовно в Ганга и дори започнах да си пийвам от нея. Водата беше парализиращо студена по един такъв много приятен начин. За няколко секунди напълно изтръпваш и спираш да усещаш тялото си, но после слънцето те стопля с жарките си лъчи и едновременно усещаш студ и топлина. Неописуемо усещане, пречистващо и трансформиращо. 


рафтинг по Ганга
маймуна-пазач на моста над Ганга
игри в Ганга

Често стопирахме в околностите на Ришикеш до водопади, храмове и пещери. Интересно беше когато на един приказно красив водопад, затрупан с опаковки и боклуци, с Криси решихме да почистим. Събирахме в пликове отпадъците, които индийците най-невъзмутимо хвърляха, където им падне. Група индийски туристи ни наблюдаваха с интерес и учудване и ни запитаха какво правим. Опитахме се да им обясним, че това природно място би било много по-красиво без купищата пластмаса, бутилки и опаковки наоколо. "Oh, very good!" одобрително клатеха глава те и попитаха имаме ли нужда от помощ. НИе с радост приехме и те започнаха да се щурат напред-назад и да вдигат шум, преструвайки се, че помагат. "Ето- там има боклук", сочеше единия на втория, а втория казваше на третия, но никой никога не посягаше да вземе боклука от земята. С Криси събрахме всичко и единият от индийците услужливо предложи да вземе едната торба с болкук. Кокато Криси му я подаде, той смело я захвърил в гората пред опулените ни погледи. Явно те наистина не разбираха какво правим и защо. Не виждаха никакъв смисъл да местиш боклука от едно място на друго - нали където и да го сложиш, все ще е боклук! Първо сме смаяхме, после се посмяхме и накрая взехме торбата и я свалихме в града сами.


С Криси на един от чудните водопади край Ришикеш.
Съвсем непланувано и случайно в Ришикеш отново се събра цялото семейство на дъгата, както и повечето приятели от парадайс бийч и всякакви познати пътешественици. Реших да остана за рождения си ден тук, където се чувствах сред свои води и разбира се водите на Ганга, които ме изпълваха с любов само като ги гледам. Беше наистина необикновен ден за мен. Все пак ставах на 33. Сутринта Криси и приятелите ме изненадаха с невероятна торта с тропически плодове и още по-невероятни свещи. Един англичанин извади електрическа китара и започнаха да пеят...за наше удивление – разни български и балкански мелодии.  И така започнахме да пеем и танцуваме около тората спонтанно и безгрижно. Благодаря ви, приятели, за този спонтанен, изпълнен, щастлив момент.
На сутринта реших да се разходя по изгрева около Ганга и интересните случки продължаваха. Точно се чудех накъде да тръгна и реших, че трябва просто да очакам някакъв знак. Хора, облечени в бяло вървяха към мен, после спряха до мен и тръгнаха в обратната посока, сякаш идваха да ме вземат. Последвах ги. Стигнахме до един ашрам до реката и всички сякаш празнуваха. Две момичета веднага ме заговориха. Оказа се, че е имало 9 дневни пости в ашрама по случай празниците Наваратри и точно днес и точно сега постите се разваляха с голямо пиршество. Хората не бяха яли и пили нищичко освен вода от Ганга за цели 9 дена! Разбира се ме поканиха на пиршество, все пак беше първият ми ден на 33. Първо ми дадоха шиканджи – традиционна вода с подправки, лук и лимон с доста странен вкус. След това се започна със салати, сосове, ориз със леща, плодове, чатнита от мента и кокос...най-вкусната храна, която съм яла в Индия. Семейството на момичетата работеха в Боливуд и те самите се надяваха да станат режисьорки в най-скоро време. Майка им се оказа известна с борбата си за правата на жените в Индия. Денят продължи обичайно странно, като за Индия. След това ме срещна благ баба на улицата и внезапно се спря и ме пита: „Искаш ли да ме питаш нещо?“ Какъв спонтанен начин да започнеш разговор. И защо не? Разговорихме се за различни неща, снимахме се и си продължих пътя. Заради празниците около Наваратри целият град беше обзет от празнично настроение около рождения ми ден. Танцувах в разни храмове, пеех с големи, пъстри групи индийки и чувствах, че целия свят празнува. Колко прекрасно! Дори незнайно как, търсейки съвсем друг ашрам, се натъкнах на бразилския учител Прем Баба, който даваше сатсанги в Ришикеш. Срещнахме се лице в лице на пътеката пред ашрама му и веднага разбрах, че е той, без никога да съм го виждала.  Поздравихме се и останах за празненства и с него. Въобще странни неща се случваха постоянно в Ришикеш. Само докато отида от ашрама до курса ми по аюрведа вече са ми се случили толкова много необичайни неща, че могат да запълнят цяла книга. Например странния човек с очилата, който ме спира с думите:“Извинете, аз имам шизофрения. Искате ли да говорите с мен?“, след това някой баба, който ще ми каже, че съм най-специалната жена, която е срещал някога или пък друг баба с чилум ще ме подкани да пуша рано сутринта, след това нахална маймунка ще се опита да измъкне нещо от ръката ми, или пък рояк индийчета ще ме подканят на игра, или глухонямото индийче, което ни проверява за въшки край реката и дори не иска да му купим сладолед, няма да споменавам и за стотиците търговци, които се опитват да хванат вниманието ми, но с усмивка и лек финт ги отминавам. Реално ли е това или съм попаднала в някоя приказка? Обичам Индия точно заради тези невероятни случки и срещи. Тук е пълно с чудеса. Стига да вярваш.





Група индийки ме посрещат с песни на рождения ми ден.
 Аз така бях повярвала в чудеса, че редовно си пийвах вода от Ганга и знаех, че ми действа благотворно. Докато един ден едни франсета от ашрама не ми се накараха как можело, че имало хора да умират от натравяне от тази вода, други се разболявали много тежко...Е, веднага се разболях щом вкараха тази програма в главата ми. Хвана ме такова силно разстройство, че спрях да пия от реката. Но и това си е пречистване, нали не умрях :)
Жегата в Ришикеш се засилваше и вече мечтаех за планината. Искаше ми се да отида някъде, където няма толкова туристи и да бъда на спокойствие с планината. И така се насочих към Спити – високопланинска и труднодостъпна долина на границата с Тибет. Бях чувала, че е толкова отдалечена и изолирана, че животът там не се е променил особено от хиляди години насам. Хората са будисти и изглеждат повече като тибетци или монголци...с две думи - планински хора. Пътищата са едни от най-бруталните на света. И наистина се изисква пълно доверие в шофьора и в добрата ти карма, за да не получиш сериозен стрес по виещите се тесни завои. На места пътят се беше срутил от свлачища и гумите на автобуса сякаш се движеха във въздуха над отвесната пропаст.

Опитах се няколко пъти да тръгна от Ришикеш и все не успявах по различни причини. После чак разбрах, че просто не е трябвало да си тръгвам. Успях все пак да тръгна след повече от месец в Ришикеш и с няколко автобуса и любезната помощ на полицейски джип, след 32-часово пътуване, стигнах до Калпа- изходна точка за пътуване в Спити. След жегата в Ришикеш тук ме изненада студ и снеговалеж! Въобще не бях подготвена за това с летните си сандалки, летни панталонки и никаква шапка или ръкавици. Тъй като си загубих обувките още в Гоа и не успях да си намеря дори в Делхи планински обувки, бях тръгнала ей така. Добре, че попаднах на добри хора, които ме приютиха в техния гестхаус и ми дадоха шапка, обувки, традиционни вълнени чорапи и топъл чай. А дори не говореха английски. В стаята ми беше студено, колкото и навън и просто си седях с дрехите и си зъзнех. Навън беше мъгливо и продължаваше да вали. А беше вече края на април. Чудех се какво ли правят хората тук цяла зима в този студ, защо са дошли да живеят на това сурово място. На сутринта получих отговор, когато зърнах гледката за пръв път. Слънцето огряваше бели свещени върхове, единият от които е местният Кайлаш – Кинур Кайлаш, а селцето се беше сгушило долу сред цъфнали ябълкови дръвчета и цветни тибетски флагчета. В центъра се издигаха будистки и хиндуиски храм.


Когато слънцето грее, Калпа изглежда райска

деца от Калпа


Шофьорът на автобуса - нужно е чувство за хумор и вяра, за да вършиш тази работа добре.



Слънцето огрява покритите със сняг покриви и гори. Става топло и свалям слоеве дрехи. Тук бях останала, за да си извадя пермит за Спити от близкия град Реконг Пео. Оказа се, че днес е празник и бюрото по пермитите няма да работи. Чудесна възможност за разходка в планината с новите обувки. Тръгнах към някакво езеро на няколко часа нагоре. Радвах се на снега като малко дете, газех смело до колене по неотъпканите пътеки и звукът на пърхав сняг под краката ми изпълваше сърцето ми. В началото срещнах 4ма индийски туристи от Делхи, които се бяха запътили към същото езеро. За тях снегът и стръмните планински пътеки бяха нещо непознато и скоро се отказаха да продължат. Аз обаче не се отказвах, докато не се изкачих на билото след повече от 3 часа ходене през преспи, реки, кал и скали. Не видях езеро, но имаше толкова много сняг, че дори да е имало някъде езеро, сигурно е било под снега. На места затъвах до кръста в сняг и се налагаше да ходя по затрупани догоре дувари. На билото останах известно време да се насладя на тишината, слънцето, вятъра и белите върхове, които ме заобикаляха. Слизането беше още по-екстремно. Надолу топящият се сняг беше образувал кални свлачища по стръмната пътека и се налагаше да използвам скиорските си умения. Падах, ставах, движех се на зиг-заг, малко се загубих, но точно затова видях маймуни в гората сред снега. Бях щастлива, че имаше празник и останах да се разходя тук. На следващият ден обаче беше неделя и на по-следващия имаше друг празник и така се случи да остана четири дни в Калпа в чакане на пермит. Индийците определено не им липсват празници. Какво друго ми оставаше освен да празнувам и аз. Разходих се нагоре по пътя на 6км до следващото село. Гледките по виещият се в скалите път бяха зашеметяващи. Дълбоки долини с големи реки, водопади, върхове над 6000мнв. В хинду храма на селото имаше празненство. Жените стояха в единия ъгъл на двора на храма, а мъжете – в другия. Всичките облечени в традиционни дрехи и най-важното - шапки. Тук, както и на други места по света, всеки район си имаше традиционна шапка. Повечето мъже пиеха ябълкова ракия, много подобна на нашата. На тези височини и температури изглежда хората си пийваха огнени питиета. Следобеда слязох на стоп хванах и празненствата и в моето село – Калпа. Там, въпреки, че бях без шапка, ме приеха с усмивка и танцувах традиционни танци, много подобни на хоро. Свиреха на нещо като тъпан и всички пееха с ентусиазъм, дори когато започна да вали дъжд.


жените от Капла по време на празненствата в храма.
"хорото" ставаше все по-голямо



На стоп из долината - може би заради празниците, всички пият и пушат.





На четвъртия ден тръгнах към града, отново по сандали, но поне милите ми хазаи ми подариха шапката и вълнените чорапи и ми пожелаха да се върна пак. Вместо да чакам рейса, се метнах на първата кола на стоп. Тук в планината всяка кола те качва. Още на първия километър ни свърши бензина, но за мое изумление продължихме по инерция надолу цели 18 километра! Имаше само един баир, когато се наложи да бутам и да скачам в движение, беше изключително комично. Шофьорът ме остави автогарата и аз го засилих отново по улицата с бутане и тичайки след него и махайки му с благодарност. Успях да извадя пермит, да си купя военни гумени обувки (за 200 рупи!) и да хвана първият рейс към Спити  и селото Нако. Какъв рейс, какъв път. Не бих помислила, че е възможно, ако не го бях изживяла. Понякога сякаш се носехме над срутения в пропастта асвалт и пресичахме реки, снегове, кал, дупки, Нищо чудно, че 120км ги минаваме за 15 часа. Все пак се качваме на 4600мнв с автобус! Няма невъзможни неща тук. Стигаме Нако, сърдечно благодаря и благославям шофьора и тръгвам да си търся подслон преди да е паднала нощта. Още по-високо и още по-студено става, а тук дори няма течаща вода – нито топла, нито студена – всичко е замръзнало. За вода се ходи с кофи да езерото. Селото е като от друга епоха. Каменните къщи са сякаш на хиляди години. Тесни улички с молитвени мани камъни, тибетски знаменца и молитвени колелца. Всички са будисти и имат изключително уважение към планината. Виждам малки дечица да докосват камъните и челото си в знак на уважение. Тишината сякаш е застинала и всичко се случва много бавно. Имах много време сама със себе си, тишината и белия безкрай. Реших да направя 4-часов преход към отдалечено село, скътано високо в планините. Тръгнах сутринта, изглеждаше ясно, после се пусна мъгла, която покри всичко наоколо и след 2-3 часа вървене заваля и сняг. Когато започна да духа и силен вятър ентусиазмът ми съвсем се изпари и тръгнах обратно надолу към Нако. С радост стигнах до стаята си завих се в всички одеяла и нищо друго не ми оставаше освен да медитирам или чета. Замислих се как се озовах тук, в този студ, след като избягах от зимата в Европа. Явно човек не може без зими в живота. След прекалено дълго лято започва да мечтае за зима. Студените дни, прекарани сама ми дадоха свеж и ясен поглед. Лошото време сякаш ми показваше, че съм се отделила от пътя си,  а може би имаше причина, че Ришикеш не ме пускаше да си тръгна...

Молитвени камъни (някои от които на хиляди години) в Нако

по "улиците" на Нако

селцето Нако, сгушено в голямата, сурова планина.
 На другия ден спонтанно реших да хвана рейса обратно към Ришикеш. Мечтаех за жегите на плажа и разходките край Ганга. Чакаше ме 30-часово пътуване, през което малко по малко свалях слоеве дрехи. От минусови температури се озовах на +40С с гумени военни боти. По пътя както винаги ме заговаряха много хора и водехме спонтанни и искрени разговори за живота в Индия. Един индиец от Химачал ми разказа как Щатите искали да купят за експерименти маймуни от Индия като предлагали солидна сума за всяка маймуна. Въпреки, че тук маймуните са многобройни и са почти напаст, индийците отказали да дадат дори една маймуна на американците. Причината, разбира се е почитанието към богът- маймуна Хануман, както и общото уважение към всички други животни. Цялото ми същество се радваше на завръщането в Ришикеш. Копнеех за плодове, топла баня и ярко слънце. Още по пътя си взех фреш от портокали, но докато се усетя вече ми бяха сложили хималайска сол и люто в сока. Всичко ядат с люто тук, дори плодовете.




В Ришикеш отново се срещнах с българската сестричка Моника, която също беше преживяла силни трансформации и дори беше отрязала растите си в един ашрам на Ганга. Този ашрам се намираше в планините на границата с Непал – точно на моя път. Визата ми за Индия почти изтичаше и реших да изкарам последните си дни там. Бях чувала от къде ли не за Баба Джи и  усещах, че нещо ме вика към него. И наистина, стигането до там се случи като едно нагласено чудо. В града се засякох с един германски брат, с който по някакъв странен начин се засичахме вече в 5ти ашрам през последните 5 месеца! Ашрамът на Баба Джи е в отдалечено село навътре в планината. Рейс нямаше и таксито струваше около $15, а аз дори нямах толкова рупи в последните дни в Индия. Решихме да видим дали баба Джи ще ни заведе сам при него. И след един чай чакане се появи малко бусче. Оказа се, че точно днес има сватба в селото и бусчето докарва роднините нагоре. Иначе други коли не се качваха по тесния, стръмен път до Херакан. Пътувахме поне 4-5 часа в претъпканото бусче, но гледките бяха прелестни. Мястото на ашрама е наистина с много силна енергия. Отсечени скали, леденият и кристално чист приток на Ганга, гори и цветя. Съжалих, че визата ми свършва...6 месеца отново ми се сториха малко. Както последните дни в Индия в медитация, служене, къпане в реката и пеене на баджани. Всеки край води до ново начало – започваше приключението в Непал.

рибар

жътва в Херакан

14 коментара:

  1. Отговори
    1. Много благодаря!
      Да не прозвучи нахално, но чакам публикацията и за Непал. :-)

      Изтриване
  2. В ПОНЕДЕЛНИК, 06.10.2014, ще правя изложба и презентация на тема "Индия - свещени места" в TRIP TEN - под моста на влюбените на НДК. Който иска да чуе истории и да види снимки на живо, заповядайте!

    ОтговорИзтриване
  3. Скъпа Лора,

    Има ли шанс да посетиш Пловдив някой път с твои фотографии, разкази и така нататък?

    ОтговорИзтриване
  4. С удоволствие бих направила изложба/презентация и в Пловдив...само трябва да се манифестира ;)
    Отворена съм за всякакви идеи :)

    ОтговорИзтриване
  5. Щастлива съм да споделя - с помощта на Вальо и на вселената, идеята за изложба в ПЛОВДИВ се превръща в реалност! Заповядайте в четвъртък, 30 октомври, в Хакафе (ул 11 Август 1) от 20,30 ч. на изложба Споделянето е всичко и виртуална презентация "Пътуване към себе си. ИНДИЯ - свещени места и хора."

    ОтговорИзтриване
  6. https://www.facebook.com/events/772697389456704/?source=1 - събитието във фб

    ОтговорИзтриване
  7. Благодаря! Липсваха ми твоите цветни разкази, с които ни водиш до ръба на света! С теб пътува и по-доброто ни "АЗ"!
    Кога да очакваме календар за 2015г. със снимките те, които ни вдъхновяват?
    Благодаря!

    ОтговорИзтриване
  8. Дано Непал след земетресението да се възстанови по-бързо. Жалко ...

    ОтговорИзтриване
  9. да...тъжно е да видя разрушени местата, на които съм се радвала наскоро... сега една приятелка се връща от Катманду и ще разкаже преки впечатления..в.ярвам,че всичко ще е по-добре от преди :)

    ОтговорИзтриване
  10. Николай Павлов14 юли 2015 г., 0:40 ч.

    Живея в Ла Пас с жена ми която е боливийка и ще се радваме ако идвате отново,да ни дойдете на гости.Ако желаете мога да ви оставя адрес и тел.

    ОтговорИзтриване
  11. Ех, колко прекрасно, обичам Ла Пас! Много ще се радвам да се върна там, но за сега не се очертава...Може да ми оставите контакт на мейла - loravv@gmail.com да поддържаме връзка

    ОтговорИзтриване