сряда, 16 февруари 2011 г.

Буркина Фасо


Буркина Фасо - страната на честните хора. (Буркина Фасо означава честен човек). Но още по-весело е името на столицата – Уагадуго. Не знаехме почти нищо за тази страна, освен, че е една от най-бедните в района, а и по света. Бяхме приятно изненадани обаче - пътищата бяха перфектни и улиците далеч по-чисти от тези в Сенегал и Мали. И както щяхме да се убедим по-късно – хората също са прекрасни тук.
След като белите хора с бялото бусче ни оставиха в Уахигуя  (първия град след границата) пред техния хотел, от който не пожелахме да се възползваме заради високата цена, се оказахме по тъмно в нов град и нова държава. Беше прекалено далече и прекалено късно да излезем от града. Решихме,че не е и много безопасно да се мотаем из тъмните улички с раниците и в единия от баровете със силна музика попитахме за къмпинг и къде би могло да си опънем палатката, за да се наспим. Те бяха много мили с нас и ни поканиха в двора на бара...без пари. Много се зарадвахме на добрината на първите Буркинабе, които срещнахме – така се наричат местните. Наспахме се и намерихме интернет клуб на другия ден след 2 седмици без интернет в Мали. Пуснахме публикацията, намерихме каучсърф в Уагадугу и хванахме стопа натам. Буквално след 5 минути ни взе пикап Тойота със специалист по изграждане на напоителни системи за земеделие. Пристигнахме по тъмно и решихме да спрем 20 км преди Уагадугу да спим в гората. Беше пълнолуние и местността изглеждаше много красива и тайнствена под светлината на Луната.
На другия ден първата кола ни взе директно за Уага. Намерихме къщата на каучсърфъра - Павел и Маржерит - литванец и французойка, живеещи в Буркина за една година.  Приеха ни много топло в техния дом и за няколко дни ни станаха много близки. Ние им направихме таратор, а след това Павел ни направи техния вариант на таратора - кисело мляко с краставици, цвекло, яйца, лук ( само копър не намерихме). За няколко дни внесохме славянска атмосфера в  Уагадугу :) 

Пастор Майкъл с жена Лидия си и внука си
От тук трябваше да вземем следващите визи- за Гана. Най-накрая една англо-говоряща страна! Но за наше удивление ни отказаха визи, с мотива, че трябва да си вземем визите от собствената страна. А ние дори нямаме посолство на Гана в България. Имаше много други европейци и Американци, но правилата важат за всички -  посолството издава визи само на постоянно пребиваващи в Буркина Фасо граждани. И това правило е само от 2 седмици. Колко бързо се променят нещата...Опитахме се да се свържем с българското посолство в Гана (единственото ни посолство в този район), но нито телефона, нито мейла им, който намерихме в интернет, са реални. Не ни оставаше друго освен да попътуваме из Буркина. Стопът тук е толкова добър. Тръгнахме към западната част на страната – град Бобо Диуласо и района на Банфора. От Уага ни взе след дълго чакане Лидия – жената на пастор Майкъл, която ни покани да спим в тяхното село близо до Уага, понеже вече се свечеряваше. Говореше добре английски и изглеждаха добри хора. Оказа се село с училища и 500 деца от бедни семейства които учат и живеят тук.  Майкъл и Лидия бяха християни и искаха да дадат шанс на бедните деца и сираци, които не са и мечтали да ходят на училище. Проектът им беше наистина голям и децата наистина учеха тук. Имаха и работилници за шиене и за механика, за да могат децата да имат занаят. Плануваха да построят даже университет. „Можех да построя апартаменти в Уага и да ги давам под наем...но какво ще остане след смъртта ми? По-добре да построиш нещо, което е за хората и ще остане след теб.“- казваше пастор Майкъл. Пожелаваме успех на тяхното добро начинание и кой знае - може да отидем отново в селото и да помогнем по някакъв начин.

децата в селото Word of Hope


Веднага на другия ден ни взе нов Ланд Крузър с много готин шофьор Сюлейман – собственик на фирма за транспорт. Летяхме със 150 км/ч средно и доста бързо взехме 350-те километра до Бобо. Говореше английски, беше ходил в Македония и беше един от малкото местни, които знаят за България. Като пристигнахме ни попита имаме ли при кого да останем и ни покани в къщата си. Оказа се наистина огромна и луксозна къща. Имаше плазми, кожен салон и дори топла вода в банята. Не бяхме виждали топла вода от Испания. Показа ни стаята и изчезна. Не го видяхме повече. Разходихме се из Бобо – втория по големина град в Буркина. Беше доста по-малък и много симпатичен град - магазинчета за сувенири, джембета, музиканти, хора на изкуството. На другия ден като се събудихме Сюлейман беше излязъл и не успяхме да си кажем последно чао и благодаря. Оставихме му благодарствена бележка и хванахме стопа за Банфора (пътя за Кот Д’Ивоар). След час чакане и търсене на подходящо място ни взе Мерцедес със местни продавачи на козметични неща. Започнаха да ни зарибяват да си купуваме кремове и парфюми, после искаха да ни правят сътрудници и да продаваме за тях. Ние им обяснявахме, че не искаме такива продукти, че не използваме...но те не успяха да повярват в това. Беше най- досаднияtт стоп до сега. Слязохме на тяхното село и с облекчение продължихме към Банфора. Пътят беше доста празен и единствената кола, която мина след половин час чакане, ни взе. Беше джип с бели хора, които имаха бизнес с Карите – специално дърво от което се правият различни козметични масла, доста известно по тези ширини. Оставиха ни директно в Банфора и там сред лудницата от зарибяващи те хора успяхме да си уредим срещу малко пари моторче за 3 дни.
Решихме да обиколим района на моторче по  черни пътища. Качихме се на мотора и още първите минути успяхме да се блъснем в един бордюр с магазинче за бензин в стъклени бутилки. И двамата паднахме, но поне за щастие бутилките със скъпа течност останаха здрави. С няколко драскотини и много смях се измъкнахме. Изминахме 550 км с моторчето по черни прашни пътища.  Обиколихме наоколо един водопад, Лоби кънтри и дори бяхме спряни от полицай в Гауа. Наядохме се с много прах и се изморихме от постоянното каране през дупки и пясък. С голяма радост върнахме мотора и решихме да продължим пеша към езерото Тангрела – на 8 км от Банфора. Спахме покрай езерото, возихме се на лодка, видяхме хипопотами, красиви птици и стотици лилии. Много красиво местенце, останахме на къмпинг на брега на езерото само срещу 3 лева за двамата. 


водопадите до Банфора

на мотора
в Лоби кънтри

Спираме за вода по пътя в някое село с помпа
край езерото Тангрела









 
На връщане в Банфора беше пазарен ден. Пазарният ден е пълна суматоха - стотици хора, продаващи и купуващи нещо. Повечето са кибици и се кефят на гирлутията, но други продават. Всъщност нямаше кой знае колко неща на пазара, колкото хора. Беше сезона на мангото и взехме 6 мангота за 0,30 лв и тръгнахме обратно към Бобо на стоп. Не чакахме много и човекът, който ни качи си имаше личен шофьор. Тук всички имат лични шофьори. Пристигнахме следобед и решихме да вървим и да спим извън града на палатка. По пътя ни заговориха група франсета и буркинабе, които се  оказаха музиканти.  Единият о тях-  Бенджамин имаше рожден ден и ни поканиха на парти с джембета и балафони в къщата им в Бобо. Домакинът беше Лоло - французин, живеещ от няколко години между Франция и Буркина с неговата Тоголийска жена и сина им - Асан. Точно като взеха да идват хората за партито спря тока и това беше добър повод всеки да хване музикален инструмент– всякакви видове джембета, балафони и маракаси. Стана чудно ънплъгт парти - само с един челник и много музиканти. Вечерта беше много вълнуваща и емоционална. Тук местните те приемат наистина като брат и са доста миролюбиви. Като дойде тока след няколко часа всички спряха да свирят, почна се пиене, ядене и типичния купон...Преспахме там и на другия ден хванахме стопа обратно към Уагадугу- където си бяхме оставили големите раници при Павел и Маржарет. Веднага ни взеха двама възрастни буркинабе с изрисувани лица. Тук почти всички имаха белези, изрязани по лицето като знак за етническа принадлежност. След няколко километра завиха за някакъв къмпинг и продължихме да стопираме. Покрай нас прелетя някъкъв свръх луксозен джип и след няколкостотин метра успя да спре и се върна да ни вземе. Обясни ни, че няма право да вози пътници, защото е личен шофьор на някаква важна клечка и ако шефа му го види да вози някой – веднага ще го уволни. Каза, че ще ни остави на средата на пътя, в Боромо, за да не ни види някой. Като спряхме ни покани да ядем. Черпи ни ядене, купи ни кола и фанта без да сме искали, нищо не ни даваше да си платим. Не искаше да ни остави на пътя и каза,че ще ни качи на някой от тяхните камиони, отиващи за Уагадугу. Убеждавахме го, че няма проблем и ще продължим сами, но той настояваше. Камионите обяче бяха пълни и дори не спряха и той реши да ни вземе пак в неговия джип. Седнахме и двамата отзад зад тъмните стъкла. Обясни ни, че шефът му пътувал с хеликоптер, а той го следва с джипа навякъде. Бързо стигнахме Уага и ни остави "тайно" в малките улички до пътя в началото на града. На другия ден ни се обади по телефона да пита как сме. 


обичайно натоварените рейсчета
Имахме доста път до нашия квартал и тръгнахме пеша по шосето. Един джип намали, спонтанно му махнахме и той спря. Оказа се отново пастор и специално ни закара пред къщата на Павел, в другия край на града.
Там вече имаше още 2ма каучсърфъри – от Дания и САЩ, и една гостека от Франция. За няколко дни бяхме като едно интернационално семейство, забавлявахме се интернационално и почти забравихме, че сме в Африка. През това време успяхме да вземем визи за Западно- Африканския съюз включващ Буркина Фасо, Того, Бенин, Нигер и Кот Д’Ивоар. Визата е двумесечна и струва 40 евро. Решихме да поемем към Того. Най-накрая стегнахме раниците и с нежелание напуснахме дома на Павел. Срещнахме се обаче с Бенджамин – французинът, който имаше рожден ден в Бобо и ни покани на 48-часово балафон парти в една къща в Уагадугу. Така останахме още 48 часа в Уагадугу на палатка в къщата. От сутрин до вечер музика- много балафони, джембета. Лееха се литри чакпало- местата бира, която всеки пие в чаша от тиква, с доста странен вкус и обикновено топла. Там отпразнувахме и още един рожден ден- този път на Боб Марли – на 06.02.





обикновено се събира публика, когато филртираме вода


"ресторантче" за омлет в Уага
Когато на следващия ден отново нарамихме раниците, решени да тръгваме от Уагадугу, срещнахме италианската група с камионите. Беше наистина забавно как пътищата ни постоянно се преплитат с другите пътуващи хора. Предложихме им да отидем с тях до селото на пастор Майкъл и да помогнем с работа и прожекции за децата. Останахме с тях един ден, но имаха други ангажименти за следващия ден и ние решихме да продължаваме по своя път. Тръгнахме следобед и до вечерта ни взеха 3 коли. Последният Мерцедес ни остави в едно село по тъмно, въпреки че го молехме да ни спре преди селото, за да спим. Шофьорът казваше, че знае къде можем да спим, и накрая ни остави пред църквата и си замина. Оказахме се в центъра по тъмно   и трябваше да ходим доста, за да излезем от селото. Накрая опънахме палатката в полето покрай пътя. На другата сутрин ни качиха директно до границата мъж и жена, които искаха да ги поканим в България. Този път нямаше километри разстояние между границите и  съвсем бързо влязохме в Того. 

11 коментара:

  1. Хахаха :)
    Благодаря за разказите ви, забавни са - чета ги с изключително любопитство и интерес!
    Гена, като те гледам пак каква голяма брада си пуснал :)) се сещам, за един човек, който някога ни беше хокал:
    "Брада може - и Ботев е бил с брада... БРАДА МОЖЕ! ...ама тея калчища на главите ви......."
    хахахаххахахах.... както и да е... :)
    С пожелания за още безчет весели приключения,
    Поздрави,
    Вик (Борко), Любцата, Крисата, Дото и др.

    ОтговорИзтриване
  2. Много сте ми любими. Случайно научих за вас, но вашето пътешествие ме грабна и така...почти всеки ден си мисля за вас и надничам тук. Успех!

    Петя

    ОтговорИзтриване
  3. Отново страхотни снимки и пътепис! Нямате грешка, хора! Дано силата е с вас :)

    ОтговорИзтриване
  4. Много силно недобранамерен трябва да е зрителят и читателят,когато чете и гледа представеното от вас, за да не се възхити на проникновението, с което водещите този "Дневник на пътешествениците"представят това,което ги е развълнувало.Бъдете все така търсещи и намиращи в природата и в хората,за които пишете,това с което те най силно ви привличат.За нас ще бъдете винаги очаквани и интересни.Желая ви живот здраве и издържливост по трудния но ползотворен път.Успех!!!

    ОтговорИзтриване
  5. Супер сте !! Пожелавам ви да срещате все повече прекрасни хора по пътя..
    Искам да споделя и едно стихче, на което попаднах преди време, обявено за най-доброто за 2006 и писано от африканско дете, без обаче да има връзка с преживяванията ви. Просто го прочетох и се сетих, че и вие сте някъде там:

    When I born, I black
    When I grow up, I black
    When I go in Sun, I black
    When I scared, I black
    When I sick, I black
    And when I die, I still black
    And you white fellow
    When you born, you pink
    When you grow up, you white
    When you go in sun, you red
    When you cold, you blue
    When you scared, you yellow
    When you sick, you green
    And when you die, you gray
    And you calling me colored ??

    ОтговорИзтриване
  6. Буркина Фасо досега ми е от най-любимите страни в Африка :) И снимките са много добри.
    Целувам ви
    Ира

    ОтговорИзтриване
  7. Много се радваме на снимки и текст. Всичко е много интересно и впечатляващо. Поздрави от Германия и много успех!

    ОтговорИзтриване
  8. Нищо не е по-вдъхновяващо от живота и природата и няма нищо по-прекрасно от това да имаш сетивата да ги усетиш, оцениш и да си в хармония с тях!
    За мен е удоволствие, че мога да следя вашето пътуване-чудесен пътепис, уникални снимки и вие двамата-много позитивни хора, на които пожелавам много успех!
    Попътен вятър!
    Йоана

    ОтговорИзтриване
  9. Лора, честита Баба Марта! Бъдете здрави!
    Направихте ли си мартенички? :)
    Много се радваме на всяка нова история тук, невероятно пътуване!
    Поздрави !:)
    Валя, Емо и Миташки

    ОтговорИзтриване
  10. Чудесно е да опознавам местата, които посещавате през очите ви :) Много е истинско!!!

    Поздрави и Много Късмет и Смях ;)

    ОтговорИзтриване
  11. Кой луд ще иде на това забравено от бога място.
    Но както се казва луди за връзване много или за всеки влак си има пътници : )

    ОтговорИзтриване