Ладах 2

Още много дни не можахме да си тръгнем от Ладах. Трудно е да се опише с думи магнетизма на това място, но все пак ще се опитаме да разкажем повече.

Лех е разположен на 3500 мнв на сухото тибетско плато и в миналото е бил основна търговска връзка между централна и южна Азия, между Кашмир и Тибет. Много от туристите трудно се аклиматизират към височината и някои дори си тръгват след седмица-две страдания. Ние вече 3ти месец сме в Хималаите, пък и не идваме със самолет, така че нямахме проблеми, освен че се задъхвахме първите дни. Две неща силно ни привлякоха тук – космическата красота на лунния пейзаж и космическата доброта на местните хора. Ладахците са съвсем различни от индийците и по-скоро приличат на тибетци. Тук вече няма „Намасте!”, поздравът е „Джулей!”. Никой не те закача по улиците, никой не се опитва да ти продава нещо или измами. Хората просто се усмихват и весело повтарят „Джулей! Джулей!”. Не знам дали будизмът ги възпитава в любов и разбирателство или планината ги прави такива, но определено има какво да научим от ладахците. Тук пластмасовите пликчета са забранени, навсякъде е чисто и табели често напомнят „Пазете Ладах чист!” Като цяло правилата "не убивай, не кради, не лъжи" се спазват и е много трудно да видиш някой ядосан ладахец. А и за какво ти е да се ядосваш в това райско кътче, често наричано последната Шангри Ла. Животът тече бавно и плавно, никой не бърза за никъде. Вървиш бавно, говориш спокойно, усмихваш се искрено на всеки минувач и навлизаш в ритъма на Ладах.

Лех

Селце наблизо на име Тикси

Тук има и много тибетски бежанци, които почти не се различават от Ладакхците. Тибетски пазари със сувенири и предмети на изкуството, озвучени с мантрата Ом Мани Падме Хум допринасят за тибетската атмосфера. Почти във всяка къща има отделна стая-храм, където се палят ароматни пръчки и се пеят мантри. Будистки монаси, облечени в червените си роби кръстосват улиците и кафенетата. Този път са още по-многобройни, заради годишното Друкпа учение (клон от Тибетския будизъм) в близкото село Шей, на което присъстваха най-големите учители (Лами и Ринпочета) от Индия и Бирма. Хора от цял Ладах се бяха събрали пред храма в Шей да слушат учението. Тълпата беше огромна, всички седяха на земята, а монаси раздаваха чай и сок от манго на публиката. Въпреки навалицата нямаше никакви неразбирателства, скандали или блъсканица, типични за България, особено когато се раздава нещо безплатно. Хората се редяха културно на опашка, дълга повече от километър, за да влязат в храма и отдадат почит на Рипночето. Всички слушаха търпеливо речите, премятаха броениците в ръцете си или въртяха молитвени колела. Беше най-красивата тълпа, искаше ми се да я прегърна.

на Друкпата пред манастира в Шей

публиката пред храма в Шей

малка част от опашката

някой медитираха...

храмът в село Тикси

Разходихме се из околните селца и храмове и попаднахме на някаква церемония в манастира в Тикси. Монасите свиреха на местните тибетски тромпети и барабани, докато главният монах повтаряше мантри и хвърляше разни неща в огъня.

Няколко дни по-късно отново не можехме да си тръгнем, заради започването на годишния Ладахски фестивал. Отново хора от цял Ладах се стекоха в Лех за откриването, представяйки своето село с постановки и танци. Имаше почти толкова туристи колкото и местни и обяд и чай за всички.

Семейството ни в Цаво направи фестивала за нас специален като ни дадоха традиционни местни дрехи. Пременихме се като истински ладахци и се превърнахме в атракция по улиците на Лех. Местните ни се усмихваха или може би ни се смееха на въз-късите дрехи, а туристите се снимаха с нас. Аз също поснимах доста, но след стотина кадъра обективът ми спря да работи. Поне имах дългия и широкоъгълния и от тук нататък трябваше да се справям с тях. Сервиз можеше да намеря чак в Делхи.

само обувките ни не са традиционни :)

на откриването на Ладах Фест

 

колоритни ладахски носии

традиционните обувки

децата

9-етажния дворец, който при построяването си е бил най-високата сграда в света.

поло

типичен начин за носене на шапка тук

пременени по Ладахски

След фестивала помогнахме в градината на Цаво като извадихме по 25 кила моркови всеки и  ги домъкнахме до гестхауса заедно с още зеленчуци...имаше материал за хиляди момота. 
В следващите дни от феста гледахме поло мач, фотографски изложби, пазар с традиционни местни неща...
Сезонът скоро свършваше и колкото и да не ни се искаше, трябваше да напуснем Шангри Ла преди да е паднал първия сняг и да затворят високите проходи.

Тръгнахме заедно с Ели и Марек към Сринагар с местния автобус. Заради паднали скали на пътя се наложи да чакаме 2-3 часа да разчистят, но накрая, макар и късно, пристигнахме успешно в Шринагар.