Сенегал

в река Сенегал

За съжаление италианският кемпер не можа да влезе в Сенегал. В Дакар му искали 500 евро за документа и след това трябвало да минава през определени постове и да събира печати. На всичкото отгоре трябваше да си извадят нови визи за Марвитания от Дакар, където чакали два дни и им взели по 80 евро вместо нормалните 34. Разделихме се с малко тъга и много положителни чувства с Киара и Симоне и продължихме към Сейнт Луис, където имахме уговорка с каучсърфър. До Сейнт Луис стигнахме сравнително бързо с 2 коли, втората от които беше джип....който летеше със 150 км/ч по тесния и дупчест път.

Мостът на Сейнт Луиз

Ламп- нашият домакин

по улиците на Сейнт Луиз

в градския транспорт

Ламп – растамана в който останахме живее със семейството си около два боабаба. Много малки барачки наредени около пясъчен двор където жените готвят и перат и няколко овце стоят вързани като кучета. Слушахме реге от сутрин до вечер, Ламп довърши растите на  гената със специална смес от смола и восък (бър да карите), пиехме чай и ядяхме типични сенегалски храни - риба с ориз (яса) и лах (кус-кус със сухо мляко и захар). Ламп се занимава със свирене и правене на джембета, но за съжаление не знаеше английски и се разбирахме с езика на музиката и много усмивки. 

Пленен пеликан

риба

Вторият мост в Сейнт Луис, който не работи...

Дауда и асоцияцията му имат 5 училища в Сейнт Луиз за бездомни дечица, които учат Коран и просят

Останахме там пет дни, разхождахме се из Сейнт Луиз, взимахме лодка до полуострова. Сейнт Луиз е приятно градче с много артисти, музика на всякъде и по всяко време. Това е старата морска столица на Западна Африка за търговия на роби и стоки. Ходихме на плаж южно от града, по пътя на плажа имаше къщи директно на пясъка, а децата акаха направо на брега до океана без да се притесняват. Ламп ни даде по едно гри-гри (амулет за защита) правено от неговия баща – стар растаман, срещу 25 кг ориз. Разменихме с него една ямайска тениска, вълнен шал и шапка (не знаем защо тук носят зимни шапки в жегата) и планински панталон срещу реге пижама и шапка за расти. В Сенегал всичко е сравнително скъпо и тъй като се налагаше постоянно да купуваме разни неща на Ламп и неговите приятели, парите бързо започнаха да намаляват и решихме да се преместим на някой див плаж, където няма магазини и банкомати. Като цяло хората тук си мислят, че щом си бял имаш купища пари и трябва постоянно да харчиш. В повечето магазини ни казваха поне два пъти по високи цени, а то и без това нямаше голям избор в тях. Карахме я на хляб и от време на време някой омлет с картофи в типичните ресторантчета, които представляват дървени пейки около една масичка с яйца и картофи, където ти готвят и сервират. Иначе в къщите всички ядат заедно от една обща купа и пият от обща чаша.

чайът се сервира след дълго пресипване в чашата и обратно

Лах - малко прилича на мокър пясък, но ние си го изядохме с удоволствие

И така, напазарували 5 хляба и един местен течен шоколад (доста гаден, но се свиква) тръгнахме към Ланг дю барбери – мястото, където р Сенегал след като тече десетки километри успоредно на брега, се влива в океана. Стигнахме до там с един камион и един пикап и опънахме палатката в една горичка близо до морето до входа на национален парк. Нямахме пари да влезем в националния парк, но се разходихме наоколо и успяхме да видим някои красиви птици и хиляди милиони раци. Местността е доста дива, има няколко малки селца, езера, река, която трябва да прекосиш с лодка, за да стигнеш до океана.

странните раци само с по една голяма бяла щипка бяха навсякъде по много

с баобаба

Останахме там два дни пълен релакс и тръгнахме към Дакар с надеждата да се изкъпем в сладка вода най-накрая. Направо от входа на резервата ни качи полицейски пикап до разклона за Дакар. Отначало искаше пари, но като му казахме че сме на стоп ни натовари отзад в каросерията. След това двама усмихнати сенегалци ни взеха до следващия град и накрая французин с марокански произход, който работи в Дакар. Знаеше добре английски, каза че е писател и също пътува много. Спирахме да видим баобабовата гора по пътя към Дакар. Мислихме за Екзюпери, който е поправял самолета си в пустинята в Мавритания и често е оставал в Сейнт Луиз, за Малкият принц и баобабът който би завзел малката му планета. Ако вървиш само направо няма да стигнеш далеч. Така направихме София – Дакар изцяло на стоп.

Останахме в едно селце – предградие на Дакар на каучсърфинг у Дали и семйството му с много сестри и деца. Дали беше болен от малария, за втори път. Изкъпахме се най-накрая с кофа вода. Тук до сега душ не сме видели, водата е много скъпа и често спира. Токът също спира постоянно. Иначе до сега пием навсякъде вода от чешмата, понякога я филтрираме, но като цяло е добре, не сме имали проблеми. 
На сутринта отидохме до Дакар на стоп, който ни остави направо пред посолството на Мали. От там трябваше да вземем следващата виза. Вечерта след неразбирателство с двама каучсърфъри се оказахме на улицата без подслон. Връщането в предградието беше трудно и скъпо, а хотелите в града бяха невъзможни за нашия бюджет. Останахме на едно осветено място в центъра близо до охрана и полиция да чакаме утрото. Скоро полицаите ни поканиха да спим на тротоара пред една зеленчукова борса. Имаше доста комари, хлебарки и дори плъх и решихме да опънем палатка. Така къмпирахме в центъра на Дакар, охранявани от полицията.