вторник, 18 март 2014 г.

Индия - Карнатака, Керала

Прекосихме от източния до западния бряг на Индия с няколко влака и автобуса за два дни и една нощ. Първо минахме през Ченай, където се оказа, че обективът ми не може да бъде поправен и дори не можех да си го взема, тъй като го били изпратили в Бангалор (без никой да ми каже!). Отново обещаха, че ще го получат „утре“, но отказах да чакам повече за утре. Хванахме влака за Мангалор от там със супер късмет веднага дойде влак за Гокарна и точно следобед за декемврийското пълнолуние пристигнахме на плажа. Първоначално си взехме сламено бунгалце на Кудли бийч (нещо като 3 лв за цялото бунгало), но постепенно се изнесохме на палатка на Парадайс бийч. На Кудли бийч се срещнахме с много рейнбоу братя и сестри. Всяка вечер на залеза се заформяше джем на плажа и идваха много добри музиканти – с флейти, тромпети, джембета, диджаридута и дори хенгдръм. Но пък на Парадайс атмосферата беше райска по друг начин. Обединихме се в едно голямо семейство, като всички готвехме заедно, пеехме заедно и споделяхме всичко. Беше като на рейнбоу и дори си правихме фууд-съркъл. Скоро се появи и рейнбоу духът изпълни всички с усмивки и любов. Дните се нижеха безгрижни и красиви, златни залези над морето, чапати на огъня и песни понякога до изгрев. Тук изкарахме Коледа и въпреки че почти бяхме тръгнали нанякъде за Нова година, накрая пак се върнахме на Парадайс. Беше дошъл още един българин на гости и вече бяхме цяло български крю – аз, Кристина и Ники. Понякога надвишавахме по бройка дори израелците и руснаците, които са абсолютно навсякъде. За пръв път от много години прекарвах Коледа в българска компания...а и парадайс семейството запълни липсата на близки и роднини по празниците.

залезите на Кудли бийч са всеки ден различни.
домът ни на Парадайс бийч
Коледната ни палма на Парадайс бийч.

И като всеки рай и Парадайс си имаше своя ад – в лицето на полицията. Идваха почти всеки ден с надеждата да хванат някой турист да пуши джойнт на плажа и да намажат дебел бакшиш за това. Бяха груби и агресивни, в очите им блестеше злоба и алчност. Само присъствието им замърсяваше атмосферата на целия рай. На нова година агресията им ескалира, бяха плъзнали по всички плажове, решени да развалят празника на всички и да направят бакшиша на годината. При нас не успяха и с двете, въпреки че направиха всичко възможно. Точно когато си готвехме новогодишната вечеря на огъня, към 8 нахлуха 6-7 униформени с пръчки и започнаха брутално да обиждат и дори да удрят хората. След като ни претърсиха и не успяха да намерят нищо нелегално и съответно никакъв бакшиш, това ги вбеси още повече. Извадиха някаква кутийка от кибрит с топче чарас вътре и започнаха да ни обвиняват, че е наше. Опитваха с психически атаки над всеки по отделно като крещяха: „Това е твое! Идваш с нас в полицията!“ Накрая нападнаха Анди – един австрйски брат и започнаха грубо да го дърпат и удрят:“Ставай! Идваш с нас! Идваш с нас!“ - Анди отказваше да стане и те ставаха все по-агресивни и крещяха все по-силно. В един момент Анди просто побягна. Полицаите се втурнаха след него и той скочи във водата с дрехите. Те разбира се, не го последваха, беше ги страх да плуват в тъмното и това ги разяри още повече. Обиждаха и кълняха, започнаха да гонят всички от плажа, въпреки че в този мрак, на 30 минути ходене в гората от най-близкото село, очевидно нямаше къде да се махнем. Тъй като никой не им даде бакшиш, те просто взеха китарата на Анди. Опитахме се да я вземем обратно, но това само ги настърви повече и им дойде идеята да откраднат още китари. Намериха друга китара с бонус- фотоапарат в нея и просто я взеха без никаква причина. Така се бяха надъхали да грабят, че единият полицай, нарамил 2 китари на двете рамена, тичайки нагоре по камъните, падна на земята и почти изпочупи китарите. Беше смешна гледка. Взеха ги без някаква причина и казаха да дойдем да си ги търсим в полицията. Тръгнаха си с „плячката“ и не се върнаха повече тази година. Намерихме Анди, който беше отишъл с плуване от другата страна на скалите. Беше доста тъжен за китарата си и не пожела да остане повече на Парадайс. Останалите оцелели обаче въобще нямахме намерение да разваляме празничното си настроение. Даже напротив – неприятната случка с полицията като че ли ни сплоти още повече, повдигна адреналина и през нощта хората почти експлодираха от радост. Японката, чиято китара и камера бяха откраднати, имаше невероятен дух. Цяла нощ свири на нечия чужда китара, пя, танцува и се смя с цялото си сърце, заразявайки всички с естествената си радост и любов. Нито веднъж не се оплака от случилото се, нито веднъж дори не напсува полицаите. Нейният позитивизъм беше истинско вдъхновение за всички и заедно преобразихме неприятната случка в еуфория от споделена радост и любов.
Беше новолуние на Нова Година, небето обсипано със звезди, а водата – блестяща с планктон. Пяхме и танцувахме до сутринта. Каква прекрасна първа сутрин от новата година на Парадайс бийч. Туристите спяха, лодкарите - също и целият плаж беше само за нас. Дори и полицията не се появи. Пълно спокойствие и наслада.




българските сестрици в Хампи

След Нова Година тръгнахме с Ники към Гоа. От Гоа трябваше да си взема счупения обектив, който най-накрая беше изпратен от сервиза в Ченай. Останахме 2-3 дни и се насочихме към любимото ми Хампи. Някак си по пътя между Гоа и Хампи успях да си загубя и обувките и сандалите. Започнаха босоходни дни, но поне тук беше топло.
Бях идвала в Хампи с Гената точно преди 2 години и гледката ме изпълваше с приятни спомени. Безброй разпръснати камъни и ярко зелени оризови полета между тях. Беше рай и за болдър катерачите и за айляк туристите и за любителите на древни храмове. Отново отседнах от другата страна на реката (Хампи айлънд) но този път на палатка.
Стопирах почти всеки ден към околните села и храмове. Стопът вървеше светкавично бързо, почти винаги спираше първата кола или мотор. Хората в селата бяха изключително приятелски и усмихнати, особено децата. Всички искат да ги снимам, канят ме на гости и ми правят индийска прическа.

Хампи
маймунски номера на Хануман темпъл, с Моника
По някакво вселенско привличане тук се събрахме почти цялото семейство от Парадайс бийч. Скоро дойде и Кристина и още една българка – Моника.
Качихме се 6 души на Хануман темпъл – най-известния и живописен храм в района, кацнал на върха на една скала с изглед към приказната страна на Флитстоун, пълен с много симпатични маймуни. Бяхме решили да прекараме нощта там и да се насладим на изгрева от тази гледна точка. Браминът ни прие с усмивка и ни поканиха да спим вътре в самия храм. Дори ни дадоха постелки и одеяла и ни нагостиха с вкусен прасад. В храма живееха двайсетина души, от които повечето деца, изучаващи ведите. Всички бяха брамини. Вечерта участвахме в пуджата и след това си легнахме. Вътре в храма се пееха баджани 24 часа в денонощието като през 3 часа пеещите се сменяха. Беше прекрасно да спим под неспиращите спиритуални песни на отдаденост.
Сутринта ни събудиха в 4 часа да пием чай. Изгревът беше невероятен. След него имаше сутрешна пуджа и закуска прасад. Започнаха да се качват и първите туристи, а ние, изпълнени с благодарност и радост бяхме готови да слизаме.
Оказа се, че сега е годишният фестивал на Хампи. Градът се пълнеше с хора от цялата околност, бяха построили сцени и шатри, украси и осветление. За няколко дни всичко се преобрази. Глъчка изпълваше района денонощно и дори реката беше претъпкана с хора. Имаше конкурс по рисуване на мандали, традиционни песни и танцово шествие по улиците, светлинно шоу, изложби и представления...И ние решихме да се включим в програмата с огнено шоу на Криси и Моника. За секунди събрахме огромна тълпа от индийци. Моята роля беше да усмирявам тълпата и да събирам донейшън, свирейки на тибетска купа и подканяйки хората „Рупи, рупи!“ Беше невероятна забава. Индийците до един започнаха да пускат рупи в купата и само за 10тина минути успяхме да съберем достатъчно за лодка и вечеря с момос. Първият баскинг в Индия се оказа изключително успешен. Хората искаха още и още, само че ни свърши керосина и се прибрахме обратно на острова.

слонът Лакшми е основен участник на фестивала в Хампи


любимата ми масала доса в Хампи
чай шоп в близкото селце Анегунди




дечица от селото Санапур







приготвяна не пикълс



Анегунди

банята на реката винаги е голяма забава


С Парадайс семейството копнеехме да се завърнем в рая и намерихме чудно място край езерото, далеч от цивилизацията. До мястото се стигаше с лодка или 40 минути пеша през камъните, така че никакви хора не идваха. Нямаше дори полиция. Не се чуваха дори коли и клаксони. Космическа тишина и спокойствие. Плувахме голи в езерото, готвехме си вкуснотии на огъня...точно като на парадайс бийч.
Вече бях повече от месец в Карнатака и реших, че е време да изследвам нови земи. Продадох палатката си на един гестхаус, олекотих раницата си значително (нямах даже обувки) и поех отново на път. За пръв път към Керала!
Тръгнах към Хоспет по залез с идеята да се метна на първия нощен влак на юг – нямах идея точно накъде. Най-удобния влак беше към Бангалор. Разбира се билети с места нямаше и трябваше да се набутам в дженерал клас. В началото изглеждаше почти невъзможно. Всички се втурват към вратите, а място няма игла да падне. Хората ми правят знаци да се откажа. Аз обаче съм решена да се кача и се натъпквам някак си с раницата. Имам шалте и си мисля, че ще спя някъде на земята. Хората обаче са заели всеки сантиметър от пода, дори пред тоалетните и на рафтовете за багаж. Разбира се, съм единствената чужденка в дженерал клас и всички ме гледат с изумление. „Може ли да седна при вас?“ - питам няколко в едно купе и те с радост се съгласяват да седна в краката им. Веднага ме нагостяват с роти, чапати, дал и сладки. Не спират да ми бутат храна в чинията и аз едва отказвам. Всяка жена е сготвила нещо за пътя. Повечето от хората се оказват учители и говорят добър английски. Събира се цяла тълпа пред купето и всички започват да ми задават стандартните въпроси. „Name? Country? Qualification?” (Име?Страна?Квалификация?). Казвам им, че нямам квалификация, което предизвиква всеобщо учудване. „Как така се скиташ нагоре-надолу без никаква квалификация?“ - е въпросът на вечерта. Избухвам в смях и не мога да спра няколко минути. Всички са се надвесили над мен с големи, опулени очи, чакащи моя отговор. Няма такава гледка! Отговарям им през смях, че съм магистър по живота и те заключават, че съм много умна.
Искрено успявам да разсмея хората във влака, дженерал клас
оцеляла на сутринта :)
Постепенно еуфорията и разговорите стихват и всички заспиват в странни позиции. Половината тяло си набутвам под пейката, а главата ми е под краката на индийците. Доста често ме настъпват и ритат по главата и се покривам с шалтето за протекция. Нощта минава сравнително леко и рано сутринта пристигаме в Бангалор. Оказва се, че следващия влак за Керала е чак вечерта. Не ми се чака цял ден в Бангалор и решавам да проверя рейсовете. Хванах някакъв рейс до Майсори и от там нощен автобус за Котаям – Керала.
Веднага съм пленена от този щат. Огромни палми, зелено навсякъде и невероятни хора. Всички са толкова спокойни и усмихнати, атмосфера на мир и споделяне. Запътила съм се към Алепи с местен рейс и после с локалния ферибот. Шофьорът на рейса пали ароматни пръчки на автобусния олтар - стандартните мигащи и светкащи изображения на божества. За мое изумление обаче на него бяха изобразени от лявата страна Мека, по средата Ганеш и вдясно Дева Мария с младенеца. Той отдаваше почит на всички им. Колко прекрасно! Вместо да се разделят на религии хората в Керала често казват, че Бог е един, просто има много имена и уважават поравно всички светци и божествени проявления.
Налага се да чакам няколко часа ферибота в малко селце на каналите, известни като „бекуотърс“. Точно на спирката на ферибота има училище, където използвам тоалетната и водата. Учениците весело ме поздравяват и искат да ги снимам. Тук ми се случи второто невероятно нещо в Керала. Едно момченце ми даде бонбон! Вместо както обикновено децата да ми искат бонбон или химикалка, този път те ми дадоха! Обичам Керала!







С 4 часа ферибот стигнах до Алепи и реших да поспра за една нощ. От 48 часа пътувах безспирно и започнах да се превръщам в зомби. Алепи не ме впечатли особено и на сутринта хванах ферибот към Амритапури и ашрама на Ама.
Фериботът е близо 5 часа, но е приказно красиво. Животът в бекуотърс тече бавно като реката. Някои се къпят, други ловят риба, трети перат или готвят – всичко се върти около водата. Когато наближаваме ашрама, веднага го познавам – огромно неестествено розово здание се извисява над всичко. Розови лодки, розов мост....както беше описано в една книга – добре дошли в страната на Барби!
Още с първата ми крачка в ашрама ме лъхва любов, спокойствие и женска майчинска енергия. Веднага някой ме упътва към администрацията и получавам стая с още две съквартирантки. С въодушевление разбирам, че Ама е тук и дава даршани (прегръдки) 4 пъти седмично. Пристигам точно на време за безплатен курс по Амма-медитация  и веднага се потапям в този розово-бял Амма- свят. Тук отново се събрахме с другите 2 българки – Кристина и Моника и оформихме невероятен шанти шакти тийм. Сутрин правим йога и медитация на рууфтопа на огромната ни розова сграда, следобед имаме 2 часа селфлес сървис (СЕВА) или безкористно служене (избрахме си да режем зеленчуци в кухнята) и в останалото време участваме в многобройните Амма активности.
Амма е безспирна – пълна с енергия и любов за всички, толкова близка до всеки един, толкова съпричастна, усмихната и успокояваща. Силата и изпълва цялото пространство. Четири пъти в седмицата дава даршан-прегръдка, като не спира да прегръща хората по 12-13 часа, докато не мине и последният желаещ. В останалите дни прави медитации на плажа заедно с всички, отговаря на въпроси (сатсанг), пее баджани на сцената и дори веднъж в седмицата дава прасад лично на всеки един от нас (прасад – благословена храна). С усмивка и търпение лично подава хиляди чинии на хилядите си последователи. Понякога отнема часове...
Бях чувала какви ли не истории за Амма, така че предварително бях настроена доста скептично. Лично аз обаче не усетих този фанатизъм или някакво измамно чувство, за което бях чувала от разочаровани посетители. Вярно, че имаше много посветени последователи, които стояха в ашрама с години и следваха Амма на всяка крачка. Но техните сърца бяха изпълнени с вдъхновяваща любов и повечето съвсем се бяха се отказали от външния свят, посветени на любовта си към Амма.
Освен, че прегръща хората, Амма се занимава изключително с благотворителност – винаги на мястото на бедствени ситуации като цунамито, земетресения и наводнения не само в Индия, но и по света. Построила е редица болници, университети,училища, домове за бедстващите хора. Всеки цент от ашрама отива за благотворителност. Когато за пръв път започнала да прегръща хората, Амма предизвикала истинска революция в Индия. Жена да прегръща хиляди мъже- недопустимо! Хората от собственото й село я презират и замерят с камъни. За жените всякакъв физически контакт е недопустим в Индия. Докато мъжете се прегръщат и ходят хванати за ръце – за момичетата докосването е нелегално тук. Амма е и първата, която ръкополага жени за монаси в хиндуиски храмове. Тук за пръв път виждам жени суамита. Женска енергия е това, от което има света нужда в момента. Майчинска любов, прошка, грижа и търпение е това, което ни липсва да възстановим баланса в тази система, създадена от мъже, наситена с агресия, отмъщение, корупция и конфликти. Всички, дори и мъжете трябва да потърсим женската половина в себе си и тази безкрайна, чиста любов дълбоко в сърцето на всеки. Интересно е, че ашрамът на Амма е разположен в бекуотърс между океана и реката – олицетворение на женската, течаща енергия. Докато ашрамът на Рамана – бащата – се намира в планината на Шива – олицетворение на шива лингам и мъжката, устремена нагоре енергия. Има много подобни неща в ученията на тези двама индийски просветлени души, но голяма е разликата в пътя, по който те показват на своите последователи. Щастлива съм, че успях да се докосна до едно такова светещо човешко същество приживе!
На вторият ден се нареждаме за даршан и търпеливо чакаме с часове да дойде реда ни. Чакането всъщност е успокояващо и зареждащо с любов. Чувала бях истории как хората губят съзнание след прегръдката, виждах как някои избухват в сълзи, бях чувала, че се сбъдват неописуеми желания. Реших да си пожелая нещо, докато я прегръщам. Започнах да мисля какво най-много искам на този свят, какво би ме направило безкрайно щастлива. Имах достатъчно време да медитирам и да помисля върху желанието си. Оказа се, че не знам какво искам. Всяко желание от външния свят сякаш криеше в себе си страдание. Нищо отвън не можеше да ми донесе пълно безкрайно щастие, щастието е вътре в мен, там трябва да го търся. Любовта също. Редът ми наближава и се паникьосвам. Измислям някакво стандартно желание и започвам да си го повтарям да не го забравя в еуфорията. Вълнението расте все повече, карат ме да коленича пред Амма, питат ме какъв е майчиният ми език и ме тикват в прегръдките й. Опитвам да повторя желанието си, но дори не помня дали успявам да го изрека до края. Напълно оглупявам, моментът минава като на сън. Амма ми шепне нещо в ухото, което нито е на български, нито на английски, но ми звучи много силно като магия. Целува ме по бузата и ми подава прасад. Успявам да поискам лична мантра. Подават ми листче и ми казват да чакам докато свърши даршана. Отивам на плажа да медитирам пред залязващото слънце като се опитвам да разбера какво се е случило...
Не можах да разбера много от първата си прегръдка, затова след няколко дни се наредих за още един даршан и бях решена да се държа естествено и да наблюдавам усещанията си. Изживяването е съвсем друго. Усмихвам се, поглеждам я в очите и се гмуркам в меката й топла прегръдка. Слушам внимателно гласът й, но отново не разбирам какво казва. Може би се опитва да говори на български. Накрая ми подава прасада заедно с един банан – специална благословия, която Амма понякога решава да даде. Изпълнена съм с любов и щастие. Сядам да медитирам съвсем близо до нея. В стомаха ми вибрира чувство на блаженство.
Дните текат неусетно в ашрама и постоянно сме заети с някакви активности. Остава ми време само веднъж да отида до близкия плаж “Долфин бийч“ и до аюрведичната болница на Амма, където получавам консултация само срещу 50 рупи (около 1 лев). Минава повече от седмица и така се потапяме в атмосферата на ашрама, че никъде не ни се ходи. Все пак Криси и Моника успяват да ме активират да тръгна на скаутинг за рейнбоу из Керала. Последния ден успяваме да се наредим за последен даршан. Този път успявам да овладея вълнението си и Амма ми дава шоколадче-сърчице. Колко сладко!
Заредени с мир и любов, потегляме обратно към Алепи, където ни чака приятел кералец с кола. В Алепи Криси и Моника отново въртят огньове и събираме малко пари и много голяма публика. Всъщност баскинга в Индия се оказва по-добър от повечето Европейски страни. Хората искрено се радват и почти всички дават по някоя рупия от сърце. Разбира се веднага се събира огромна тълпа и всички са любопитни да си говорят с нас. На някой би му се сторило странно да правим баскинг в бедна страна като Индия, но всъщност минималната заплата в Керала е двойно по-голяма от тази в България. Като прибавим и ниските цени и наличието на непрестанно слънце и плодове, кералците направо живеят в изобилие. Може би затова всички са толкова усмихнати и спокойни тук. Младите хора също са доста различни. Запознаваме се с други пътуващи индийци, с които имаме много общи теми на разговор освен стандартното „Which country?”, “Your good name please?” или „I give you good price my friend”.
На сутринта ни изненадва срещата с двама братя от Парадайс – Доминик и Шнудел и заедно правим разходка с лодка по каналите. След това пристига и кералецът с колата и всичките шест души заедно тръгваме на рейнбоу скаутинг каравана! По пътя зареждаме с храна, тенти, туба и всичко необходимо да започнем рейнбоу гедъринг. Първо отиваме в планините навътре от Алепи. Прекрасно място, за съжаление обаче съвсем сухо и без никаква гора. Водата и дървата са много важни за живот в природата. След цял ден пътуване не успяваме да намерим подходящо място и се установяваме на една река да къмпираме. Готвим си на огъня и заспиваме под звездите. Нощта в планината обаче е много студена и на сутринта сме единодушни, че трябва да търсим места в долините. Насочихме се към Кумили, където имахме приятел местен гид в националния парк. Той веднага се втурва да ни помага и ни води на приказно място с голяма река и гора. Скоро обаче стана ясно, че горските едва ли ще ни разрешат да спим в гората – дом на тигри, слонове, змии и други симпатични животинки. Разочаровани си тръгнахме без да знаем на къде да продължим. Кералският ни приятел трябваше да се връща в Кочи и оставахме без кола. Карахме с него в посока Кочи, обмисляйки следващата ни посока, когато гидът от Кумили се обади и ни каза, че имаме разрешение от местните хора да останем на мястото до Кумили. Внезапно сменихме посоката на обратно и слязохме от колата по средата на пътя в някакво село с целия рейнбоуски катун. По някаква невероятна случайност се появи Тим, още един приятел от Парадайс, който беше тръгнал да ни търси в планините на Керала, видял ни от рейса и слязъл. Каква синхронизация на вселената. Върнахме се на мястото чак по тъмно и когато тръгнахме да вървим към реката от последната къща изскочиха хора с панически викове „Не ходете натам! Има слон с бебе!“ В началото с пренебрежение продължавахме да си вървим. „Слоновете са наши приятели“ - убеждавахме ги, няма страшно. Тогава се появи и нашият приятел-гида и с променено от ужас лице започна да ни крещи веднага да се връщаме. Тонът им ни убеди, че наистина е сериозно и когато чухме и слонския рев, се съгласихме да не влизаме в гората. Иначе хората бяха изключително мили и гостоприемни. Бяха красиво семейство от джунглата с леко индиански черти и гледаха крави точно на ръба на гората в дървена къща и къща на дървото. Кравите спяха под ярки прожектори, окичени с шумни чамове, за да плашат тигрите. Единият от синовете – пастир на 16 години с очите си беше видял как тигър изяжда едно от телетата им. Разказват ни всякакви истории за джунглата, слоновете и тигрите. Те бяха не по-малко любопитни и радостни от срещата ни с нас. Запалихме си огън до и сготвихме ориз разбира се. По-късно вечерта започнахме да чуваме слонски стъпки съвсем на близо. „Това е слонът!“ каза гидът и след известно суетене се прибра в къщата, пожела ни лека нощ като ни предупреди да държим ушите си отворени в случай на слонска атака. Чупенето на клони и шумоленето в гората звучеше толкова близо, че настръхнахме при мисълта за разярен слон-майка наблизо. Сега вече се благодарихме, че не ни пуснаха да спим в гората – точно там, където сега е слонът. Оказа се, че местните хора повече се страхуват от слонове, отколкото от тигри. Понякога могат да са много разрушителни и безпощадни.
На сутринта се изкъпахме в реката и потеглихме на стоп към Кумили. Беше отдалечено село и нямаше транспорт. След час вървене до главния път късметът ни се усмихна и ни качиха всичките 5ма души на каросерията на камионче, пълно с трева. Заобиколени от зелени планини, чаени плантации и палми, с вятър в косите и радост в сърцата, се носехме по пътя без ясна посока. Незабравим момент, ухаещ на зеленина, свежест и подправки.

рейнбоу семейството в Хампи



От Кумили хванахме рейс до Кочи, където направихме още един баскинг на гарата, докато чакахме влака. Беше изключително успешно – повече от 900 рупи само за час (10-11 Евро). Хванахме влак за Мангалор - още едно задушевно пътуване в дженерал клас. Нямахме сили да продължаваме скаутинга без кола, а и бяхме се убедили, че не е лесно да се намери място в пренаселената с хора и животни Керала. Върнахме при останалата част от семейството в Гокарна, където всичко сякаш си беше същото. Музика, партита, красиви залези. А полицията все така безочливо бие и граби по всичко плажове наоколо. Изненадващо беше, че срещнахме адски много българи тук и един ден се събрахме на плажа цели 6 сънародници и то все хубави хора! Най-малкият се казваше Кришна, само на 1 годинка и вече на път! Толкова българи на едно място не бях срещала до сега...българите ставаме страшни пътешественици! Но някак не ми се оставаше още тук. След лудия скаутинг из Керала накрая отново се завърнахме в Хампи на любимото ни място на езерото и там се случи рейнбоуа. Събрахме се малко, но прекрасни братя и сестри. Дойдоха и много приятели от Парадайс бийч. Мястото беше с много силна енергия и по-чувствителните можеха да го усетят. Един ден имаше удавен индиец в езерото. Три дни чакаха тялото да се покаже и се оказах точно там, когато тялото изплува. Бях изумена от безразличното им отношение към смъртта. Всичко беше съвсем рутинно. Лодкарят се нае да извлачи тялото до пътя (без да получава нищо за това). Намериха някакъв мръсен бинт на един храст, вързаха подутото тяло за врата и го изтеглиха с лодката до шосето. Там дълго се опитваха да го напъхат в тук-тук като го прегъваха на две, тъй като беше прекалено голямо заради водата. Дори приятелите на жертвата бяха там и изглеждаха съвсем спокойни. Аз трябваше да изчакам цялата тази процедура, за да си тръгне полицията и да хвана лодка до рейнбоуа. Гедъринга не продължи много дълго и след 2 седмици всички заедно поехме на север. Направихме рейнбоу влакова каравана - към Варанаси за Шиваратри.



9 коментара:

  1. къде си, усмивка широка :)))

    ОтговорИзтриване
  2. Какво толкова виждаш в тази потънала в мръсотия държава... И не те ли е страх, че може да те изнасилят тия цигани там? Но предполагам, че на такива като теб, докато не им се случи няма да разберат, защо не е добре да се ходи по Индия, Саудитска Арабия и подобни гнусотии...

    ОтговорИзтриване
  3. До "анонимен"

    Явно наистина няма какво друго да изкоментираш.Ако посетиш Индия ще разбереш що за обичаи и нрави имат.Колко колоритна и шарена страна е.С много богата култура и традиции. Тя е оставила огромно културно наследство на света. От тук води началото си едно от най-древните учения за тялото и душата – йога.Учи хората да живеят в хармония със себе си и със света около себе си.Но на теб никога няма да ти се случи подобно нещо,защото с това тесногръдо мислене няма да стигнеш много далеч.Жалко за такива хора,като теб.Нищо лично!
    А иначе поздравления за страхотната статия и снимките:)Невероятни са!Продължавай да споделяш!

    Иванова

    ОтговорИзтриване
  4. Много интересни коментари, точно днес докато пътувах през безкрайна девствена гора, пълна с маймуни в Северна Индия стотици километри си мислех как имаме наглостта да наричаме страни като Индия "мръсни". След като хилядолетия тази пренаселена страна е успяла да запази животните и природата си, а ние в "чистата Европа" чистичко сме бетонирали всичко, избили сме всичките животни и почти не е останала девствена природа...как може да наричаме това "чисто"? Въпрос на гледна точка...

    ОтговорИзтриване
  5. Здравей! Попаднах на блога ти в търсене на инфо за пътуване към мои желани бъдещи дестинации и ми изникнаха куп въпроси! Знам, че когато човек пътува, няма време да се обади на близки и приятели, а камо ли да отговаря на писма... Но и аз съм влюбена в същите тези места, в които и ти. Ще се радвам много , ако ми оставиш мейл, на който мога да ти пиша! Успех и попътен вятър!
    Светослава
    svetoslavas87@ ......... в гмайл.ком
    :)

    ОтговорИзтриване