вторник, 18 ноември 2014 г.

НЕПАЛ за трети път

За трети път посещавам Непал, но за пръв път влизам от западната му граница. Тридесет-часовото пътуване от Херакан до Покара би могло да се възприеме като смешно приключение, ако имате достатъчно чувство за хумор. Първо хванах някакъв рейс, който стигаше почти до границата, след което се наложи да продължа с каруца двуколка. Оказа се, че никакви превозни средства не стигат до самата граница, освен въпросните каруци. В началото се противях да се кача на двуколката, която искаше съмнително много пари, но като видях, че всички от моя рейс се прехвърлят на каруци, реших, че няма друг избор. Както винаги бях единствена чужденка в рейса, не знам как винаги така се случва. Уж в Индия и в Непал е пълно с туристи, но по пътя не срещам ни един. Качват ни десетина души всичките с огромни чували багаж на мъничката двуколка и кончетата едва потеглят. Балансирам раниците си върху коленете и внимавам да не се изтърся с тях на някой завой. Пътуването се оказва повече от половин час и цялата съм схваната и притисната от всички страни. Стоварват ни близо до индийската граница и тук казвам чао на Индия. Оказва се, че има още 2 километра ничия земя до непалските емиграционни. Нападат ме всякакви таксита, но решавам да ходя пеша. За късмет успявам да стопирам моторче, което най-учтиво ме закарва с целия ми багаж точно до къщичката с граничната полиция. Отпред всичко е обрасло с марихуана. Плащам $40 за един месец виза и най-накрая съм в Непал. Тук обаче логистичния лабиринт въобще не свършва. След като отказвам настойчиви предложения за таксита, се налага да взема някакво автобусче до първия град. Там ми казват, че съм изпуснала автобуса за Покара и трябва да чакам до следващия ден. Не искам да прекарам нощта в това мрачно гранично градче и решавам да комбинирам други 2 рейса. Вече съм на ръба на силите и с облекчение си отдъхвам на задната седалка на първия рейс. Отново съм единствената чужденка и разбира се предизвиквам жив интерес у всички. Повечето хора говорят английски и ме разпитват стандартните въпроси – от къде съм, женена ли съм и т.н. Един непалец до мен настоятелно ме кани в селото му. Казва, че има жена и дете и мога да живея със семейството му колкото си искам. Дори казва, че цяла година ще ме хранят без пари. Беше много трудно да откажа на настойчивите му предложения. Накрая дори ми подари една непалска сим-карта за телефон, защото имал няколко. Приех я с голяма благодарност, защото да си купиш сим-карта изисква доста документи и чакане (дори ти взимат отпечатъци от пръстите!). След това ме прехвърлиха на втори рейс, който разбира се се „развали“ (или така казват, когато няма достатъчно пътници и искат да ни прехвърлят на друг). От там на трети, който беше вече претъпкан и се наложи да се возя на покрива. От кога не бях пътувала на покрива – седнала в купища багажи, с вятър в косите и чувство на абсолютна свобода. 

случйни срещи покрай Покара...


 в градината на гест-хауса ни в Покара има прекрасни животинчета


залезите над езерото Фева са винаги прекрасни
Не знам колко време ми отне стигането до Покара, но ми се стори цяла вечност. Пристигнах сутринта, но така ми се бяха слели дните, че не знаех кое време е. Директно се насочих към гест хаус Намасте, където ми пазеше стая един германски приятел. Още не се бях разтоварила и изненада- чувам български гласове от терасата и някой ме вика – Лора!
Кого да видя- Ники и още един българин – Косьо, които точно се връщаха от базовия лагер на Анапурна. Знаех, че Ники трябва да е пристигнал в Покара, но въобще не очаквах, че ще го намеря в същия гестхаус още в първите минути на пристигането ми. Тук има стотици гестхаусове, но явно няма случайни неща. Останах няколко дена в пълно бездействие. Имах нужда да си почина от дългия път, а и Покара като цяло предразполага към бездействие и почивка. Покрай езерото всичко се случва бавно и храната е прекрасна. Турският ресторант още работи и не мога да се наситя на специалитетите му, така напомнящи ми за родните земи. Таратор, кьополу, мусака...всеки ден опитвам по нещо различно. Скоро обаче започва да не ме свърта на едно място и решавам да отида в ашрама на Ошо близо до Покара. Дори не знаех, че в Непал има толкова много ашрами на Ошо. Оказа се,че след като бил изгонен от Индия, Ошо е дошъл първо в Непал и тук е основал ашрами до Катманду, до Покара, до Лумбини и още няколко центъра в самите градове. За разлика от прочутия ашрам в Пуне, тук цените са доста по-приемливи и успяваме дори да се спазарим за отстъпка. В ашрама има само още 3ма гости и местните санясани, които живеят тук.

ашрама на Ошо до Покара
Намира се на чудно място върху скали, врязани между две реки – едната бяла, а другата синя. Когато времето е ясно се вижда целия масив на Анапурна и Мачопучаре. Суами Йогананда ни посреща свойски и с усмивка. За разлика от други ашрами, тук няма много правила, въпреки това програмата е изпълнена от сутрин до вечер с Ошо медитации и лекции. Всяка вечер правим аарти около статуите на Буда, Шива, Кришна и Ошо като пеем, танцуваме и почитаме всички богове със свещен огън. Става още по-забавно на вечерното празненство. Според Ошо животът трябва да се празнува и всяка вечер преди лягане последната практика е празнуване. Саунд система в залата за медитации се усилва на макс със спиритуален транс и всички започваме да танцуваме екстатични, освободени танци. Хубаво е да си със затворени очи или дори с превръзка на очите, за да навлезеш в себе си и да следваш тялото си. В някой момент вече усещаш, че ти не танцуваш, а тялото ти само се движи в ритъма на музиката и ти само го следваш. Чувствах се сякаш танцувам за пръв път в живота си. Разбира се многобройните динамични  и кундалини медитации помагаха за това пълно освобождаване на блокажите и пускане на контрола. И всичко това с лекота и усмивки. След 5 дни се чувствах като нов човек.



В следобедната почивка ходехме да се къпем на синята река, където имаше и скалички за скачане и често се събираха групички месни момчета и момичета. Момчетата се забавляват и скачат от скалите, докато момичетата перат. За разлика от индийците, непалците не са толкова натрапчиви с туристите. Чак не можех да повярвам как спокойно си седях по бански и никой не идваше да ме заговаря. Веднъж приближи едно момиче и от далече ме попита дали има нещо против да се приближи с малкото си братче, тъй като съм по бански. Отвърнах й, че за мен няма нищо срамно. Тя приближи и каза, че и тя много би искала да се къпе в реката по бански, но за съжаление е неприемливо и хората няма да я гледат с добро око. „Ако отида в Европа и аз ще се къпя по бански, но тук нямаме тази свобода“ - каза ми тя. Като видя дреда в косите ми и каза, че много би искала и тя да си направи дредове (раста), но това също било неприемливо за жени. Струпа цяла камара дрехи, започна да ги пере една по една на реката и да ми разказва за ограниченията, които жените все още имат в Непал. Момичето говореше перфектен английски, беше много интелигентна, медицинска сестра. И освен че ходеше на работа по 6 дни в седмицата, се налагаше и да пере дрехите на всички мъже в семейството. В Непал официалната работна седмица е 6 дни, а заплатите са около $50 на месец. И все пак хората успяваха да бъдат усмихнати и щастливи.
местен шаман-лечител
След ашрама на Ошо решихме да отидем на второто езеро до Покара – Бегнас Тал. По някаква случайност отседнахме на върха на хълма точно до Випасана центъра. И по още една „случайност“ беше рождения ден на Буда и се оказа, че има еднодневен курс Випасана по случая. Беше пълнолуние. Луната сякаш изгори постоянната пелена от облаци, която покриваше небето в дъждовния сезон и изведнъж пред нас се показаха всичките бели върхове от масива на Анапурна и Мачопучаре. Виждаха се двете езера от двете страни на хълма и редица от бели великани, осветени от пълната луна. Гледката беше спираща дъха. Местните казаха, че толкова ясно не е било дори през сухия сезон (зимата). Сутринта също ни възнагради с ясни гледки. Станах рано и отидох във Випасана центъра. Еднодневен курс ми се струваше като детска игра, в сравнение с 10дневните курсове,които бях карала до сега. Оказа се далеч не толкова леко. Към обяд времето сякаш беше спряло и един час седене ми изглеждаше като цяла вечност. Искаше ми се да изляза навън и да се радвам на слънцето и планините. Чувствах се като в затвор. Както всичко и това усещане отмина и накрая бях изпълнена със спокойствие, благодарност и лекота. След като приключи мълчанието се запознах с интересни хора и отидохме заедно да се къпем в езерото. Имахме време да хванем залеза и да поплуваме. Беше един почти нереално вълшебен и неописуемо красив рожден ден на Буда. На следващия ден облаците отново покриха планините и всичко беше по старо му. Започнах това пътуване с Випасана и ето, че го завършвам по същия начин. Дали и това беше „случайно“? Оставаха ми само 10тина дни от визата и вече си бях взела билет за Истанбул.

гледката от Випасана центъра на рождения ден на Буда - с Анапурна и Мачопучаре.
Everything is Annicca - Всичко е нетрайно
Последните дни реших да направя някой трекинг. Вече бях ходила до базовите лагери на Еверест и Анапурна и ми се искаше да посетя някое по-неизвестно място. Бях чула за свещеното езеро Гозайнкунд в района на Лангтанг. Там живеел баба, който целогодишно медитирал край езерото, почти без никакви дрехи и без храна на 4380 мнв. Насочих се към Катманду, от където трябваше да взема пермит и автобус към планините. Този път отседнах при приятелка австралийка, омъжена за непалец. Тя живее в квартала на Буданат, където е пълно с тибетски бежанци и будистки монаси. Вечерта на пристигането ни беше синхронизирана с невероятна изненада за мен. Бяхме канени на вечеря на прочут лама – Долпо Тулку Ринпоче. За мен беше чест да срещна лично такъв свят човек. Той, разбира се, ни прие скромно и с усмивка. Беше точно моя възраст, но на външен вид възрастта му беше неопределима. Заговорихме за разни общи неща в живота и той често се шегуваше. В мен обаче напираха по-важни въпроси. Не можех просто така да седя на масата с такъв избран човек и да не науча поне част от истината, която знае. Зададох му въпросът, който напоследък тормозеше главата ми след всичките тези „случайности“, които ми се случваха: „Имаме ли избор?“. Започна дълга и задълбочена дискусия. Без да се усетя, двете ми приятелки вече гледаха отегчено, а майката на домакинът ни дремеше на масата. Беше станало късно, а нашият разговор сякаш нямаше край. Трябваше да си тръгнем, защото един лама никога нямаше да ни изгони. Колко бях благодарна на приятелката ми и на вселената за тази среща. Дълго време след това думите и съветите му звучаха в главата ми.



Катманду - присъединявам се към жени, които  пеят пред един от храмовете на Дърбър Скуеър

Започнах дори да харесвам Катманду. Будисткия квартал с усмихнати гологлави монаси, които сякаш се носят над земята с червените си роби, евтините ресторантчета и уличните момота, дори лудницата по улиците и крещенето на момчетата от рейсчетата ми бяха станали симпатични. Един ден, докато се разхождах около манастирите в квартала на Буданат, ме заговори един монах. Бях свикнала на приятелското им отношение и с удоволствие спирах да побъбря с тях. Този беше тибетец, който току що идваше в Лхаса. „Как е там?“- запитах го с интерес...едва ли скоро щях да мога да видя Тибет. Визата за 10 дни е $500,като трябва да имаш гид и организирана екскурзия – и всичко това отива в ръцете на китайските узурпатори – не, благодаря. „В Лхаса е ужасно, така се радвам, че съм тук. Така се радвам, че виждам добри хора!“ - възкликна с усмивка той. Когато го запитах какво е толкова ужасното там, той заразказва със същата усмивка ужасите, които беше преживял. Майка му и баща му бяха убити, а на сестра му – също монахиня – отрязали и двете ръце. Него го държали в затвор и го били и измъчвали. Едното му око беше сляпо от нанесените побои. Показа ми пръстите на краката си – изтръгнали му бяха ноктите. И въпреки това усмивката не слизаше от лицето му:“Така се радвам, че съм жив и че съм тук, заобиколен от толкова мили хора като теб!“ И двамата със сестра му успели да избягат в Непал и в Индия и сега щели да ходят в Ладах за Калачакрата, която Далай Лама ще дава там. „На сестра ми ще й е много трудно, но искам да я заведа там!“- продължаваше с оптимизъм да разказва той. Никаква омраза, никакво обвинение нямаше в думите му. Очите ми се насълзиха от умиление. Какво сърце, каква сила имаше този дребничък монах! Сърцето ми се пълнеше с любов към него, но в същото количество и омраза към целия китайски народ и нечовешката жестокост, която продължава и днес. Да можех и аз да изпитвам тази безусловна любов към всички, да можех и аз да обичам враговете си и да прощавам за несправедливостите по този начин! Все още не мога, все още не бих могла да отида нито в Китай, нито в Тибет.





Дърбър скуеър в Катманду

по пътя към Гозанкунд
След като прекосих половината град, за да си извадя пермит и ТИМС карта, се оказа,че има стачка и бюрото за пермитите не работи. Увериха ме,че ще мога да си извадя пермит в последното село по пътя, но аз бях толкова ядосана за загубеното време, че реших да опитам да се кача без никакви разрешителни. На качване с автобуса минах без да си купя нищо. Пристигнахме следобед в Дунче и аз направо започнах да вървя към първите хижи в планината– на 2-3 часа път нагоре. Нямаше почти никакви хора по този маршрут. Всички туристи се бяха насочили към по-прочутия Лангтанг трек. Вървенето сама е много медитативно и доста по-бързо, отколкото с приятели. Тъй като няма с кого да си говоря и какво друго да правя, вървя по 8-10-12 часа на ден и успявам да стигна с един ден по-рано, колкото и да се опитвам да не бързам и да се наслаждавам на гледките. По пътя минавам будистки селца, окичени с молитвени флагчета, разцъфнали рододендронови гори, безкрайни терасирани отвесни градини, малки ступи, мани камъни. Чувствам се жива, чувствам се щастлива. На третия ден сутринта вече бях на свещеното езеро Гозайнкунд.Реших да остана там до другия ден, да имам време да се насладя на това силно енергийно място и да направя парикрама – поклоническа обиколка на езерото. Езерото е свещено и за хиндуисти и за будисти. Има малък храм на брега, окичен с молитвени флагчета и с Шива триножници. За мое най-голямо съжаление разбирам, че бабата, който исках да срещна е напуснал тялото си тази зима. Носех му чак отдолу някакви индийски люти разядаки и малко шоколадче. Натъжих се, че няма на кого да ги дам. Опитах се да си представя как е живял тук, на брега на езерото без дрехи и храна. Беше толкова студено, че не можех въобще да си го представя. Направих си чай на газовото котлонче и малък пикник. Обиколих езерото за по-малко от час. Времето се развали и влязох в гестхауса на топло. Четях Ошо, който ми казваше как най-подходящите места за медитиране със силна енергия са високо в планините, където има езера. Разбирах защо бабата е седял тук. Разбирах защо и Рилските езера са толкова силни.

В началото се пресичат малки селца с безкрайни терасирани градини
...и мнооого дълги мостове


Свещеното езеро Гозайнкунд привечер изглежда мистично

Районът доста ми напомняше на Седемте Рилски езера, при това свещените езера бяха около 7 и тук. Не случайно точно в този ден чух Ошо да казва, че високо в планината, където има езеро е перфектно място за медитация, с много балансирана енергия - и мъжка и женска. Затова учители като Дънов избират такива места за техните практики. 
На сутринта направих обиколка (парикрама) на езерото за около час 


Местните жени се занимават с тъкане и се усмихват сърдечно

И как да не си усмихнат като си заобиколен от подобни гледки...






Сутринта станах преди изгрева да изкача близкия връх, откъдето могат да се видят повечето от езерата наоколо. Освен свещеното езеро Гозайнкунд, тук имаше още 6-7 свещени езера. Времето все още беше облачно, но аз се надявах отгоре да видя изгрева. Имаше само един израелец горе на върха. И докато аз се дивях на магичните облаци, нежно обвиващи бели върхове, които се разкриха от другата страна на билото, той пък се оплакваше от облаците, които му скривали гледката. Недоволен, тръгна надолу точно минута преди изгрева. С недоумение гледах как слиза в под линията на сянката, а точно зад гърба му идваше слънцето, което той нямаше да види. Останах сама горе в космическата тишина на величествените планини. С жадни очи изпивах магическия момент на първите слънчеви лъчи, подаващи се зад върховете. Мъгливата пелена над езерата започна да се разсейва, а облачетата кръжаха около мен като живи същества. Тогава се случи чудо. Кръгла дъга се появи в облаците пред мен! Вече бях виждала това чудо – в началото на пътешествието ни с Гената, на ръба на Европа и началото на Африка на връх Муласен. Вече знаех, че това уникално природно явление се нарича „Светлината на Буда“. Сянката ми е в центъра на дъгата, където и да помръдна. Беше като тунел към друга реалност и цветна порта, която ме подканя да мина от другата страна. Като божествено присъствие, което ме наблюдава. Като богословия от небесата. До днес се чудех защо съм дошла тук. Сега вече знаех- всяка крачка нагоре си струваше за тези мигове блаженство. Сега вече бях сигурна, че съм на прав път.

Светлината на Буда огря за втори път пътя ми!






13 коментара:

  1. Много хубави снимки!

    ОтговорИзтриване
  2. Толкова вдъхноваващо!

    ОтговорИзтриване
  3. Снимките ти много вървят със следната мантра: https://www.youtube.com/watch?v=8DDc1UJqMWM

    ОтговорИзтриване
  4. Лора, моля, първата снимка на "Светлината на Буда" да бъде в календара ти за 2015г.! Усещам енергията й! Благодаря!

    ОтговорИзтриване
  5. Календарът е вече отпечатан, от другата седмица ще можете да го имате :)

    ОтговорИзтриване
  6. нищо няма да намериш като скиташ така, най-много да се загубиш съвсем

    ОтговорИзтриване
  7. На 03.12 сряда, в Биокафето, в София на ул. Лавеле 19 ще направим Индийска вечер със снимки и други изненади от пътуването. Там ще можете да си вземете и новия календар за 2015 г.

    ОтговорИзтриване
  8. Анонимен, аз нищо не търся, нещата просто се случват, независимо къде се намирам.

    ОтговорИзтриване
  9. линк към събитието в Биокафето: https://www.facebook.com/events/635775016533511/?ref=2&ref_dashboard_filter=upcoming

    ОтговорИзтриване
  10. От днес може да се сдобиете с Календар 2015 в Био Кафето на ул. Лавеле 19 (https://www.facebook.com/pages/Bio-Cafetto/158863407545897…), в Клуба на пътешественика, на ул. Виктор Юго 5 (https://www.facebook.com/TravellersClubBulgaria?fref=ts) и в Рекламна къща СМ, на ул. Болград 5 (www.ciem.info) срещу САМО 5 лв. и една усмивка. За тези, които не са в Соифя, могат да ми пишат и да го изпратя по куриер или по приятел Нека всеки ден от календариума е изпълнен с любов и светлина! Ом!

    ОтговорИзтриване
  11. Снимките от изложбата Споделянето е Всичко може да видите СЕГА в Yoga Mandala, Soma Vital Food..
    You can see the photos from the exhibition Sharing is Everything in Yoga Mandala, Soma Vital Food NOW
    https://www.facebook.com/profile.php?id=100006300615712&fref=ts
    https://www.facebook.com/SomaVital?fref=ts

    ОтговорИзтриване