сряда, 2 февруари 2011 г.

Мали


Мали – страната на легендарното Тимбукту и на мистериозните догони, една от най-мощните африкански империи в миналото, богата на културно и етническо разнообразие.
Границата с Мали минахме сравнително бързо и безпроблемно. Забавното тук беше, че нямаше определен граничен пункт и трябваше да обикаляме далече из селото, за да намерим полиция да ни бие печати. Освен по километричните опашки на камиони по нищо не личеше, че влизаме в друга държава.
Пътувахме с Майкъл и неговия Land Cruiser чак до Бамако, където останахме заедно на къмпинг за два дни. В къмпинга срещнахме голяма група италианци с един камион и един кемпер, които отиваха до Буркина Фасо. Камионът им беше огромен- 15 тона и носеха много неща за Африка – компютри, дрехи...С тях имаше един португалец, който снимаше филм за Западна Африка. Взе ни интервю, за да ни включи във филма. Бамако беше хубав град на брега на река Нигер. Изглеждаше доста чист и подреден, в сравнение с градовете, в които сме били до сега. Разходихме се един ден из центъра и продължихме на север. Имахме само 15 дни виза за Мали и искахме да видим най-интересните неща в тази мистериозна страна. Не отидохме до Тимбукту, което вече въобще не е трудно достижимо както е било в миналото - там вече има дори летище! Всъщност най-интересното в Тимбукту е Фестивалът на пустинята, който се провеждаше точно в момента...но билетът за него е около 150 евро за 3 дена...може би ще го посетим някой друг път в този живот...
акащи момченца покрай пътя.
Разстоянията тук са огромни, чакаше ни много път. Първо ни качи един малиец до първия пост за плащане (в Мали шосетата се плащат). След това ни качиха трима малийци за още стотина километра. Като цяло стопът вървеше добре и никой не ни искаше пари (което се случваше в Сенегал и трябваше да питаме всеки път преди да се качим дали е безплатно). Накрая един джип пълен с багаж догоре ни взе двамата на предната седалка. Въпреки, че в началото му отказахме като видяхме колко се е натоварил, той настоя да ни вземе. На един от полицейските постове обаче ни спряха и му направиха голям проблем, че се возим двамата отпред. След дълги разправии, проверки на визите и паспортите ни, ни пуснаха срещу подкуп от 5000 CFA ( към 10 евро). Бяхме много учудени как всички коли и бусове се возят претъпкани с хора и животни, някой път дори имаше хора на покрива, а нас ни спряха за това. Малиецът ни обясни: всички дават пари тук.

Вечерта спахме покрай пътя на разклона за Джиене – село, цялото построено от кал, известно с най-голямата кална джамия в света. (и въобще най-голямата кална сграда). Всъщност в тази част на Мали повечето села бяха построени само от кал и след всеки дъждовен сезон се налагаше да се строи наново.
На сутринта ни качиха двама германци с джип и гид и направо отидохме с тях в хотела им в Джиене. Попитахме дали може да си опънем палатката на покрива и те се съгласиха, но не искаха да ни кажат колко ще струва. Прекарахме деня с германците и гида им, който ни развеждаше наоколо. Джамията беше внушителна и малките улички и калните къщи изглеждаха като от приказка. Всичко обаче беше много туристическо и нямаше евтни ресторантчета и магазинчета. Заради сухия сезон и пустинния вятър - харматан въздухът беше наситен с пясък и прахоляк и понякога беше трудно да дишаш. Небето не се виждаше - всичко беше обвито в пясъчна пелена.
пазарен ден в Джиене

Най-голямата кална джамия в света Джиене






Няма мостове. За да стигнеш до Джиене трябва да прекосиш р. Нигер
секънд хенд

Вечерта в хотела отказахме да ядем – поискахме ориз, но имаха само кус-кус, което не ни беше любимото, а и беше много скъпо.  Опънахме палатката на покрива и почивахме от дългия ден. По-късно се качи при нас един малиец от хотела и ни донесе купа спагети и газирано манго. Каза, че е безплатно, сготвил го е за себе си и е останало. Извини се, че нямало ориз за вечеря. Приехме с удоволствие, а той дори не остана да си поговорим. Не знаехме защо бяха така мили с нас в този хотел. Питахме многократно собственика колко да платим за палатката и той накрая каза, че е безплатно. Не ни поискаха никакви пари и на сутринта ни подариха 2 хляба! Бяхме очаровани от добрината на малийците и все повече ни харесваше тази страна.  Тръгнахме си с германците обратно до главния път. Те отиваха към Бамако, а ние останахме на стопа в обратната посока – към Мопти. Имахме потвърдил кауч-сърфър в Бандиагара – селото, от където се тръгва на трекинг в Догон кънтри – най-красивото и необикновено място в Мали.



кола нътс- горчив плод, който възрастите ядат за ободряване,
в Догон кънтри в задължителен подарък за хората в селото

Следите от сълзи остават в прашното Джиене




Не след дълго ни качи едно малийско семейство с малко момченце. Закараха ни чак до Мопти и през целия път слушахме Бърнинг Спиър, Алфа Блонди и Боб Марли на макс.
В Мопти хапнахме и хванахме разклона за Бандиагара. Веднага дойдоха да ни зарибяват за такси и рейс. Когато казахме, че сме на стоп, се смяха и казаха, че е невъзможоно. Почакахме доста и накрая ни качи един Мерцедес, който отиваше до средата на пътя до Бандиагара. Точно натоварихме раниците и се качихме, когато се появиха същите двама, които искаха да ни качват на рейса и започнаха да крещят нещо на шофьора. След кратка разправия шофьорът даде газ и тръгна като удари моторчето на единия, който се опитваше да ни препречи пътя. 500 метра по- надолу спряхме да качим още един стопаджия- военен малиец и двамата с моторчето отново ни настигнаха. Този път бяха бесни и препречваха целия път с мотора, така че да не можем да минем от никъде. Накрая с яко газ и маневра извън пътя, минахме върху мотора и продължихме. Явно не му даваха да ни вози на стоп и искаха да се качим в рейса им. Цялата случка беше доста брутална, но Мерцедесът  беше здрава машина и мина през целия мотор без да му стане нищо. За щастие не сгазихме човека, само падна на земята. Уплашихме се, че ще ни подгонят с мотора, но за късмет не ни последваха повече. Оставиха ни на първия полицейски пост. Там почакахме малко и ни взе ново Ауди директно за Бандиагара, отново заедно с военния стопаджия.




В Бандиагара обаче телефонът на нашия хост Джон беше изключен. Цял ден му звъняхме, писахме му СМС-и и дори намерихме други американци, доброволци от корпуса на мира, но дори те отказаха да ни помогнат. Вечерта решихме да тръгнем пеша към Догон кънтри и да спим по пътя в гората.
[Лора]: На другата сутрин се чувствах доста зле. Имах малко температура, беше ми студено и имах разстройство. От няколко дена бях доста отпаднала и заради многобройните ухапвания от комари в последната седмица, веднага реших, че е малария. Хората, които срещахме да пътуват по-дълго в Африка казваха, че щом имат температура, веднага пият хапчета против малария, без дори да отидат на доктор. Ние също си бяхме купили хапчета за един човек от Дакар, но решихме все пак да се върнем до болницата в Бандиагара да ми направят тест. За пръв път от началото на нашето пътуване се чувствах зле, едва си носех раницата петте километра до селото. Болницата беше сравнително добра – почти като българските болници. Докторите бяха много мили, въпреки че не ги разбирах много на френски. Направиха ми тест за тиф и малария и чакахме до следобед за резултата.
За щастие резултатите бяха негативни, предписаха ми прахчета за стомах и казаха, че е от водата или храната. Лекарствата веднага подействаха и още на същия ден бях добре. Тръгнахме отново по пътя за догон кънтри. Все още бях страшно изтощена и се надявахме някой да ни качи на стоп. Пътят беше съвсем черен – с пясък и много камъни - само за мотори и 4х4, но всъщност джипове почти не минаваха. Сутринта не видяхме нито един. За късмет обаче почти веднага ни качи един джип за следващото село на 5 км. И за още по-голям късмет точно, когато стигнахме селото им се обадиха, че кола е закъсала по пътя и трябваше да отидат да помогнат още 5-6 километра по пътя. Точно когато мислехме да оставаме да спим някъде там и да продължим на сутринта със свежи сили, ни взеха 2 момчета с моторчета- всеки на един мотор с раницата. За пръв път стопирахме мотор и беше много забавно. Закараха ни до Дуру- селото, където знаехме, че има къмпинг за по 1 евро на човек. Преспахме там, оставихме едната раница на съхранение в къмпинга и тръгнахме на трекинг из Догон кънтри.

Още в началото беше много красиво – скали, причудливи дървета и жълта суха трева. Бяхме единствените туристи без гид, имахме малка снимана карта на местността (на фотоапарата) и мислехме, че ще можем да питаме местните, ако се загубим. Веднага разбрахме обаче,че местните умишлено ни дават грешни посоки, за да се загубим и да дадем пари, за да ни покажат пътя. Пътят не беше лесен, постоянно трябваше да прекосяваме високи скали и долини с градини, нагоре надолу, като имаше много пътечки между градините и селата. Още в началото, когато питахме натам ли е първото село ни отговаряха: „ ооо...много сте се загубили, въобще не е натам” Ние обаче имахме карта и компас и вярвахме на тях. Беше много забавно как всеки се опитваше да ни дава грешни посоки, децата тичаха и крещяха след нас: „това не е пътя” без дори да знаят накъде отиваме. Накрая успешно стигнахме първото село – ИделиНа и в следващото- Комокани останахме да спим на къмпинг.

по пътя към Догон кънтри

лук


Догон кънтри всъщност предстявлява редица от селца, високо в скалите, напълно откъснати от света, без вода и ток, но с богата култура и познания. Мистерията около тези племена, освен колоритнете танци с маски и причудливите пещери в скалите, е древните им астрономически познания. Догонците са знаели за пръстените на Сатурн, спътниците на Юпитер и спираловидната форма на нашата галактика векове назад – неща, които не могат да се видят с невъоръжено око. И най-озадачаващото- свещената за тях звезда Сириус Б, която е била напълно непозната на астрономите до 1862 г. Звезда джудже, съставена от изключително плътна материя, те твърдели че е най-тежкия метал на света. Древни звездни карти изрисувани по скалите показват изключителните астрологически знания на тези племена с примитивен бит и изолиран живот. Теориите по въпроса са различни, някои твърдят, че извънземни са им донесли свещените познания, но мистерията остава неразгадана.


Obama - my dream


С много усилия се поддържат градините в сухия сез






на заден план са калните тухли

типичните стълби тук





Обама е голяма звезда тук- има тениски, шапки, лепенки, дори долни гащи с Обама




Гранери
Не можахме да открием това познание в съвременните догони. Единственото, което ни казваха беше ‘доне моа кадо..’ (дай ми подарък). Тъжно е как традиции и култура, съхранявани през векове, войни и промени, сега се пречупват под туристическия наплив. Всъщност не срещнахме много туристи по пътя, във всичките къмпинги бяхме сами и много рядко срещахме някой бял по пътя. Но отношението им към нас беше изморително. Щом минехме покрай някое село, веднага ни нападаха малки и големи – искаха подаръци, пари, химикалки, да ни носят раниците, да ни стават гидове...Преследваха ни понякога с километри. Да разговаряш нормално с някой местен беше почти невъзможно. Може би причината беше, че нямаме гид, но за истинските нрави и характер на догонците не можехме да научим много.
Иначе мястото наистина беше магическо. От едната страна стръмните скали, от другата страна – червените дюни, а след тях безкрайна дива савана. Селцата високо в скалите изникваха пред погледа като магия. Кривите къщички, направени от кал, изглеждаха като разтопен шоколад под жаркото слънце. Пещерите в скалите, наследени от древните Телеми, казваха че са свещени и не ни даваха да ги видим от близо, лъхаха хлад и мистерия. Малки сламени къщички, наречени гранерис служеха за складиране на разни неща. Имаше различни гранерис за мъже и жени. Животът на хората е прост и отдалечен от цивилизацията. Нямаше коли и магазини, не можехме да намерим дори хляб. Четири дни ядохме само ориз и си мечтаеме за някой плод или зеленчук.


къщите всъщност са с плоски покриви и може да се спи на покрива. Малките къщурки (гранери) са като склад.


джамия

къщите на Телемите в скалите.



На втория ден, когато минавахме покрай поредното село, отново бяхме нападнати от тълпа местни. Питаха къде ни е гида, викаха, че трябва да имаме гид и сега ще ни доведат един от селото. Опитахме се да вървим напред без да ги слушаме, но те започнаха да ни дърпат, да ни препречват пътя и да стават груби. Обяснявахме им, че не искаме гид, но се бяха събрали много хора и не ни даваха да вървим на никъде. Единият отиде до селото да търси гид, друг ни предлагаше срещу 3 евро да ни заведе до следващото село (което беше съвсем близо) . Накрая им казахме, че искаме да говорим с шефа на селото и че никъде не пише, че е забранено да ходиш по пътя без гид. Отидохме всички до селото, но когато ги питахме къде е шефа, те не искаха да ни кажат. Изведнъж, след около час разправии ни пуснаха да си тръгваме. Тръгнахме бързо по пътя, опитвайки се да разберем защо изведнъж ни пуснаха, вървяхме колкото може по-бързо далеч от това село. За да избегнем суматохата в селата, решихме да се качим на дюните отсреща и да прекараме нощта там. Мястото беше наистина странно – червени дюни, а зад тях безкрайна равна савана с малко храсти и съвсем малко дръвчета. Опънахме палатката на пясъка и дори запалихме огън и сготвихме ориз. Беше най- красивото къмпиране досега. Сутринта посрещнахме изгрева, стегнахме раниците и продължихме към селата отново. Останахме на къмпинга в едно село на име Ирели. Там си взехме гид срещу 3 евро да ни разходи из селото и да се качим горе на скалите. В селото имаше и църква и джамия, но повечето хора вярваха в традиционни религии. Имаха място за жертвоприношения. Гидът ни даде адреса си и поръча да му донесем жена от България и обувки 40-ти номер. Хората тук нямаха обувки, децата тичаха боси по камъните нагоре-надолу, някои имаха джапанки.





Най-прекрасното къмпиране.
















На следващия ден решихме да се връщаме обратно като вървим горе през дюните и саваната. От сутринта духаше силен пустинен вятър и небето не се виждаше от прахоляк. Горе на дюните вятърът беше още по-брутален. Ходихме часове без да спираме, брулени от пясъка и тръните. Привечер стигнахме последното село, качихме се на скалите и останахме да спим там. Без палатка, само на шалтетата. От там до Дуру – селото, където си оставихме раницата, оставаха само 5 километра. На сутринта бързо стигнахме до Дуру където отново бяхме нападнати от местните. Повече от 10 души вървяха след нас и нареждаха – и деца и старци щом ни видеха се включваха към тълпата. Всеки ни казваше, че това не е пътя, но никой не ни казваше кое е пътя. И това се повтаряше във всяко село, което минавахме. Накрая тръгнахме през едни скали само за да избягаме от тълпата и те ни оставиха. Там ни пресрещна възръстен мъж, който сериозно почна да ни се кара. Заведе ни в къмпинга, но остана там и продължи да се кара, че сме били навлезни в забранено място. Каза, че точно там на скалите, където сме минали е свещено място и сега трябвало да вземем 2 пилета за жертвопринушение. Опитахме се да обясним, че сме против убиването на животни, особено в наша чест, но човекът беше наистина ядосан и каза, че ще се оплаче в Бандиагара и ще направи голям проблем, ако не вземем 2 пилета. Каза също, че ще наврени на нас ако не го направим. Наложи се да платим за грешката си. Извинихме се на човека, дадохме му 5 евро за пилетата и той остана доволен и отиде да прави жертвоприношенията.







 

Два дни преди да ни изтече визата тръгнахме към границата с Буркина Фасо. Трябваше да вървим 5-6 км пеша през скалите до някакъв второстепенен път, отбелязан на картата. Отново се катерехме и слизахме през скали и долини, отново не искаха да ни покажат пътя. Накрая благодарение на един добър учител стигнахме пътя за кола. Пред очите ни се разкри красива, но отчайваща гледка – безкрайна пустинна равнина с пясъчен пуст път. Имаше повече от 50 км до граничното село Коро, който трябваше да вървим пеша през пясъка с раниците. Пътят ставаше само за джип с рали шофьор-ентусиаст. Още не бяхме слезли от скалите на пясъка, когато се зададе точно такъв джип. Не можехме да повярваме на очите си. Затичахме се надолу, махайки и джипът спря. Бяха двама изключително симпатични французи, които помагат за намирането и сондирането на вода в селата. Бяха живели много години в различни африкански държави и имаха голям опит. И те самите не можеха да повярват, че виждат стопаджии по такъв 'път'. Летяхме със 70-80 км/ч през дюните като на истинско рали. Беше весело и дори леко страшно. Доста бързо стигнахме в Коро и ни оставиха там.

Оказа се, че от Коро до границата има 15км, които извървяхме пеша. Когато излязохме от Мали, се оказа, че има още 20 км до входа на Буркина. Вече се свечеряваше, а границата работеше до 6. Беше невъзможно да стигнем дотогава пеша. Решихме да вървим докато се стъмни и да останем да спим между двете държави. През целия ден не беше минала нито една кола по пътя към Буркина. Малко преди 6 обаче се появи бяло рейсче, пълно с бели хора. Мислихме, че е някакъв туристически рейс, който ще иска пари, но се оказаха група европейци, дошли по програма за озеленяване на Сахел. Минахме границата с тях и ни закараха до първия град в Буркина Фасо – Уахигуя.

23 коментара:

  1. Супер интересен разказ...в началото и аз се изненадах от добрината на местните, но всичко си дойде на мястото след това за съжаление.

    Успех по-нататък ;)

    ОтговорИзтриване
  2. И от мен успехи и здраве.
    Да ни радвате с още интересни разкази и снимки!

    ОтговорИзтриване
  3. Жестоки снимки! Евала!
    А тази Обама май дрийм е направо върхът!

    ОтговорИзтриване
  4. Местните бяха добри с нас, проблеми имахме само в Догон кънтри, там хората не се считат за Малийци и е доста туристическо...а в туристическите райони хората сякаш полудяват...

    ОтговорИзтриване
  5. Мноооого красиво!! И евалата на вас за търпението с местните, направо са ви се качили на главата.. важното е обаче, че не са страшни,а в крайна сметка просто жалки.. Африка е страхотна и толкова непозната!!!

    ОтговорИзтриване
  6. Благодаря за споделеното, невероятни фотоси!

    ОтговорИзтриване
  7. Благодаря ви !
    Страхотно!
    Успех и попътен вятър ! Късмет!

    ОтговорИзтриване
  8. Страхотно е това което правите, чакам следващото приключение!

    ОтговорИзтриване
  9. Благодаря ви за красивите разкази и невероятните снимки!Възхищавам се на смелостта ви/защото освен любопитство,любов към света,ентусиазъм,дух,откровение......и смелост е нужна/.Желая ви успех,щастие и прекрасни мигове,които с радост ше споделя с вас чрез тези страници!

    ОтговорИзтриване
  10. Ех, супер истории, супер снимки. Уви, това да те възприемат като дойна крава е толкова досадно при подобни пътувания... Но явно това е цената, която трябва нашата раса да плаща за греховете си в миналото, а и днес! Хайде успех, бъдете здрави и КЪСМЕТ! Ясен

    ОтговорИзтриване
  11. Хора, вие сте уникални! :) Само напред и нека Силата бъде с вас в това невероятно африканско приключение! :))

    ОтговорИзтриване
  12. Невероятни сте,с вас сме,стигнете далеч,ВИЕ МОЖЕТЕ

    ОтговорИзтриване
  13. Този разказ ми беше особено интересен и даже малко ми стана страшно и притеснено за вас. Знам, че хората по принцип са добри, но явно майчинското надделява в мен :) Мисля си за вас.
    Как се чувствате сега почти 6 месеца след тръгването? Не ви ли се иска понякога да се приберете за малко у дома и така да продължите напред?
    Поздрави

    ОтговорИзтриване
  14. Имате ли PayPal акаунт?
    Това е най- лесният начин ако някой се изкефи, да ви прати 5 лв, да речем...
    За някой подкуп тук и там.

    ОтговорИзтриване
  15. Браво, хора! Справяте се страхотно. Мир и любов.

    ОтговорИзтриване
  16. Супер сте, направо ви завиждам. Сам се върнах преди 3 седмици от Кения и само за там мисля... Африка е магия.

    ОтговорИзтриване
  17. ОБИЧАМ ВИ!САМО НАПРЕД И УСПЕХ! братовчедката Еми

    ОтговорИзтриване
  18. Това с погрешните пътища е като в трилър...
    Уф ! Добре че сте се оправили!
    Леля

    ОтговорИзтриване
  19. kosata mi nastraxna v tazi 4ast:) no pak nau4ix mnogo polezni neshta za mestnite.predstoi mi patuvane do 4erna afrika i vsi4ko razkazano mi idva straxotno!

    ОтговорИзтриване
  20. ВЪЗХИЩАВАМ ВИ СЕ, СТРАОТНИ РАЗКАЗИ И СНИМКИ. ВАШ ПОЗНАТИ МИ КАЗА ЗА БЛОГЪТ, ТОЙ СЕГА ЗАМИНАВА ДА СВИРИ НА КИТАРА В ИСПАНИЯ..СУПЕР СТЕ ХОРААА, СКОРО ИДВА И МОЯТ ,МОМЕНТ АЗ ОБАЧЕ СЪМ В ПО-АЛПИЙСКА ПОСОКА...НАДЯВАМ СЕ ДА СЕ ВИДИМ В НЕПАЛ ИЛИ НЯКУДЕ ПО СВЕТА, ТОВА Е НАЙ-ЗАРЕЖДАЩОТО ДА ПЪТУВАШ И ДА ОПОЗНАВАЩ СВЕТА. ТОЛКОВА Е КРАСИВ И ЧУДАТ. ОЩЕ ВЕДНУЖ ИСКАМ ДА КАЖА ЕВАЛА ... ПАЗЕТЕ СЕ И ВСИЧКО ДОБРО :)! ЕЛИЗАБЕТ/ VEIKA BLEIKA

    ОтговорИзтриване
  21. SORRY за правошписните грещки нещо изпаднах в превъзбуда от снимките и разказите :)

    ОтговорИзтриване
  22. Здравеите на всички,които четат това и най-вече на доблестните пьтешественици.Бил сьм много пьти в Мали и се радвам,че написаното е толкова вярно,точно,кратко и хубаво.Благодаря,че сте описали моите усещания за тази страна и хората ,които я обитават.Нека страстта кьм пьтешествията и познанието не ви напуска никога...желая ви кьсмет.

    ОтговорИзтриване