Индонезия

Останах още една седмица в Гоа преди да започна самостоятелното пътуване към Индонезия.  Последният трип в Индия – с нощен рейс до летището в Мумбай, мина типично по индийски. Първо чаках автобуса повече от час, след което той ме подмина и спря на 500 м на другата спирка. В ужас, че ще го изпусна се затичах с двете раници и така се изпльосках на асфалта по лице, че дълго време после ближех рани. Все пак хванах рейса, той пък се развали още преди да излезем от Мапса. Явно Индия не ме пускаше да си тръгна. Спряхме за неопределен период от време и след около час попитах шофьора дали ще си хвана самолета сутринта от Мумбай.  Той очевидно се притесни и веднага спряха друг рейс и ме прекачиха там. Беше доста по-луксозен автобус с климатик и безплатна вода и поспах удобно на 2 седалки . А бях платила за най-евтиния претъпкан локален автобус.  Казах чао на Индия и си пожелах скоро да се върна в тази страна на чудесата.

един от плажовете около Падангбай, Бали

След нощуване на летището в Куала Лумпур, кацнах в Джакарта рано сутринта. Реших веднага да избягам от големия град. Хванах първия влак за Джогжакарта (или както го наричат всички – Джогджа).  Тук е дъждовния сезон сега и всичко изглежда, че е потопено под водата, а влакът е лодка с релси. От двете страни се редуват оризови полета и селца и почти няма празна земя. Ява е най-населеният остров на Индонезия и наистина няма празно.  Въпреки това Джогджа е много приятен град, сравнително евтин, с много вкусна храна и усмихнати, приятелски хора.  Излизам на разходка по прочутия булевард  Марлборо (?!) и хората ме поздравяват и често ме заговарят.  Един човек ме пита къде отивам и при отговора ми възкликва: „ Ууу, много е далече, ако ходиш толкова много пеша, ще станеш черна като мен“ „На мен ми харесва да съм черна, хората в Европа пари дават, за да почернеят“ – отговарям му аз. В Азия (а и в Африка) пък рекламират избелващи кремове и всеки се старае да изглежда по-бял.  Смеем се заедно на човешките странности и после всеки продължава по пътя си. Група ученички искат да се снимат с мен и почти ме повалят на земята. Друг човек пък дълго върви с мен и ми обяснява къде има училище с евтин батик. Хората изглеждат много мили и до сега никой не ми е досаждал или искал пари за нещо. След Индия всичко ми се струва луксозно и хората изглеждат доста по-богати. Храната е чудна, но не толкова вегетарианска. Най-традиционната закуска е наси горенг (наси-ориз, горенг-пържен) – пържен ориз с яйце, пиле и зеленчуци. Яде се и много риба, но най-прекрасното са екзотичните плодове- много видове банани и манго, селат, мангустин и навсякъде смърдящият дуриан. Освен с батик и танцуващи кукли, направени от кожа на бивол, Индонезия е известна с огромното си разнообразие от птици. Повечето, за съжаление, са в клетки и много от тях отпътуват за Европа и света. Навсякъде се чуват птичи песни, понякога даже говорящи папагали те поздравяват „Хелоу!“.  Коледа е и решавам да си направя подарък – купувам най-евтината птичка (0,50лв.) и я пускам на свобода. Продавачите помислиха, че съм я изпуснала и ми дадоха още една. Две освободени птички на цената на една! Коледна промоция.

момиченце от Бали

ученички в Ява ме нападат за снимка

певиците в двореца в Джогджа

Джогджа

майстор на кукли в Ява

Бъдни вечер изкарах доста самотно, в близкото ресторантче в Джогджа. Първата ми Коледа съвсем сама –толкова много ми липсваше семейството ми, че прекарах часове в скайп да споделя празника с тях.  Нямаше с кой една дума на български да си кажа. Първите дни най-силно  усетих колко различно е пътуването сама. Няма с кого да споделиш внезапно сполетяло те щастие или изненада, често се налага да се смея сама, освен това задълженията и отговорностите вече изцяло бяха в мои ръце. 

На другия ден реших да стопирам към Борободур – древен будистки храм на около 60 км от Джогджа. Първият ми самостоятелен стоп мина повече от добре. Едва бях вдигнала палец и веднага спря луксозен джип с шофьор с неопределен пол. До края на пътуването не можах да разбера мъж ли е, жена ли е, но говореше много добре английски и ме остави 10 км преди Борободур. Бързо след това спря голяма Тойота пикап с малко момче, което едва се подаваше зад волана. „На колко си години“ – попитах стъписано. „На 17“- отговори след лек размисъл момчето, но според мен беше на не повече от 15. Все едно, закара ме успешно до Борободур  и пристигнах по-бързо от всеки рейс.  Храмовете са внушителни, заобиколени от джунгла и вулкани.  Има хиляди местни туристи и всички се изреждат да се снимат с мен, почти не ми остава време за друго.  Учениците от местното училище пък ми взимат около 15 интервюта за часа по английски.  Поне има с кого да говоря и се забавлявам искрено с всички. 

Борободур

Борободур с Гунунг Арджуна (3339мнв), най-високият вулкан на Ява

изумителните гравюри в Борободур

една от многото групи ученици, които ми взимат интервю

В Джогджа отидох и на местен реге концерт, където срещнах много експат-и и местни расти от различни части на Индонезия. От Папуа, Суматра, Калимантан... Oт всички тях научавах по нещо за Индонезия. След като затворят баровете, всички сядат на рогозки пред денонощния магазин на бул. Марлборо и пият бири или ядат. Беше чудно да срещнеш местни, говорещи перфектен английски. Разговаряхме на всевъзможни теми,  толкова беше интересно да си приказваме, че останахме до 6 сутринта. Без да искам се застоях доста в Джогджа, а трябваше да поемам към Бали. Там имах уговорка за нова Година с друга пътуваща българка – Елена, която ни приюти в Барселона в началото на нашето пътуване – повече от година и половина назад. Колко чудно ще е да се срещнем пак, на нова територия, на Нова година.

Хванах местния нощен рейс за Бромо – най-известният вулкан в Ява. Тук в рейсовете се пуши, въпреки че понякога няма дори отварящи се прозорци. За сметка на това всеки рейс е зареден с пликчета за повръщане и хората редовно ги използват. Пристигнах в Бромо на сутринта. Времето обаче не беше хубаво в планините и въпреки, че ставах три поредни сутрини за изгрева, изгрев не видях. Изкачих Бромо, което е само около половин час ходене и реших поне да направя обиколка около кратера. Кратерът е доста стръмен и песъчлив, на моменти за малко да падна вътре. Точно, когато бях по средата на обиколката ме удари страшен порой с буря. Уплаших се, че от водата пясъкът съвсем ще се срине и побързах напред. Накрая стана съвсем екстремно и газех в пясък до коленете, падах и ставах, изкалях се до уши, но слязох жива и здрава и дори стопирах джип до селото.  Следващите дни изкачих още няколко пъти Бромо и по-високия хълм с гледка към Бромо, стопирах около 4 джипа и 3 мотора в околността, но времето беше облачно и дъждовно. Иначе стопа в Индонезия е много добър и хората са много мили. Отново беше пълно с индонезийски туристи, които изглежда не обичаха да ходят. Където можеха взимаха джипове, където не ставаше за джипове, взимаха коне, и ако и конете не могат да се качат - никой не се качваше.

Бромо всъщност е кафявия кратер вляво

селце около Бромо

след 3 часа чакане в мъглата, облаците се разкъсаха и бях възнаградена с гледка

в местото ресторантче

любимите ми маймуни в мънки форест, Убуд

От Бромо реших да стопирам към Бали.  С два джипа и една кола стигнах до пристанището и взех ферибота вечерта. На ферибота отново имаше огромна група индонезийски туристи, които ме снимаха с всевъзможни камери и фотоапарати от всички страни. Оказаха се 40-членно семейство, тръгнали към Бали за Нова Година. Бяха взели цял рейс специално за дългото семейно пътешествие –  от Суматра, през Ява, до Бали. Вече се свечеряваше, не ми се оставаше да спя на пристанището и ги попитах имат ли едно 

Дуриан

място в техния рейс. Веднага ме приеха в семейството, въпреки че никой не говореше английски.  Дядото обаче се похвали, че през 70те години е бил посланик в Югославия и Чехословакия. Много обичаше Югославия. Попитах го прича ли по сръбски. „Не“каза“Причам по Югославски“. Така си поприказвахме малко на югославски, каква приятна изненада. Взеха ме в рейса с климатик и тоалетна, гостиха ме с вечеря и вода и късно вечерта стигнахме Денпасар – столицата на Бали. Семейството бяха наели цял хотел и ми разрешиха да спя в автобуса пред хотела. На сутринта се разделихме и аз поех към Убуд. Градски транспорт в Бали реално нямаше, а бях много далеч от главния път. Тъй като всички тук имат мотори, градските бусчета (бемо) бяха съвсем празни и опустели, така че оперираха като таксита за единични пътници. Нямах избор и тръгнах пеша, имах към 12 км до главния път. Скоро спря жена със скутер и ме хвърли няколко километра. Качи ме с раницата без дори да съм й махала. След нея втора жена със скутер ме закара направо до спирката на бемо за Убуд. Бемото, разбира се, беше празно и трябваше да чакам да се напълни, затова реших да продължа със стопа и на секундата спря Смарт (такава кола не бях виждала от Европа насам). Човекът ме закара точно до гестхауса в Убуд. Тук за първи път се сблъсках с балийската религия и обичаи. Всичко изглеждаше много различно от Ява. Цветя, палми и градини, чудни декорации и масивни дървени мебели. Беше рано сутринта и всички приготвяха дарове за боговете в красиви кошнички, оплетени от  листа. Боговете ядяха много всяка сутрин – ориз, плодове, сладки...В Кута даже видях да ги гощават с пица. Храмовете са повече от къщите и навсякъде ухае на ароматни пръчици. Хиндуизмът в Бали е доста по-различен от този в Индия, но не по-малко приказен и цветен. Обиколих храмовете наоколо и прочутата мънки форест – гора, пълна с любопитни маймуни, които ти се качват на главата и ти дърпат раницата. Маймуните тук са свещени и никой не ги закача (или яде като в Африка). Беше изумителен пример на съжителство на маймуни,  хора и богове в една гора. На другия ден взех колело и карах повече от 10 часа, с доста бутане нагоре, но и приятно спускане надолу. Минавах през малки пътчета, оризища и селца, докато не ме заваля порой.

            

За Нова година отидох да се срещна с Елена в Кута – парти мястото на Бали, което хич не ни допадна. Беше пълно с пияни хора пеша и на мотори, плажът беше по-мръсен и от африканските плажове, а водата беше направо кафява. Отидохме на кауч-сърфинг парти в огромна вила с басейн на юг в Унауату. Беше странна Нова година с различни хора от различни места, които не се познават. Имаше малазийци, индийци, хонг-конци, индонезийци, разни европейци и цели две българки. Но най-много ме изненада италианецът, който говореше перфектен български (живее от 7 години в София) и индиецът, който можеше да псува на български (имал българска приятелка)! Поне на Нова Година имаше с кой да разменя родна реч. 

на Гили Мено

Гили Еър на хоризонта

соленото езеро на Гили Мено

Ломбок на хоризонта

01.01 веднага се евакуирах от Кута и поех на север. Пак се озовах в средата на Денпасар, далеч от пътя. Валеше дъжд, аз ходех и стопирах и вече се бях почти отчаяла, когато спря една кола. Въпреки, че отиваше точно в обратната посока, човекът реши да ме закара. Каза, че е 01.01 и не може да ме остави на улицата на дъжда. Каза, че е християнин и ме покани на типичен индонезийски обяд с наси чампур. Разказа ми за бизнеса си с фиш масаж – малки рибки, които ядат мъртвата кожа на краката на туристите. Каза, че бизнесът е много успешен. В началото внасял рибите от Турция, сега ги изнасял за Канарските острови. Освен това имаше и ресторант, където правеха специално кафе Луак – най-скъпото кафе в света. Животно, подобно на скункс яде кафени зърна и след това от фекалиите му се приготвя това екзотично кафе. Покани ме на откриване на ресторанта му в Кута, но за нищо на света не бих се върнала там. Закара ме до спирката извън Денпасар и даже ми купи билет до следващия град – Клюнгунг. Там не намерих евтино място за спане и продължих да стопирам. Качи ме семейство с нов джип и ме повозиха. Казаха, че не знаят къде отиват, просто се разхождали. И аз не знаех точно къде отивам, казах им, че търся евтин хотел и след малка разходка ме върнаха обратно в Клюнгунг в един хотел за 3 евро на стая. Храната в Индонезия е много евтина – за 1 лев ядеш като цар, но пък без палатка се налагаше да намирам подслон, тъй като валеше почти всяка нощ. А имаше чудни места за къмпиране, особено по хилядите малки островчета.

Продължих към Пенелокан, където има езеро и няколко вулкана. Този път извадих късмет и  времето беше чудно два дни покрай езерото.  Вървях и стопирах  на пътя около езерото и ме качи момче с мотор и цял ден ме развежда. Поканиха ме на бой с петли, но се въздържах от това кърваво приключение. Закачаха им на краката малки остри ножчета и се биеха до смърт. Въпреки, че е нелегално, е много популярно в цяла Индонезия. Навсякъде се превозваха петли в плетени клетки, а в Бали даже видях розов и оранжев петел, боядисани за боя.

деца правят маски на о-в Бали

един от вулканите на Бали

Пура Безаких - най-големият храм на Бали

церемонията в Пура Безаких

дарове за боговете

От там стопирах към най-големия храм на Бали Пура Безаки. Коли почти нямаше и ме качваха само мотори, по някога по трима на мотор.  Стигнах комплекса от храмове и започнах да обикалям с раницата. Казваха, че е забранено за чужденци да се влиза в тези храмове, отворени били само за церемонии. В най-големия храм имаше церемония и всички пристигаха с бели дрехи и купи с плодове и други лакомства за боговете. Не само, че ме пуснаха да вляза и да наблюдавам церемонията, ами и ме благословиха и пих светена вода. Там се запознах със забрадена бекпекърка от Ява, с която стопирахме заедно обратно към Клюнгунг. От там намерих бемо към Падангбай, където се надявах да открия по-добри балийски плажове. Падангбай е малко селце с пристанище и лодки към Ломбок. Купих маска и шнорхел втора ръка след доста разправии и веднага се впуснах да разглеждам околните рифове. По-добри места обаче има на близките Гили островчета и скоро се отправих натам с местен ферибот (около 4 евро,  5 часа). Фериботът е нонстоп и аз го взех през нощта и поспах на палубата. С още едно бемо и доста ходене стигнах пристанището за Гилис. Най-евтиният и безспорно най-екстремен начин е публичната лодка, където се натоварват килограми провизии, плодове, риба, вода (!) и поне 30 индонезийци, насядали върху всичко това или прави. В дъждовния сезон океанът е доста бурен и на места всички възкликват при идваща голяма вълна. Все пак пристигаме успешно  на Гили Мено. Островчето е чудно и все още не толкова застроено като останалите два. Има малки плажчета с бял пясък и дръвчета. Палатката ми липсваше за пореден път. Следващият път в Индонезия – с лодка и палатка J. Ако не беше дъждовния сезон можех да спя и навън, но добре че си намерих подслон, че всяка нощ валеше. Чисто ново бунгалце за 5 евро със закуска. Хората  точно го освещаваха (по мюсюлмански) и бяха толкова мили, че ме поканиха и ми дадоха 2 комплекта с храна, вода и сок. През деня обаче беше слънчево и прекарвах дните си с маска и шнорхел около острова. Видях за първи път морска костенурка съвсем отблизо.  Имаше чудни риби и корали, които не бях виждала до сега.  Островчето всъщност е една малка купчина пясък. Толкова малка, че можеш да го обиколиш за един- два часа по плажа. Във вътрешността имаше селца и даже езеро, солено. От душа течеше солена вода и единствената вода за пиене идваше с лодки от Ломбок. Успявах да наливам вода от местните, които имат 20-литрови туби, за да не купувам безброй бутилки. Не виждах лодки да извозват празни бутилки към Ломбок. На острова имаше най-страхливите крави, които бях виждала. Щом ги доближиш на 5-10 метра, побягват като диви коне. Никога не бях виждала крави да тичат така. Една вързана крава така се беше набрала, че след като направи два кръга около кола, го изтръгна и побягна заедно с въжето и кола. А аз просто си вървях по пътя.

Отидох с лодка и до съседния Гили Еър, където срещнах Иван – местно жиголо с руско име. Черпи ме обяд и ми разказа живота си, както и истории, които не знам дали исках да чувам. Индонезия е популярна със секс-туризма за жени и на острова често ще срещнеш 50-годишна чужденка с 20-годишен местен. Повечето даже са женени и са построили бунгалата тук. Останах да спя в една отворена постройка като си оставих багажа и отидох да плувам. Казаха ми, че няма кражби на острова. Ако някой открадне първо целия остров ще го бие и линчува, ще му напишат „крадец“ на гърба и ще го качат на полицейска лодка директно за затвора. Като цяло Индонезия ми се стори доста безопасна, никога не съм се притеснявала за сигурността си, във влака си оставях багажа без надзор, но всички наоколо са толкова приятелски, че не мога и да си представя да ме оберат.

Комодски варан

Върнах се на Ломбок с мисълта да си удължа визата за още един месец и да продължа към островите на изток. Последваха обаче пет много дъждовни дни, които ме накараха да се замисля за евакуация към сухия сезон. Вместо нова виза купих билет за Тайланд и реших да отделя още време на Индонезия следващия път - с палатка в сухия сезон. Оставаше ми една седмица виза и спонтанно реших да стопирам към Флорес и Комодо – домът на известните Комодски варани с надеждата да избягам от дъжда. Качи ме една кола до по-главно село в Ломбок, от където взех бемо до ферибота за Сумбауа и от там отново стопирах рейс, който прекоси цялата Сумбауа до ферибота за Флорес. Така с 24 часово пътуване стигнах Лабуамбаджо, Флорес. Но дъждът не спираше и тук изглежда беше още по-зле. Местните казаха, че от три седмици не са виждали слънце. Вече се чудех дали има смисъл да взимам лодка до Комодо в това време. Все пак бях дошла чак до тук и реших да видя Комодксите острови. Извадих неочакван късмет – точно когато тръгвахме небето сякаш се отвори и слънцето ни огря за пръв път от доста време. Два дни в лодката имахме прекрасно време и когато се прибрахме, дъждовете започнаха отново. Видяхме няколко варана, които изглеждаха доста мързеливи и безобидни, но доста по-вълнуващ за мен беше подводният свят около островите. Плувах с една голяма морска костенурка около час, като си говорехме приятелски и дори ми позволи да я пипна три пъти. Коралите и рибите бяха като извадени от анимационен филм, но най-чудното бяха огромните манта-рей. Не бях плувала до сега с риба, по-голяма от мен, чувството е невероятно. Десетки манти се рееха под мен като огромни птици, размахващи крилете си. Бях безгранично щастлива. Веднага след това трябваше да поемам обратно към Бали, бях стигнала толкова далеч, че Австралия беше по-близо от Бали. За тридесет часа успях да сменя три ферибота (по 4-5 часа всеки), два рейса, едно бусче и един мотор. Когато стъпих на Бали всичко ми се въртеше. Останах последни два дни, казах чао на пищната Индонезия и хванах самолета за Тайланд. Индонезия имa 14 000 острова, аз успях да стъпя само на 10, така че има за какво да се върна в тази необятна морска градина.

Комодо

бебе Комодско варанче

с колело из Бали