Сев. Тайланд

в една от пещерите на манастира

Tайланд – всеки има някаква представа за тази екзотична цветна страна – диви плажове, подводен свят, евтини жени, фулмуун партита... Вече съм била тук веднъж и този път реших да открия един по-различен Тайланд –  да се усамотя на север в един будистки манастир и да практикувам Випасана.

приказната природа около манастира

един от храмовете в Бангкок

Бангкок, градът който никога не спи, ме посрещна с пълна сила. Стори ми се доста променено от преди 4 години, когато бях тук. След Индия и Индонезия сякаш бях кацнала в бъдещето. Скай трейна ме взима от летището, вътре всички говорят по ай-фон-ите си, но никой не говори по между си. Тук-туците са лъскави и нови и дори не те зарибяват както преди. Просяци почти няма и градинките и гарата, където преди спяха бездомните, сега са чисти и спретнати. Хората определено изглеждаха по-богати от преди и заплатите са по-високи от в България. Както винаги е пълно с туристи и дори се срещам с приятели от Индия, които ме подслоняват на рууф-топа на най-якия гестхаус в Бангкок.

След два дни хванах влака на север – за Чанг Май. Пристигнах рано сутринта и се оказа, че в едно селце на близо има фестивал на чадърите. Както винаги идвах точно навреме за последния ден. Малки и големи правеха чадъри от бамбук по древна китайска рецепта. Красавици обикаляха на колела с чадъри в ръка, деца пееха и свиреха традиционни тайландски песни. Хиляди чадъри навсякъде, шарено и весело.

В Чанг Май се срещнах за втори път с Ирина – българката, която видяхме в Гоа. Наслаждавах се на невероятната тайландска улична храна преди да вляза в манастира. Мога да кажа – най-добрата храна до сега от цялото пътуване. Не можех да се спра- фреш сокове и плодове на всеки ъгъл, пролетни ролца, сладко-кисели изкушения, непознати смесици от солено, сладко, люто, кисело и тези изкушаващи аромати във въздуха, които те карат да забравиш на къде си тръгнал. Все пак тръгнах към манастира на следващия ден и казах чао на светския живот.

вкусотии в Бангкок

как е правят чадъри от бамбук

странен инструмент

на нощния пазар в Чанг Май - сладки прасенца пълнени с месо

неустоими сладкишчета

и други вкусотии...

един от стотиците храмове в Чанг Май

Манастирът се оказа едно от най-красивите места в Тайландските планини. Имаше  чудна гора, 2 езера, река и внушителни скали с много пещери. Три от пещерите са пригодени за медитация, има и още 2 медитационни зали- една навън и една вътре. Дават ми бели дрехи и собствено кути (дървена къщичка). В кутито няма нищо – само купчина одеяла и рогозка. Затова пък имам собствена чисто нова баня с тоалетна. Идеята е да живееш скромно като монасите и да спиш на земята. Но за мен това си беше лукс – собствена къщичка със собствена баня. Времето се оказа доста студено по това време в планините, а аз си бях оставила всички дрехи и чувала в Бангкок. Всяка сутрин момичетата се оплакват как са преживели студената нощ, една американка даже си тръгва на първата сутрин – не можела да спи на твърдо и студено. На мен ми беше идеално, даже ползвах само три от седемте одеяла, които ни бяха дали. Програмата беше подобна на тази във Випасана центъра, но с по-малко медитация и повече свобода. Трябваше да се въздържаме от слушане на музика, пеене, танцуване, месо, ядене след 11 часа на обяд и разбира се лъжи, кражби, убиване, секс...Но пък можеше да говорим, да помагаме в кухнята, да храним рибите  и въобще да се занимаваме със странични неща, освен медитация. Това правеше престоя много приятен и въобще не ми се искаше да си тръгвам.  Храната, макар и само в 7 и в 11, беше напълно достатъчна. Всеки ден разнообразие от вегетариански ястия,  гъби и различни екзотични плодове.  Чувствах се невероятно щастлива и спокойна. Единственото нещо, което ме притесняваше беше изтичащата ми виза. Две седмици се оказаха крайно недостатъчни за това място. Домързя ме да се занимавам с визи в Куала Лумпур и реших да се възползвам от новата услуга за българи – виза на летището за 2 седмици. Оказа се голяма грешка – платих 40$ за 15 дни ( а всички европейци влизат безплатно за 1 месец на летището!) и изхабих цяла страница от паспорта. Оставаха ми само 2 празни страници и трябваше внимателно да планувам следващите страни. 

друга приказна пещера, пригодена за медитация

чудната гора в храма

хранене на рибите - големи свещени сомове

Програмата

вегетарианската храна в храма

и плодовете...

ходеща медитация

'кути"-тата

в моето кути - няма нищо, но и нищо не ми е нужно

В манастира живееха четирима монаси, единият от които много приказлив и усмихнат. Никой всъщност не преподава Випасана медитация, затова е най-добре първо да си минал един курс при Гоенка. Имаше момчета и момичета от всички страни, даже три дни преди да пристигна имало и един българин! Жалко, че сме се разминали.

В Тайланд монашеството е временно, някой път само за няколко месеца. Под робите са съвсем обикновени момчета. Разрешено им е да ядат месо, с изключение на деветте вида месо, забранени от Буда. (змийско, тигърско и подобни) . Повечето изучават древните текстове и пали език, малцина се посвещават на медитация. Mонасите в този манастир пък се бяха посветили изцяло на разпространението на Дхама сред чужденците.

Останах седмица в манастира и въпреки, че въобще не ми се тръгваше, беше време да поемем към Камбоджа. Обещах си да се върна на това прекрасно място за по-дълго време.

На връщане стопирахме към Пай заедно с един американец. Веднага спря пикап със страшно пиян шофьор. С усмивка ни покани на предната седалка и ни сипа по чаша тайландска ракия.  След чудесното пречистване в манастира последното нещо, което исках да видя е алкохол. Наложи се да откажа около 100 пъти докато се съгласи. Пътят беше планински с много остри завои и леко се притеснихме от  състоянието на шофьора ни. Американецът направо искаше да слиза.  „Няма страшно“ увери ни той „аз ако не съм пиян не мога да карам“. И наистина караше много бавно и плавно по завоите, но почнеше ли да изтрезнява главата му оклюмваше и очите му се затваряха. “Viewpoint!” – казваше тогава, отбиваше колата да снимаме гледката и бързо глътваше 2-3 чашки оризова ракия. После се оживляваше и започваше да говори весело на тайландски и ние, въпреки че нищо не разбирахме, се съгласявахме.  Пътувахме 3 часа и спирахме около 5 пъти за пиене. Качихме и още един стопаджия тайландец отзад в пикапа и той също пийна от оризовото питие за радост на шофьора. Въпреки, че човекът живееше 20км преди Пай, реши, че ще ни закара до Пай. Май много не му се прибираше при жена му, постоянно повтаряше как щяла да му се кара като се прибере.

китайско село

ловец на риба

В Пай  имаше тридневен реге фестивал. Хванах третия ден, послушах реге до зори и си спомнях за африканските реге концерти. Имаше много тайландски групи, една ямайска и най-известната тай-реге банда -  Job To Do. Беше доста голям контраст след манастира, но някак си ми беше лесно да се наслаждавам на всичко,  особено на добра музика. В последните два дни от визата стопирах и до близките водопади наоколо, посетих няколко селца и тъй като бях много близо до племената с дългите вратове, не можах да се сдържа да не ги видя. Чувала бях, че са като човешка зоологическа градина, но все пак те изцяло живеят от туризъм. Имат статут на бежанци от Бирма и не им остава друг избор да се издържат.  Платих огромен вход – около 15 евро, които надявам се отиват за хората в селото. Всички се усмихваха, но животът им едва ли е толкова радостен.  Признавам си, досрамя ме, че съм там. Спорен е въпросът дали туризмът им помага да оцелеят или именно заради туристите са били поставени в тази ситуация.  Тръгнах си подтисната и съжалих за любопитството си.

на Пай Реге Фест

Не пропуснах и да отделя специално време на пеперудите и орхидеите в Тайланд...

Визата вече изтичаше и беше време да се запътя към Камбоджа. Казах чао на Тайланд и някак си бях сигурна, че ще се върна пак. Ако си бил на едно място два пъти, ще се върнеш и трети път.