петък, 6 декември 2013 г.

Южна Америка - Последни дни



Пиша това от Индия и предварително се извинявам, че снимките останаха в София и не мога сега да ги кача, но в най-скоро време надявам се да ги добавя. Компенсирам това с едно видео, което заснех в Перу заедно с лечителя Мануел и свещената медицина аяуаска. 



Не ми остана време за Колумбия и трябваше да тръгвам обратно към Бразилия. Бях на хиляди километри от Рио де Жанейро, а датата на полета ми наближаваше ужасно бързо. Изкушението да изпусна полета и да остана още в Южна Америка беше голямо, особено заради многото нови приятели, които срещнах в Еквадор. Всеки се впускаше в ново приключение, но моят път ме дърпаше към лятото в България. Трудно ми беше, но взех решение да поема обратно – от Еквадор отново към Перу, Боливия и Бразилия.
Когато напусках Перу преди месец, не бях предполагала, че ще се върна толкова скоро. Но както и преди съм забелязвала – отидеш ли някъде два пъти, ще има и трети път, така че се радвах да се върна във всяка от тези три страни.
церемонията в Пукалпа
Първо се насочих към Пукалпа, част от Перуанската джунгла, която не бях посетила миналия път. Тук отивах да се срещна с приятел на приятел Ашли, който се занимаваше с аяуаска, както повечето посетители на Пукалпа. Научих интересни неща за джунглата и за живота от Ашли и шамана му. Района беше много живописен, с планини и водопади. Плувахме в езерца, скачахме от скали над висок водопад, заобиколени от джунгла. Истински рай. Както в повечето джунгли, в които съм била обаче раят има своя ад с безбройните насекоми, които те ядат денонощно. За няколко дни бях изядена от малките досадни, почти невидими мушички с много имена. С облекчение се насочих към планината- отново в любимото Куско. Само преди два месеца едва се измъкнах от този град и ето ме пак тук! Доста неща се бяха променили за това време, дори собствениците и цените на моя хостел- Каса Ин. Даже името беше ново – Хостел Гринга! Не можех да повярвам. Някои неща обаче още си бяха там като повечето приятели, които като мен не можеха да си тръгнат от магнетичното Куско. Този път успях да остана само няколко дни.
Запътих се към Пуне, на езерото Титикака, от където трябваше да взема Боливийска виза. Исках да разгледам Титикака от перуанската страна, но всичко ми се стори далеч по-малко романтично и магическо от Исла дел Сол. Лодките бяха доста скъпи, а островите- туристически и на повечето не може да се остава да се спи. Пуне също не ми се стори много гостоприемен град и взех решение да се отправя към Боливия веднага щом взема визата. Визата обаче не се оказа толкова лесна, колкото предполагах. Първоначално тотално ми отказаха – имала съм право да стоя само един месец в годината в Боливия и вече съм стояла повече от месец миналия път. След уплашената ми физиономия и обяснения как гоня самолет в Бразилия и нямам друг начин се съгласиха да ми дадат транзитна виза- 15 дни, ако предоставя един куп документи – ваксина за жълта треска, резервации за хотел, самолетни билети...Успях да фалшифицирам всичко (без жълтата книжка за жълта треска- нея си я имам още от Африка) в близкия интернет клуб и до обяд се сдобих с виза съвсем безплатно. И като още едно де жа вю се отправих към Копакабана – Боливия.
Toзи път не отидох до Исла дел Сол, колкото и да ми се искаше. Продължих направо към Ла Пас...разстоянията бяха по-големи, отколкото си представях и трябваше да бързам за самолета в Бразилия. Беше изключително изтощително пъутване, мятах се от рейс на рейс, ден и нощ. Ако знаех, че ще е такава мъка, никога нямаше да тръгна да се връщам. Един съвет от мен и за мен - Не си взимайте двупосочни билети, че не се знае къде ще ви отнесе вятъра.

с приятелите от Пукалпа
Останах няколко прекарсни дни в Ла Пас и си починах от голямото препускане. Разходих се до Вале де ла Луна (Лунната долина), където наистина пейзажът е лунен. Един боливиец с пончо и шапка свиреше на цампоня на върха на една скала и огласяваше цялата долина с магически звуци. Разбира се посетих пазара на вещици, където вече си имах приятелка вещица и накупих от нея сумати билки и лекове от джунглата и Андите. Прекарах часове с нея, учейки кое за какво е, разглеждайки хилядите магически билки, чак хората си помислиха, че работя там и ме питаха за съвети и цени. Разбрах, че изсушените лами се заравят в основите на нова къща, заедно с други шарени дарове, за да пазят къщата от зли духове. Имаше и всякакви други прахчета – за пари, за любов, за здраве... Най-популярни бяха прахчетата за задържане на мъжа – ако залитне към друга жена лоши неща ще му се стоварят на главата. Аз нямах намерение да се възползвам от черните им магии, но накупих билки за всякакви неща – мака, котешки нокът, нони, вълшебното сангре де градо (драконова кръв), което се оказа спасяващо при най-различни ситуации...Багажът ми вече надвишаваше 35 кила и едва се мъкнех по улиците с хиляди чанти и раници.
В Санта Круз останах само една нощ в същия хостел, тъй като и там цените се бяха вдигнали. Не можех да повярвам колко бързо се променят нещата. От тук поех директно към границата с Бразилия- отново през Пантанал. Бях забравила обаче, че пресичането на тази граница отнема поне 3 дни. Добре, че не останах още един ден в Сантза Круз. С нощен рейс пристигнахме в граничното селце Сан Матиас. Оказа се, че рейса спира някъде извън селото и всички взимат таксита. Бях забравила също, че в Сан Матиас няма банкомати и не приемат Евро в единственото чейндж бюро. Не знам как и защо, човекът в рейса до мен ми купи обяд и ми даде 20 боливианос като разбра, че не съм си оставила никакви боливианос за такси. Не исках да ги приема, но бях буквално в безизходица...исках да сменя и да му ги върна, но той слезе преди мен от рейса и не искаше нищо в замяна. Какви добри хора! Точно когато всичко течеше по план, нещата се обърнаха наопаки. Пристигнахме точно в 12, мислех си че имам предостатъчно време да пресека границата на същия ден и да стигна до първия град в Бразилия (на 100 км от границата), от където да взема печат. Да, ама не. След като дадох последните си пари на споделено такси към границата, се сетих, че трябва да взема и печат от Сан Матиас. Помолих шофьорът да мине през миграционната служба и да ме изчакат една минута да взема печата. (местните минават с лични карти и не им е нужен печат, а аз бях единствената чужденка в рейса) Добре, обаче улучихме точно обедната почивка – от 12 до 14 часа! Бяхме закъснели само с няколко минути и трябваше да чакам 2 часа! Таксито ме остави като разбира се не ми върна парите и си продължи към границата с другите пътници. Чаках отчаяна с целия багаж пред миграционните 2 часа. Помолих полицията да се обадят на консула, да ми даде само един печат. Казаха ми, че обядвал със семейството си и не можел сега. Каква граница само - можеш да я преминеш само от 8 до 12 и от 14 до 18. Накрая получих дългоочаквания печат точно в 14ч с обичайните думи, че съм първата българка, пресичаща тази граница. Сърдито им отговорих, че преди 4 месеца я бях пресякла и пак ми беше отнело 3 дни. От тук трябваше да стигна до самата граница с Бразилия на 10тина километра от Сан Матиас. Нямах никакви пари и вървях пеша със всички 40 килограма и стопирах. Бях почти отчаяна и единственият от минувачите, който протегна ръка за помощ, беше просяк, събиращ метални кенчета. Като разбра, че съм тръгнала пеша към границата и нямам пари, веднага ми предложи да плати таксито ми! Това вече тотално ме разчувства и избухнах в сълзи. Какво сърце трябва да имаш да предложиш единствените си пари на някаква минаваща отчаяна чужденка. Просто не можех да приема пари от него, а той вървеше след мен, искаше да ми помогне с багажа, да ми вземе такси, аз само повтарях, че няма нужда и сълзите ми го направиха още по-настойчив. Тогава спря някакво такси и каза, че така и така отива до границата и ще ме качи без пари. Обясни ми, че последния рейс е в 15 часа и трябва много да бързам, за да хвана емиграционните в Бразилия. Границата беше една къщичка по средата на нищото в джунглите на Пантанал и първият град в Бразилия, от където трябваше да взема печат, беше на 100 км. Нямах разбира се, никакви бразилски реали, а и от къде да имам, като няма банкомат в джунгалта, нито пък чейндж бюро на границата. Все щях да измисля нещо и устремено се бях засилила да хвана този рейс. Засилката ми обаче беше рязко спряна от полицаите от Бразилската страна. Като ме видяха с толкова много багаж, веднага ме спряха за проверка. Причината бяха сандвичите, които си бях взела за из път и държах в ръка. „Забранено е да се внася храна в Бразилия“ - казаха ми те и въпреки, че им предложих да ги изядем заедно и да продължа без тях, те настояха да отворя всичко и ми бутнаха брошура, в която са изброени забранените неща – храни, билки, корени, семена, растения...общо взето половината, което носех. Оказа се, че ако нещата са опаковани в пластмаса и с баркод, няма проблеми, но ако са в насипно състояние – са нелегални. Аз, разбира се бях накупила всичко в насипно състояние от пазара и те започнаха да вадят всичко едно по едно като с голям интерес като питаха кое какво е. И така натрупаха цял куп опасни нелегални неща като моркови, авокадо, киноа, корен алое вера, семена мака...не можех да повярвам. Това отне около 2 часа и изпуснах последния рейс за града, но колкото повече им обяснявах, че изпускам рейса, а и от там емиграционните в Бразилия за печат, те толкова повече ме проверяваха. Коренчета, дръвчета Пауло Санто, семенца за бижута...всичко им беше много интересно. Накрая не издържах и ги питах защо не ми вземат химичните лекарства, а ми вземат билките от Пача Мама. Накъде отива този свят? Не е ли лудост нещо да е нелегално само защото не е опаковано в пластмаса?
Бразилецът се оказа разбран и ми конфискува храната, но ми остави повечето билки и дори листата от кока, които бяха опаковани с етикет и баркод! Тази граница се оказа една от най-охраняваните, тъй като от тук минава повечето трафик на кока от Боливия и към Бразилия и от там през Атлантика. Опаковах раниците и тръгнах по пътя да стопирам. Имаше 100 км до града и нямаше как да ги вървя с багажа. Минаха няколко коли, всичките щателно проверени. Разбира се хората ги е страх да спират на тази „опасна граница“. Никой не ме качи и когато вече стана прекалено късно, за да хвана емиграционните, започнах да търся място за спане. Оказа се доста трудно при гъстата гора наоколо. Накрая намерих някаква просека и опънах палатката, за да се спася от комарите и хилядите същества, които живеят там. Сутринта станах рано и демонстративно изкарах палатката на шосето да се суши. Веднага дойде джип и двама военни изскочиха от вътре. Питаха ме къде съм спала, колко време съм къмпирала тук и и двамата скочиха в храстите да претърсят мястото ми за къмпиране. Аз това и чаках да им се оплача как са ме проверявали 2 часа и съм изпуснала последния рейс и миграционните в Бразилия и как тази граница 2 пъти я пресичам и ми отнема по 3 дни всеки път. Те изглежда останаха доволни, че все пак границата им е добре охранявана, въпреки, че понякога можеш да си опънеш палатката в строго охраняваната зона. Точно сгънах палатката и спря първата кола. Беше много мил боливиец зъболекар, който всеки ден пътуваше до кабинета си в Бразилия и пресичаше тази граница.“В Боливия една пломба е 50 боливианос (около 5 Евро), а в Бразилия – 50 Реала (около 25 евро). Оказа се толкова мил човек, че спряхме да помогнем на 2 закъсали жени с джип, пътуващи в обратната посока – към Боливия за шопинг. Беше им се спукал радиатора от жегата и се наложи да намерим река, за да го напълним с вода. Добре, че единствено аз имах бутилка и намерихме река близо до пътя. Покрай реката имаше всякакви чудати птици и всичко беше зелено и живо. Зъболекарят закъсняваше за работа и, въпреки супер натоварената си програма, най-търпеливо помагаше на всеки по пътя си. Една от жените също се оказа зъболекарка и срещата беше интересна за всички. Всичко друго може да почака, особено в Бразилия.

на сутринта в граничната зона между Бразилия и Боливия
Най-накрая стигам познатите емиграционни в Касерес. Всичко ми е толкова познато – пътят, по който вървяхме с Джулия, когато си намерих 2 златни пръстена на златна верижка в тревата на стотина метра от емиграционните. Най-накрая взех важния печат и се запътих към Куяба, където от вчера ме чакаше каучсърфър. Оказа се син на местен политик, който също обича да пътува и бяха така мили да ме изведат на семейна вечеря в типичен хай-клас бразилски ресторант. Една нощ спиш в храстите без храна, на следващата нощ си нагостен като цар. Животът е чудно нещо. Изпратиха ме с кола до летището в 1 часа през нощта и на другата сутрин бях в Рио. Колкото и да не ми се искаше да летя, когато мога да го премина по земя, нямаше как да стигна навреме за билета ми за София. Всъщност вътрешните полети в Бразилия са 2 пъти по-евтини от автобусите, а и хилядното разстояние, което вече бях изминала веднъж, не ми се повтаряше. В Рио пък ме очакваха други приключения. Видях се с Бруно отново и отново се срещнах с мама Аяуаска. Точно преди да се прибера, имах невероятни преживявания и нови приятели. Трудно ми беше да си тръгна. На летището в Рио отново чудо – намерих си 2 златни пръстена! Не можех да повярвам на очите си! Отново на излизане от Бразилия и отново 2! Случайни ли са тези неща? Бяха изоставени просто така на една седалка, кръстосани. Седях близо 40 минути без да ги докосна да видя дали някой няма да се върне за тях. Очевидно бяха захвърлени, на едната халка пишеше Джошуа 2011 . Оказаха се 18 карата! Бразилия, Бразилия, знам, че ще се върна пак.
И ето ме от Рио в Лондон, където попадам в съвсем друг свят. Тъй като имах 20 часа престой и имах мили български приятели в Лондон, реших да се разходя из града. Всичко ми се струва на забързани обороти. В началото направо си помислих, че има някаква извънредна ситуация - всички буквално тичаха нагоре надолу.  И все пак парковете с патици, лебеди и катерички напомняха джунглата в Рио :)
Няма да разказвам как изпуснах полета към София. Но в живота е така- един ден намираш злато, на следващия си изпускаш самолета. Въпроса е да се усмихваш и на двете. :) Останах един екстра непредвиден ден в Лондон и това ме накара още повече да оценя завръщането в Слънчевата ни родина. София ме чакаше вече с летни температури, усмихнати хора и музика по парковете! Струваше си всеки метър от пътя обратно!




9 коментара:

  1. Вече поех на ново източно пътешествие, в момента съм в Южна Индия, очаквайте нови индийски истории и снимки :) Бъдете щастливи!

    ОтговорИзтриване
  2. No, its the jungle in Peru! Now I am in India again, will try to update soon and to translate more in English...English version is not up to date, sorry for this. Love and light!

    ОтговорИзтриване
  3. Написала си, че имаш 20 ч. престой до следващия полет. Нали е забранено напускането на летището, когато си транзит? Питам, защото ми предстои пътуване, в което имам престой 20 ч. в Сингапур. От Катарските авиолинии ми казаха, че по принцип нямам право да напускам летището. Но ако нямам чекиран багаж може и да стане. Виза за Сингапур не се изисква за български граждани. Ще съм благодарна, ако разясниш :)

    ОтговорИзтриване
  4. Vsichki letishta si imat razlichni pravila, no mislia che ako niama visa nikoi ne moje da te spre da vlezesh v stranata, vapreki checkirania bagaj...nbaj-dobre da pitate na miasto. Pozdravi ot India!

    ОтговорИзтриване