четвъртък, 18 май 2017 г.

В Индия с бебе 2 - Ришикеш

Щом вдишах свежия дъх на Хималаите и чух величествения глас на Ганга, веднага забравих за всички съжаления, че не сме останали по-дълго в Гокарна.  Тук сякаш се преродихме след убийствената жега на плажа.  Освен това плажове има и тук -  с още по-фин пясък и по-чисти от океанските, така че Орфей имаше къде да се въргаля и дори го къпахме в реката. Пътуването ни придоби съвсем друг смисъл. Първо всичките беди изведнъж изчезнаха – нямаше повече болести, насекоми и змии, дори фотоапаратът ми, който се развали на първия ден в Гокарна като по чудо започна да работи от само себе си. Ненадейно се срещнахме и с още прекрасни български братя и сестри, които ни помогнаха да преодолеем финансовата ситуация. Всичко потече като по река и тази река ни отвеждаше все по-дълбоко и по-дълбоко в самите нас. Без да сме търсили или очаквали, че може да имаме духовни изживявания докато сме с Орфей, истината ни се разкриваше всеки ден все повече и повече. В Ришикеш е трудно да избягаш от духовното пространство на едното. Всичките тези учители, всичките тези търсачи те теглят натам.

първи Индийски влак за Орфеей - само 12 часа :)

и тук лесно си намира приятели


сок от захарна тръстика с джинджифил и мента

доставки на лед 

на покрива на нашия ашрам

децата на Ганга
 Малките продавачки на цветя. Щом ни видеха започваха да викат "Бейби, бейби!" и се надпреварваха кой ще подари на Орфей цвете.






С пристигането ни имах идеята да останем в същия ашрам, където бях преди 3 години – с чудни градини, включени медитация, йога, огнени церемонии за 5-6 лв на стая. Индия обаче отново ме накара да се разделя с идеите си. Нямаше как да изживея същото, което съм изживяла преди 3 години. Ние сме нови всеки миг и изживяванията ни също ще бъдат нови.  Беше точно преди Шиваратри и Ришикеш беше препълнен с хора. След като два пъти ни отказаха в любимия ми ашрам в РамДжула, се преместихме в другия квартал ЛакшманДжула, където прекрасен български брат ни беше запазил стая. Веднага обикнахме новото място, имахме си кухня, дадоха ни газов котлон, а залезите на руфтопа над Ганга бяха магически, въпреки нахалните маймуни, които разхвърлят боклука, опитват се да влизат в стаите и да обличат дрехите на простора, а ако държиш храна трябва да си готов да влезеш в директна битка с тях.
Всяка сутрин ставахме рано и ходехме повече от 5 км пеша, за да слушаме сатсангите на Муджи. Благодарни сме, че бяха предвидили детска зала, от където можеше един от нас да гледа Орфей и Муджи едновременно. Имаше и други деца, с които Орфей можеше да си играе, така че и за него беше много приятно. За пръв път срещнах Муджи преди 3 години тук, в Ришикеш. Не съм и подозирала, че 3 години по-късно отново ще съм с него, този път с бебе и мъж. Радвам се, че и те бяха завладени от Муджи както и аз. Подходът на Муджи е динамичен, спонтанен, директен път към истината. Само чрез въпроси и разговори той успява да разкрие абсолюта тук и сега. И то не на теория, а чрез  директно изживяване. Само с думите и присъствието си, но сякаш и с нещо отвъд тях, той показва  това, което не може да бъде видяно, говори за това, което не може да бъде изказано, учи на това, което не може да бъде научено, отвежда те до това, което винаги е било тук, единственото, непроменящото се. Четири седмици всеки ден се потапяхме в себе си с Муджи. Беше много силен интензив, през който минавахме през различни вътрешни процеси. Следобед ходехме на йога, танци, киртани и какво ли още не. Не ни оставаше много време за почивка и плаж.







първото къпане в Ганга






Ришикеш изобилства на всякакви практики. Едновременно има  йога фестивал, филмов фестивал, арт фестивал, сатсанги с Муджи, Прем Баба, Ом баба, Шанти Маи и още много учители от цял свят, курсове по всякакъв вид масаж, аюрведа, музика, танци и разбира се всевъзможни видове йога. По време на йога фестивала до такава степен е пренаситено с учители, че буквално ни хващаха от улицата и ни завличаха да медитираме, нищо, че сме с бебе. „Моля ви, опитайте, само за 20 минути тази медитация!” Умоляваше ни един мил човек и просто нямаше как да откажем. Друг път рано сутрин бързаме за Муджи. Успали сме се и вървим с бърза крачка 5те километра покрай Ганга. По средата на пътя зверски ми се прихожда до тоалетна. Няма да издържа да ходя още 30 минути до ашрама на Муджи. Влизам в един от многото ашрами покрай реката и се примолвам: 

„Дали е възможно да използвам тоалетната?”  

„А може би искате да научите медитация?”
 „Точно в момента имам нужда единствено от тоалетна.”- настоявам отново. 
„Ок,ок”- съгласява се той и ме заведе към тоалетните след като попита за разрешение суамито, който седеше на един стол в двора. Чакаше ме отпред и като излязох продължи да настоява да медитирам. Обясних му, че мъжът ми ме чака отпред с бебето и бързаме за Муджи като с бърза крачка се насочих към изхода. Той настоя първо да поздравя суамито като докосна краката му. След това ме подкани да ме запознае с учителя по медитация. Опитах се да откажа, но докато се обяснявах той вече ме водеше към стаята на учителя. В празната стая седеше на пода дългокос къдрав индиец с оранжеви дрехи и силно излъчване. 
„Тя иска де се учи на медитация”- представи ме човекът и ме побутна навътре. 
„Но в момента много бързам. Мъжът ми и бебето ми ме чакат отвън”- продължих да обяснявам аз. 
”Може би в 12 часа?”- предложи човекът. 
„Може би в 1 часа?”- предложи учителят.
„А може би утре?” – предложих аз и всички кимнаха в съгласие.
Забързвам отново към изхода, когато човекът отново ме спря:
„Едно последно нещо. Може ли една снимка заедно?”
Този път не поддадох (знаейки, че една снимка при индийците означава поредица от селфита) и го уверих, че утре ще си направим много снимки. Благодарих, излязох и се затичахме към Муджи.







маймунска йога


На първата седмица при Муджи срещнахме ненадейно още български приятели. Събрахме се цяло 7-членно българско семейство за няколко дни. Веднъж на плажа, гледайки многобройните надписи по камъните “NO BATH”(къпането забранено), си говорехме колко често се давят индийци в Ганга. Само час по-късно се случи нещо много странно. „Човекът се дави”- извика Милена и скочи. Аз първо погледнах към един индиец, който плуваше надолу по течението, но видях, че той не се дави, а друг индиец, с който до преди 2 минути си говорехме безпомощно шляпаше с ръце и потъваше само на два метра от брега.  В същия миг и човекът, който до сега си плуваше добре по течението започна да вика за помощ. Сякаш само си помислих, че той се дави и той започна да се дави след секунди.  И така  в един и същи миг имаше двама давещи се пред очите ни, които скоро станаха трима, защото още един индиец при опит да спаси приятеля си, който шляпаше панически на метри от брега беше потопен и присъединен към давенето.  За щастие имаше добри плувци чужденци, които реагираха бързо и всички давещи се бяха спасени успешно. Ние гледахме вцепенени и се чудехме:” Как е възможно”.  Сякаш с мислите и разговорът ни бяхме създали тази ситуация.
Не знам точно как, но подобни странни случки са ежедневие в Индия. Мислите ти често са директно манифестирани, убежденията ти безмилостно разбивани, страховете ти -  предизвикани. Трудно е да останеш в Индия без да преживееш някакъв вид трансформация, дори да не я търсиш.

Бийтълсите крачат към Махариши Махеш Йоги









Едно от интересните неща в Ришикеш с двата висящи моста над Ганга, които се налагаше да пресичаме всеки ден по няколко пъти. Това само по себе си беше истинско приключение. На входа на моста маймуни-митничари причакват скрити горе на въжетата. Ако си достатъчно небрежен да си носиш сладолед, банан или пликче с вкусни покупки, рискуваш да бъдеш нападнат в засада. Ако преминеш успешно митницата, се вливаш в потока от преминаващи в съответната посока и пътешествието започва. Фотограф с мини принтерче предлага да ти направи снимка на моста. След няколко крачни те спират група индийци, които искат да си направят селфи с теб. След още няколко крачки на пътя ти се изпречва крава, която не си сигурен от коя страна да разминеш. После малко момиченце ти предлага да нахраниш рибите. Други индийци вече са ти препречили пътя и са спрели цялото движение, защото хранят рибите и ти няма как да не погледаш огромните екземпляри, които се събират под моста. „Добра карма” -  казва ти момиченцето. През цялото това време се пазиш от бързащи мотори, надули клаксона, които се опитват да изпреварят потока от хора. Някакъв просяк се опитва да те заговори. По средата на моста също пазят маймуни и ако си се измъкнал от първите тук вариантите ти за бягство са почти нищожни. Още индийци си правят селфита и спират потока от преминаващи. Отказваш още няколко снимки с фенове. Разминаваш се някак си с машина за цедене на сок от захарна тръстика, с още една крава и количка с домати.  Преди края на това мостено пътешествие те причакват последните маймуни-митничари, пазещи на другия бряг. Те вече едва ли има какво да ти вземат и преминаваш успешно на другия бряг. Дано не бързаш за някоя важна среща…

В Ришикеш посрещнахме и Фестивала на цветовете Холи. Беше доста по-спокойно от Вриндаван, но не липсваше атмосферата на всеобщо веселие и игра. Вечерта преди Холи се палеха огромни клади, около които се танцуваха луди танци под звуците на оглушителни огромни барабани, напомнящи на тъпани или по-скоро на самба барабаните сурдо. Сутринта започна спокойно с прасад и леко намазване в лилаво от собственика на ашрама.През деня обаче игрите ставаха все по-неудържими и пресичането на моста беше цяло приключение. Мен до някъде ме спасяваше това, че нося бебе на гърба, но само донякъде. Накрая и аз и Орфей бяхме понамазани добре, докато стигне ашрама на Прем баба, където възнамерявахме да се включим в сутрешното арти. Вместо това обаче в двора вече се беше заформил бой с боички, озвучен от лудото думкане на няколко екзалтирани индиеца. Скоро всички подскачаха в лудия ритъм на барабаните и цветен прах изпълваше въздуха. Чужденци и индийци, оцветени до неузнаваемост подскачаха в едно. Дори Прем Баба не се размина без да бъде обилно оцветен в няколко цвята. Този път наблюдавах от една от терасите на ашрама всеобщата еуфория.















Прем Баба атакуван с цветове

След края на 5-седмичния сатсанг с Муджи сякаш имахме нужда да се отделим от шумния Ришикеш и да се потопим в прелестите на природата. Отидохме до близките водопади на стоп. Посетихме и прекрасният Ошо ашрам, който разцъфваше като лотос на брега на Ганга, на 5 км от суматохата на града. Там ни посрещнаха с усмивка и прекарахме 2 дни в красота и медитации. Искаше ни се да прекараме повече време на това спокойно и уединено място на реката и да се потопим по-дълбоко в Ошо медитациите, но беше дошло време да тръгваме към Делхи. Месец и половина в Ришикеш се изнизаха неусетно и сякаш оставихме много неща за ”следващия път”.  Някак усещам, че Ганга ще ни повика скоро отново. Въпреки колебанията си дали да отложим билета си за рейс до Делхи, накрая успяхме да стегнем багажа и да потеглим отново на път.

само на няколко километра от шумния град има многобройни водопади и чудна природа











в Ошо ашрама на Ганга


Пикчър, плийс!

Любимото ни Ганга арти
И докато ние сме почти голи на плажа, местните деца са с шапки и пуловери. Зима е все пак.



Целият ти външен живот е отражение на това, което е в ума ти.

Делхи е друга Индия. Тук има от всичко по много. Не ми се искаше да се застояваме в този град, но имахме няколко мисии за пазар, а и исках да си купувам хармониум. След усилено пазарене взимаме тук-тук до Пахаргандж и се гмуркаме в кафявия смог и чудовищното задръстване от коли, коне, волове, вело-рикши, камиони, рейсове, натоварени хора…Учудващо е как всичките тези милиони неща успяват да се придвижат без никакви правила за предимство, светофари, ленти, мигачи…Още по-учудващо е как всички приемат ситуацията сравнително спокойно и равнодушно.  Орфей е в шок и гледа с уголемени очи.  Ние се опитваме да не дишаме дълбоко и да сме търпеливи. Шофьорът е пълен непукист.
Делхи имаше все пак и своята добра страна. Най-накрая плодове на индийски цени, всякаква храна от северна и южна Индия също на индийски цени и разнообразието на големия град.
Прекарахме тук цели 7 дни, които признавам си ни дойдоха в повече. Вечер по главната улица сякаш имаше манифестация от хора. Трудно беше предвижването и разминаването дори пеша, а колите се промушваха по невъзможни начини и бибибкаха непрестанно. Спасение от лудницата беше близкият ашрам на Рама Кришна, където за пълен контраст всички седяха в тишина и медитираха всяка вечер.  Това е Индия – страна на контрасти, страна на чудесата.

по улиците на Делхи
кокос на колело

шопинг с бебе

милярди мекички

приготвяне на сладолед - настърган лед с цветен захарен сироп

 табели :)

картофки - алу



не знам какво е това
на местния пазар


  
в метрото

Благодаря за поредното чудно пътешествие. Благодаря, че то беше споделено с малкия вече 11-месечен пътешественик Орфей.
На 1ви Април не бяхме сигурни дали е шега или истина, но преминахме през контрастна телепортация. От +30С в нощно Делхи през -14С утрин в Москва, където трябваше да се возим на половин-часов рейс от терминал до терминал по летни индийски дрешки. В София ни посрещна приятна слънчева пролет +15С. Улиците ни изглеждаха празни и тихи, никакви клаксони, никакви песни. Къщичката ни в гората – истински рай. Колко е хубаво да се завърнеш вкъщи.

Наблюдателят или Свидетелят в теб, тази светлина на твоята душа е Свидетелят във всеки и всичко. Той е навсякъде. Той единствен е там.





1 коментар:

  1. Отдавна не бях чела блога ти и бе изключително удоволствие отново да се потопя в разказите ти! =)
    Чудно име сте дали на малкия! Мнооого ми хареса!!! =)

    Всичко най-добро!!!

    ОтговорИзтриване