четвъртък, 5 март 2015 г.

Мароко - пясък и сняг

Това пътуване беше едно от най-неочакваните и неплануваните до сега.  Бях решила за пръв път от 5 години насам да изкарам Коледа вкъщи, със семейството ми. Но нещо отвътре не спираше да ме тегли да хвана раницата към неизвестното. Реших да изчакам и пътят сам да ме поведе. И ето  скоро той ме отведе в най-неочакваната за мен посока – Мароко! Бях участвала в един фотографски конкурс и случайно или не се оказа, че съм го спечелила – наградата е едноседмичен ритрийт с медитация, айкидо и танци в пустинята Сахара (www.roadjunkyretreat.com)!
И ето, вече стягах раницата за едно различно пътуване. При това Яна се зариби да дойде с мен – и за пръв път тръгвах с приятелка! Колко прекрасни изненади носи животът!
първа среща с камилите


Летяхме до Маракеш, от там хванахме някакъв локален рейс до центъра. Всички бяха много услужливи да ни упътят към спирката и правилния номер автобус (билетът до центъра е 0,80 лв). Слизаме на площада Джем Еф На и попадаме в друга реалност. Тълпи, музика, еуфория, хвърчащи светлини…сякаш е нова година. Проправяме си път с раниците и се пъхваме в малките улички, убежище от лудницата на площада. На сутринта рано трябваше да хванем рейс към пустинята, така че искахме да се наспим след 30-часовото пътуване от България до тук.


Рано сутринта се отправихме към гарата, където се срещнахме с повечето участници в ритрийта. Имаше всякакви хора, на всякакви възрасти и почти целият рейс бяхме напълнили. Пътуването беше дълго, но живописно. Минавахме покрай високи бели върхове, червени скали с глинени селца, стърчащи правоъгълни джамии. Мъжете са облечени в дългите си роби с остри качулки – досущ като магьосници. Жените са с прекрасни рокли и разбира се- покрити коси. Чувството, че сме попаднали в някаква приказка се засилваше от приказните кални постройки с интересни форми и орнаменти. Интересно е, че кръстът на инките – чакана присъстваше на почти всяка сграда и всеки прозорец. Символите на древните култури на инките, на индийците, пък и на българите разпознавах и тук. А Берберската азбука беше досущ като глаголицата и руните. Обземаше ме чувството, че всички сме едно.
Спряхме за обяд и си взех любимият сок от авокадо…какво блаженство. Пейзажът започна да става все по-пустинен и късно вечерта пристигнахме в селцето Хаселабад, заобиколено от пясъчни дюни. Тук ни чакаше Том – организаторът на ритрийта и всички останали участници. Вечерята, разбира се, беше любимият ми тажин – задушени зеленчуци (по принцип и месо) в островърхите глинени марокански гювечи, които странно ми напомняха на островърхите им качулки. Нощта беше ясна, луната огряваше близките дюни под звуците на китара и задружни песни. Вече започвах да се потапям в новата атмосфера на спокойствие и приятелство.
Сутринта се разходих из селото, цялото от глинени къщи, загубих се както винаги, но пък намерих берберска аптека, пълна с подправки, корени, масла и всякакви природни лекове, непознати за мен. Тъй като Яна се разболяваше взех едно берберско лекарство, което според описанията лекува всичко.
Към 11 часа натовариха раниците ни на камили и тръгнахме пеша навътре в дюните. Съвсем скоро ходехме по мек, фин, червен пясък…нашият дом за следващата седмица. След 2-3 часа вървене нагоре- надолу по дюните стигнахме нашия кемп – нещо като катун от одеяла с няколко „стаи“ и кухня, където приготвяха храната на газ. Съвсем семпло, но толкова уютно, веднага се почувствах като у дома си. Без ток, без баня или тоалетна, без телефони, интернет или каквато и да е връзка с външния сват. Дори купищата книги, които бях донесла някак не влязоха в употреба.  Ритрийта сякаш изцяло ме погълна.

до кемпа стигнахме пеша с 2-3 часа ходене през дюните
това беше нашият дом за една седмица

да легнеш в пясъка и просто да бъдеш - тук и сега в нищото
Ана прави ци гунг между дюните.
друг съзерцава безкрайността на пустинята...
Андрю се разхожда...
а понякога минават камили


изпращаме слънцето в мълчание
започваме деня с медитация

Първоначално ми се стори доста шумно. Уж бях дошла да чуя тишината на пустинята, а всички не спираха да говорят…докато опознаеш хората, любопитството сякаш е стихваше и задаваше въпроси, разказваше истории…В последствие осъзнах, че това е една необходима част от процеса,  в който навлизахме. Сутринта преди закуска имаше групова медитация и най-накрая успях да се насладя на пълната тишина, толкова пронизваща, че чак я чуваш.

Закуската е типична мароканска – питки със зехтин, маслини и кимион, както и популярното за района сладко от фурми, или по-скоро нещо като петмез от фурми. На обяд отиваме под скътано между дюните навесче, където ни носят мароканска супа харира, фъстъци, фурми и мандарини. Следобед имаме айкидо и танци в пясъка и след това мълчалива разходка до върха на една дюна, от където се наслаждаваме на залеза. Вечерята – тажин, разбира се…никога не можа да ми омръзне и дори сега малко ми липсва. Храната всеки ден е една и съща, но това въобще не ми пречи…може би даже помага да усетиш вкуса на Мароко и да се откажеш от мисли като „какво ще ям днес?“.
За моя изненада Мароко се оказа доста студено през януари. В пустинята достигаше около 20С ако има слънце, но през нощта падаше до 0. Много ми се искаше да спя под звездите, но имах нужда от няколко дни аклиматизация. Спях с всички дрехи, шапка, чували двете одеяла, които ни бяха дали. Вечер се събирахме около мъничък лагерен огън (все пак дърва тук няма), пеехме, танцувахме или слушахме изумителните истории на Том. На втората вечер се случи нещо силно и преобразяващо. Том започна шеринг съркъл  (кръг за споделяне) и всички един по един започнахме свободно да изразяваме чувствата и мислите си в този момент. Бяхме 35 души и с всеки следващ сякаш навлизахме все по-дълбоко в душите ни.  Още след 5тия разказ сълзите започнаха да се стичат неудържимо по бузите ми. Съпреживявах чувствата на всеки един като мои собствени. Виждах животите им като вероятни мои животи.  Започнах да разбирам всеки един човек сякаш съм вътре в него…Това чувство се засилваше със всеки следващ разказ и сълзите не спираха да се леят от очите ми. Към края на кръга бях напълно разтворена, оголена, гола душа. Едно цяло с всички останали души…невероятно чувство на единство и любов. Бях всеки един от кръга, усещах всеки един от кръга, обичах всеки един от кръга като част от тялото си.  Само заради това невероятно чувство си струваше целият път до тук! Колко неочаквано, колко спонтанно, колко истинско! Ако можеше хората по-често да говорят със сърцата си, а не през съответните роли, които играят във всяка ситуация. Колко неразбирателства биха се решили, колко различия биха се обединили, колко истина и любов щеше да тече във взаимоотношенията ни. Кръгът на споделяне завърши с прегръдки – истински, продължителни, чувствени…прегръдки от душата.
близо до нашия кемп имаше берберско село в пустинята - с колиби от одеала, кладенец и ...сноуборди
за съжаление дъските не бяха с подходящо покритие за пясък и въпреки че опитах да ги наваксам със сапун...
те просто залепваха за пясъка

обядът сред дюните винаги се предхожда от песни









От тази вечер нататък ритрийтът придоби друго измерение, отношенията ни преминаха на друго ниво. Вече бяхме братя и сестри, бяхме минали отвъд ролите и преструвките, бяхме започнали да се разбираме по по-дълбок начин. Прегръдките не спираха, споделянето също.  Процесът на навлизане в себе си се задълбочаваше с всеки ден. На петия ден си направихме мъжки и женски кръг на споделяне, където все повече неща започнаха да излизат на повърхността. Сълзите не спираха, чистенето и лекуването бяха осезаеми. След края на кръга се чувствах някак си по-лека и по-чиста. Сякаш бях оставила ненужния емоционален багаж там в пясъка. Празнините бяха запълнени с любов.
Всички бяхме толкова различни – 35 души на най-различни възрасти (от 19 до 65г ) от най-различни държави и дори континенти. Съдбата по някакъв неслучаен начин ни беше събрала там- в средата на нищото в пустинята и беше свързала съдбите ни завинаги.  Иначе можеше да се подминем на улицата без дори да се забележим…едва ли щяхме да се заговорим в други обстоятелства…а сега се бяхме свързали толкова силно …Дори за самата мен беше изненада колко истински мога да общувам с толкова различни от мен хора. Научих как независимо от възрастта, страната, професията, мисленето, възпитанието, средата…хората имаме едни и същи стремежи, страдаме от едни и същи неща и заслужаваме еднакво любов и разбиране.  Всички ми се виждаха като герои от анимационен филм, всеки със своите специфични характеристики, всеки напълно уникален и различен от другите и всеки така необходима неразделна част от групата.  Научихме се да живеем заедно без да се съдим, без да се опитваме да се налагаме или променяме, без лидери или аутсайдери, без никакви негативности в отношенията ни. Това беше абсолютен пример за мен как може светът да живее в мир и разбирателство, как различията могат да ни обединяват, не да ни разделят, как именно разнообразието на образи прави светът толкова красив и непредвидим. И разбира се за пореден път в моите пътувания се убеждавам, че пътуването не е до определено място, не е заради красотата на пейзажа или някоя забележителност, не е дори заради айкидото или танците…то е най-вече до хората, които срещаш по пътя, начинът по който взаимодействаш с тях и как това те отваря и променя.
космически кораб се готви да кацне на Земята
Космическото племе вече е тук
Изгревът.

понякога дюните ми напомняха на безкрайното море и вълните, в които потъваш и се издигаш като лодка.
На четвъртата нощ с Яна се осмелихме да спим навън, под звездите. Беше новолуние и абсолютен, пълен мрак. Помъкнахме матраците, чувалите, одеялата и тръгнахме нагоре-надолу през дюните. Нагоре влачехме багажа, надолу се спускахме с кеф, спирахме, полягахме на матраците и се любувахме на звездите. Но още след първата дюна тотално изгубихме ориентация. Нищо не се виждаше, нищо не се чуваше, сякаш се движим в нищото.  Времето и пространството като че ли се изкривяваха, разтягаха и сгъваха. Аз почти всяка вечер се губех сред дюните, беше неизбежно, а един от групата дори цяла нощ не беше успял да се намери само на стотина метра от кемпа. Вече бях свикнала с триковете на пустинята и съществата, които се появяваха и изчезваха нощем, но въпреки това бяхме тотално объркани. Виждаше се нещо бяло и Яна предположи, че е тентата, под която обядваме, решихме да проверим и когато приближихме с челниците изненадата ни беше пълна – беше камила! И то не една – една бяла и една черна.  А зад камилите някакъв катун, но не нашия. Беше напълно невероятно –  не бяхме видели камили през деня, а в тази посока нямаше никакви палатки. Или беше мираж, или сме попаднали на някакво съвсем друго място,може би друга реалност. Опасявахме се, че щом има камили, има и хора наблизо. Изкачихме се на една дюна да се опитаме да се ориентираме. В тъмницата не се виждаше нищо, но изведнъж се появиха две светлини, които съвсем ни стресна. Взирайки се в тях изглеждаше сякаш се движат, а щом спрем да ги гледаме и те спираха да се движат…много странно явление.  Явно в празнотата на пустинята не може да разбереш нещо дали се движи или не- нали няма спрямо какво да го сравниш. След известно време ни стана студено, уморихме се да се страхуваме и решихме да си лягаме, пък каквото има да става. Легнахме си недалеч от камилите и на сутринта изненадата ни беше голяма – бяхме се озовали на съседния кемп, съвсем в друга посока от тази, в която мислехме че вървим.  На връщане отново се загубихме, въпреки че беше светло и ни отне около 40 минути обикаляне да се върнем в нашия кемп, който беше само на 100-200 метра.







уроците по айкидо


последният залез сред дюните...
и последната вечеря...

Последната сутрин преди да поемем пътя обратно към цивилизацията направихме „Ейнджъл Уолк“ (Ангелска Разходка – вид чувствена игра, мълчаливо споделяне и изразяване на любовта). Беше най-чувственият ейнджъл уолк, в който съм участвала до сега. Сълзи от любов започнаха да излизат и дори най-коравите мъже се разплакаха. Накрая всички направихме кръг около нищо не подозиращата учителка по танци Джуси и приятелят й Миша. Настъпи най-емоционалният и силен момент от ритрийта – Миша предложи брак на Джуси в центъра на кръга. Тъй като се бяха срещнали преди 3 години на същото място на същия ритрийт, той беше почувствал, че именно тук и сега е моментът да й направи романтично предложение. В този момент вече всички плачехме от радост и споделена любов. Джуси, разбира се прие, нямаше друг избор ;)





последни мигове ЗАЕДНО


и поемаме обратно към цивилизацията...

берберските братя, които се грижеха за тажина и харирата ни всеки ден...благодарим!


обратно в цивилизацията - селото Хаселабад
иии...за пръв път - Интернет!
Към обяд се отправихме обратно към цивилизацията. Надявахме се да успеем да запазим любовта и светлината, с които се бяхме заредили и да ги споделим със света. Пренощувахме още веднъж в селото и на сутринта всеки пое по своя път. Ние с Яна имахме още една седмица в Мароко и се отправихме към планините и каньонът Даде. Към нас се присъединиха и Джо и Шарлот – симпатична двойка германци от пустинните ни събратя. Слязохме от рейса, където ни причакваше симпатичен мароканец, позволихме му да ни качи на местна маршрутка навътре в каньона и останахме в неговото село. На слизане от маршрутката прехвърчаха снежинки. „Какво е това?“ – попитахме изумени, невярващи, че в яркото слънце може да вали сняг. По-скоро вярвахме във всякакви други чудеса…Яна предположи „молитвите на хората хвърчат под формата на снежинки“.  „Сняг вали“- отсече мароканският ни приятел и ни обясни, че все пак сме в планината. И наистина, оказа се че сме на 1700м надморска височина и ставаше значително по-студено от в пустинята. Мислехме си, че бягаме от зимата, но тя ни застигна и тук.



През деня се разхождахме из каньона, говорехме с хората и децата от селото, правехме си пикник на скалите. Вечер свирехме на мароканските барабани –там-там и танцувахме африкански танци. Музиката на берберите много приличаше на музиката в Мали. На втората вечер се събраха много местни ентусиасти, които се надпреварваха да свирят, пеят и танцуват с нас. Разбира се, само мъже. Жените си стояха някъде скрити и не успяхме да установим контакт с нито една местна жена. Последният ден направихме 7-часов преход навътре в планините, търсейки номадите, които живеят в пещери наоколо и гледат стада с овце. Видяхме пещери, но номадите май бяха тръгнали нанякъде. Планините бяха странни, голи, червени, с чудати форми и пресъхнали реки. Каньонът беше внушителен и когато навлязохме навътре  се почувствахме като мънички мравчици.


номадски пещери край реката
отпечатъците на планината
нашият марокански приятел, който се съгласи да ни разведе из планините, без да ни иска пари
районът е богат на фосили
на дъното на реката...
още номадкси пещери
българска номадка





нашите любезни домакини и там там- задължителен аксесоар за всяка къща
Берберският брат вляво никога не беше виждал нито телевизия, нито интернет и беше щастлив от живота
Пътят в каньона Дадес

обратно в Маракеш


Последва безкрайно интересно пътуване обратно към Маракеш - в две коли на стоп и два рейса към 10 часа. Пейзажът се смени драстично и от пустини и реки навлязохме във високи бели планини. По едно време даже започна да вали сняг в рейса и едва се лъкатушехме по затрупания от сняг път през снежен тунел. Всъщност се оказахме истински късметлийки, че успяхме да достигнем Маракеш до вечерта. Там срещнахме 2 германски сестрички от ритрийта, които са били 3 дни в едно такси, задръстени в планините и снега и бяха изпуснали полета си от Фес. Случайно или не, хванахме един самолет за Франкфурт. Последни разходки в лабиринта от магазинчета на медината, срещи с маймуни, змии и хамелеони, последен тажин и сок от авокадо….ммм Мароко щеше да ми липсва. Взехме си заедно такси до летището и шофьорът настояваше да вземе Яна за жена -”Обичам те! Обичам те!” - й повтаряше той засмяно самоуверен и накрая й подаде визитка с надеждата да се върне някой ден в неговото такси :) ИншаАлаах!




7 коментара:

  1. Хиляди благодарности за споделеното! И за идеалната форма на съвършеното съдържание..
    Една истинска приказка.

    ОтговорИзтриване
  2. Този коментар бе премахнат от администратор на блога.

    ОтговорИзтриване
  3. Напиши нещо за кюстендилското село, или дай някоя снимчица от там. Гледах те по телевизията.

    ОтговорИзтриване
  4. Този коментар бе премахнат от автора.

    ОтговорИзтриване
  5. Новият календар е готов! Елате да се видим за последно тази година, преди да замина за Египет и който иска да се сдобие с копие от календара в петък, 04.12.2015 от 19ч. в Клуба на Пътешественика на
    улица "Сердика" 19: https://www.facebook.com/events/1650823928521259/ До скоро и любов и светлина във всичко!

    ОтговорИзтриване
  6. Лелее, изглежда невероятно красиво! И снимките, и разказът и изживяването...

    ОтговорИзтриване