вторник, 28 декември 2010 г.

Сенегал 2

С голяма радост напуснахме Дакар и тръгнахме към делтата на река Салуум, запасени с храна и вода. Качи ни испанка със сенегалския си приятел, които отиваха към Гамбия. Заради закона за коли в Сенегал се наложило да регистрират колата си в Гамбия и сега трябва на всеки 40 дни да ходят до Гамбия. Оставиха ни в едно село на име Тубакута до река Салуум. Делтата представлява огромно пространство от вода и многобройни острови и островчета. За да я разгледаме трябваше да вземем лодка. Мислехме, че ще договорим някой рибар да ни разходи срещу 5-10 евро, но се оказа, че рибарите искат повече пари от организираните екскурзии в къмпингите наоколо. Срещнахме един французин, който каза, че е мениджър на еко къмпинг на един остров. Предложи ни да спим там срещу 40 евро на човек с включен трансфер с лодка. Обяснихме му, че обикаляме на стоп и спим на палатка и отказахме. Решихме да се задоволим с разходка пеша покрай реката. Той обаче ни настигна след малко и каза, че така и така има клиенти за острова, може да се качим на лодката с тях безплатно. Предложихме да дадем пари поне за бензина, но той каза, че не е проблем. Бяхме много щастливи от добрината на този французин, който дори не си каза името, нито го срещнахме повече. Возихме се 30 минути до острова и когато пристигнахме, шофьорът на лодката каза, че ще спим в неговата къща. Беше прекрасно – огромна, чиста река, с гори от всички страни и красиви птици. Островът беше доста див, с няколко селца по брега със сламени къщи и соларни панели. Намираше се в резерват и забраняваха на хората да изхвърлят боклуци и да убиват животни. Разхожадхме се навътре в острова, търсехме птици и маймуни, а през деня, когато жегата беше непоносима, се криехме под сянката на някой баобаб. 


на острова




въпреки че няма училище, на острова е пълно с деца







На другия ден през нощта се върнахме със същата лодка и лодкарят отново настоя да спим в неговата друга къща в селото. Оказа се, че има две жени – една на острова и една в селото. Втората беше само на 32, а вече имаше 6 деца. Децата в Сенегал са ужасно много. Всеки мъж има поне една жена с по 5-6 деца, а понякога 2-3 жени с по 5-6 деца всяка. И тъй като жените обикновенно не работят, мъжът понякога трябваше да изхранва 15тина гърла. От там според нас идваше проблемът с бедността. Заплатите не бяха много по-ниски от България, но всяка заплата би била недостатъчна за такова семейство. Хората си мислеха, че колкото повече деца имат, толкова по-богати ще са на старини. Приемаха ги нещо като работна сила и още от малки ги караха да работят. Момиченцата на 3-4 години вече знаеха да готвят и да се грижат за бебета. Никой не ‘гледаше’ децата, бяха напълно самостоятелни. Никой не си играеше с тях, никой не ги учеше на нищо, въобще не им обръщаха внимание. А ако някое дете се разреве (защото примерно се е ударило до кръв), рискуваше да бъде набито, за да млъкне. Затова никой не ревеше – дори и бебетата. 


къщата на нашите домакини в Тубакута


След Тубакута продължихме към едно селце в центъра на Сенегал, където имахме уговорка с Джени – доброволка от Корпуса на мира. Джени живееше в кирпичена къща със сламен покрив навътре в пущинака, без ток и вода, със семейство от един мъж, който наричаше татко, с три жени, които наричаше майки и много, много деца – братя и сестри. На нас също ни дадоха сенегалски имена-  Лора прекръстиха на Айза, а Евгени- на Ибу. Изкарахме чудесни два дни на село, носехме вода от кладенеца, а вечер децата свиреха на тубите от вода и танцуваха африкански танци. Единия ден гледахме дълга, ожесточена борба. И при танците, и при борбата имаше някой с пръчка, който да укротява тълпата и да всява ред. Американците от Корпуса на мира са почти на всеки километър. В Сенегал само има 160 доброволци, чиято основна задача е да доставят информация от първа ръка директно на Американското правителство. Въпреки това Джени беше пич и научихме много неща за хората тук, защото тя говори местния език.

така изглеждат типичните сенегалски ресторантчета - просто пейка и маса навън, тук закусваме сандвич с боб
Успяхме да сготвим български манджи – леща и картофена яхния. Най-накрая нещо различно от риба с ориз. Сенегалците имаха 4-5 национални ястия, всичките с ориз и риба (понякога с месо) и отказваха да ядат каквато и да била друга манджа. Салати и супи нямаха, а зеленчуците използваха само за декорация на ориза. В центъра на ориза слагаха един цял картоф и един цял морков за цялото голямо семейство. Oбщо взето бяха доста консервативни, имаха определени правила за всичко и не можеха да приемат нищо ново. Като например – мъжете не можеха да вадят вода от кладенеца, да готвят и да перат. Хомосексуалистите бяха незаконни. Ако кажеш, че си гей, отиваш в затвора за 8 години и нямаш право да бъдеш погребан. 

Семейството на Джени

От малки децата свирят много добре на импровизирани джембета и танцуват










Плодът от баобаб, или както още го наричат monkey bread

на пазара в Кюр Сосе
това се казва работа



Сушената риба е основна прехрана за по-бедните- когато няма пари за олио и готвене


Ваденето на вода от кладенеца не е лесна работа...
Всяка вечер цялото село се събира с кофи и легени около кладенеца


Дървата за готвене се носят от далече

"бащата" на Джени

На 23.12 решихме да си направим коледен подарък – сафари в резервата Бандия. Резерватът не беше съвсем естествен – повечето животни бяха донесени от различни части на Африка, но имахме близки срещи с носорози, крокодили, жирафи, антилопи.




акаща газела









прастара костенурка...любимите ми
Коледата изкарахме скромно и самотно - двамата на покрива на нашите домакини в Дакар, с 3 салати и чаша вино. Мислехме си за приятелите и семействата ни, които са далече, за сърмички и коледни сладки, които ги няма тук, за сняг и елхи. Нямахме даже ток, но пък имахме цялото звездно небе и луната над нас. 

Каолак е един от най-мръсните градове в Сенегал. На стопа до Каолак ни качи сенегалец, живял 10 години в Париж и се върнал специално да се заеме с почистването на родния си град! Пожелахме му успех за смелото начинание :)
Върнахме се в Дакар заради срещата с полицията и семейството на Осман, но както и очаквахме отново ни казаха ‘утре’. На другия ден отидохме решени, че ще седим в полицията докато не ни върнат парите. Изхарчихме много време и средства за транспорт. От нашия квартал Ямбул до районното на другия край на Дакар ни костваше 3 часа блъскане по автобусите и 2-3 евро в едната посока. Когато отново ни казаха, че парите в банката не са дошли и да дойдем утре, отговорихме, че ще протестираме пред полицията докато не се реши проблемът. Полицейският шеф се зае да отиде лично до къщата на Осман следобед и да направи каквото може. След цял ден чакане пред полицията, накрая бяхме възнаградени с цялата открадната сума (към 250 евро). Така им показахме, че с българи шега не бива. Справедливостта възтържествува и направи нашите празници по-добри. За пръв път ни се случва полицията да ни даде пари! Явно по Коледа наистина стават чудеса. Благодарим на всички за  подкрепата. Благодарим на шефа на районното и на Йохан, който ни помогна и ни подслони през цялото това време. Пожелаваме си повече добри хора и позитивно мислене за по-добър свят. Честита Коледа на всички!