петък, 15 април 2011 г.

Камерун

Камерун – цяла Африка в една страна. Така бяхме чели в туристическите гидове. И наистина разнообразието е огромно – има над 200 различни езика и етноси, планини и дъждовни гори, плажове и езера...всеки може да открие своя рай тук.
Пресякохме границата в Банки и още първата кола, която ни взе по черния пуст път, ни закара директно до Маруа, от където трябваше да вземем камерунските визи. Шофьорът – Амаду- първият камерунец, който срещахме, ни покани да спим у тях и ни нагости с вкусна камерунска вечеря. Имаше голяма къща с красив двор с плодове и палми и ни даде цяла стая с баня. Маруа е чист и приветлив град, много различен от градовете в Западна Африка. Имаше големи улици с тротоари и дървета от двете страни, които пазеха сянка през целия ден. Имаше дори контейнери за боклук и боклукчийски камиони. Но най-живописното беше реката, която минаваше през града и, която в сухия сезон беше напълно изчезнала. Сухото пясъчно корито се беше превърнало в дълъг футболен стадион. Подобно на Валенсия, където видяхме как хората са преместили реката и в коритото на старата река са направили спортни площадки, така и тук, само че естествено, реката се превръщаше в игрище през сухия сезон. Хората спортуваха, тичаха и най-вече играеха футбол. Някои перяха в дълбоки дупки, където все още се намираше вода.

пресъхналата река
пресъхналата река

Извадихме си визи от Маруа срещу 80 евро на човек, но за наше огромно разочарование, ни дадоха визи само за 1 месец- напълно недостатъчно за тази голяма, разнообразна страна. Нямахме време за губене и веднага тръгнахме към близките планини Мандара, като  си оставихме част от раниците у Амаду. Стопирахме до Моколо и от там вървяхме километри пеша по черния път през селцата в планината. Тук планините не са много високи- към 1000м, но пък са много живописни. Нямаше почти никакъв трафик и единственият начин беше да вземеш мотор или да вървиш. Вървяхме 5 дни в планините около Румсики, след това
Коза. Планините бяха красиви, но съвсем сухи. В северен Камерун все още е савана с малко дръвчета и жълта трева и беше края на сухия сезон. Никъде не намерихме вода в природата. В някои села дори нямаше помпа. Където имаше село с помпа, напълвахме 12-13 литра и ги носехме с нас. Но дори и толкова не ни стигаха за един цял ден. Затова не можеше да се отделим много от цивилизацията- трябваше да наливаме вода поне 2 пъти на ден.



крачна помпа за вода, типична за селата наоколо
Пътят, по който вървяхме през селца и планини



пране
Върнахме се в Маруа, сбогувахме се с Амаду и поехме на юг. Чакаха ни към 1500 км до столицата. На излизане от Маруа ни качиха 2 жени – първите жени, които ни качват на стоп в черна Африка. Шофьорката се казваше Ваня – камерунка с руско име. Оставиха ни на 20тина километра след Маруа привечер и там трябваше да прекараме нощта. Беше съвсем равно, сухо поле, без почти никакви дървета, където да се скрием. Вървахме над километър навътре от пътя, но все още виждахме ясно колите и хората. Накрая опънахме палатката до една купа сено и се надявахме никой да не ни види. Вечерта обаче, точно когато привършвахме вечерята, се появиха петима мъже с мачетета. Доста се стреснахме и се въоръжихме с единствения ни нож. Започнаха да ни разпитват защо сме там и да обясняват, че трябва да дойдем с тях в селото да говорим с шефа. Казахме им, че ако не може да спим тук, веднага ще се преместим, но те не искаха да си ходим, просто искаха „кадо”. Обяснихме им, че нямаме никакво „кадо”, никакви пари и единственото, което можем да им дадем са усмивки и положителна енергия.  Накрая поискаха имената и адресите ни и ни оставиха с уговорката, че утре ще посетим селото им. Отдъхнахме си, когато си тръгнаха, но не посмяхме да пускаме челниците цялата вечер. За щастие всичко беше наред и на сутринта бързо си тръгнахме, преди да са дошли отново. Цял ден стопирахме и успяхме да изминем над 500 км до Нгаундере с 2 коли и един камион. Нощувахме в планината до града. На другия ден чакахме 3-4 часа на пътя без никакъв успех. Тук вече нямаше асфалт и движението беше съвсем малко. Нямахме много време заради визите и решихме да вземем влак до столицата Яунде. От тук почваше единствения влак в Камерун, който всяка нощ пътува за Яунде. Решихме, че ще е добро приключение да хванем Африкански влак за пръв път и още на другата сутрин щяхме да сме в столицата. След 5-часово чакане за билети в последния момент се сдобихме с 2 билета 2ра класа. Не можехме да повярваме, че толкова много хора пътуват всеки ден, при това билетите хич не бяха евтини. Сред супер суматоха и хиляди хора, натоварихме раниците на товарния вагон и се качихме. За щастие имаше седящи места, подредени по 4 един срещу друг, като в рейс, но беше толкова тясно, че постоянно риташ човека срещу теб. За спане не можеше и дума да става, но поне забава имаше. Постоянно някой крещеше и продаваше какви ли не неща – от козметика до лекарства за всичко. А на спирките тълпи от хора се струпваха на прозорците и предлагаха местната продукция, дори в малките часове на нощта. На всяка спирка имаше различен специалитет – тук само банани, после само мед...и всички във вагона купуваха съответната стока. Някой път влакът тръгваше без да успееш да си вземеш рестото или покупката. Към 5 сутринта дойде пастор с касетофон и започна да крещи с всички сили как трябва да ставаме да се молим. След това пусна госпел и призова всички да пеят. Това продължи повече от половин час, но никой не му обръщаше внимание. Поне влакът беше сравнително бърз и след около 15 часа пристигнахме благополучно в Яунде. Тук имахме уговорка с двама бразилци – Пабло и Ливия, които ни приютиха за няколко дена. Веднага отидохме да кандидатстваме за Габонски визи и тук ни изръсиха с по още едни 80 евро на човек. Визите вече ставаха непоносимо скъпи, сякаш тези страни не искат чужденци. Нямаше как да избягаме от системата, колкото и да бягаме. Ние живеем в нея.


Покрай Пабло и Ливия срещнахме и други испано-португало-говорящи хора, отидохме на реге концерт и на парти у една испанка. На другия ден потеглихме към връх Камерун – 4090м – най-високия в Западна Африка. От дълго време не бяхме виждали голяма планина и това беше най-голямата радост за нас. Тръгнахме доста късно – към 15,30 часа, но за късмет веднага ни качи кола директно до Дуала, на 240 км. Шофьорът се казваше Ахмед и говореше английски. Страшно му хареса нашето приключение и не спираше да ни разпитва. Накрая пожела да ни закара на другия ден до Буеа – селото, от където започва изкачването на върха. Каза, че работи в чаената фабрика на близо и ще се радва да ни я покаже. Преспахме в Дуала на каучсърфинг с Флорент, който също ни заведе на концерт- този път с местна музика. На сутринта се обадихме на Ахмед и той дойде да ни вземе. Разходи ни из Лимбе, след това ни показа чаената фабрика Толе и ни остави пред туристическото бюро в Буеа, от където трябваше да си вземем гид. В началото не искахме да взимаме гид. До сега в нашето пътуване винаги сме се оправяли без гид, но по-късно се убедихме, че тук наистина е необходим. Поне успяхме да договорим да не плащаме за носачи, които също бяха задължителни по принцип, но ние можехме да си носим раниците сами. Дадоха ни един гид на име Фриц за 4 дена и на другата сутрин поехме нагоре към планината. Знаехме, че тук вали много и целогодишно, затова бяхме подготвени за всякакви условия. Не случайно местните я наричаха „планината на гръмотевиците“. Носехме якета, дъждобрани, дебели дрехи, цялата храна за 4 дни и голямо количество вода. Въпреки, че планината е влажна и дъждовна, вода имаше само на 2 места през целия ни преход – на първия заслон при изкачването и след това чак от другата страна на планината на Ман Спринг на 2300нмв. Нашият гид обаче не беше толкова добре подготвен. Нямаше палатка, нито шалте, нямаше дори и яке, а когато станеше студено си слагаше чорапи на ръцете и нещо като плувна шапка на главата. Изкачването по маршрута Гинес беше доста стръмно и трудно с багажа. Сутринта вървяхме в гореща дъждовна гора, а вечерта бяхме на студен гол склон на почти 0ºС. Разликата в температурите беше шокираща и се наложи да облечем всички топли дрехи. Останахме да спим на 2рия заслон на палатка на 2800 нмв. Там срещнахме група канадци, които предприеха нощно изкачване в 1,30 през нощта, но се върнаха без да успеят да стигнат до върха заради студа. Тръгнаха обратно по същия път надолу и през следващите 3 дни не срещнахме никакви други хора. 



На втория ден покорихме върха. Издигнахме се над облаците и слънцето ни се усмихваше – нещо не толкова типично за тази планина. Върхът беше студен и страшно ветровит, но дори най-горе имаше трева и растителност. Тръгнахме да слизаме от другата страна на планината през реки от лава и черни вулканични полета. Стръмния склон, обсипан с малки черни камъчета беше доста хлъзгав и предприехме лава-бординг за най-бързо и весело придвижване. Тичахме надолу с леки завои и не веднъж падахме, ставахме и продължавахме. Вървяхме към 10 часа, видяхме кратерите от изригванията през 1999 г. и вечерта пристигнахме на Ман Спринг – последния заслон и вода по пътя. Отпочинахме си, доволни, като си мислехме, че най-трудното е минало. На другия ден обаче ни чакаше 10 часово слизане през джунглата, което се оказа по-трудно от изкачването на върха. Вървяхме по мократа земя по малка, обрасла пътечка, направена от бракониерите. Последните туристи, минавали от тук били преди 3 месеца и на места пътеката изчезваше, погълната от джунглата, и Фриц се налагаше да проправя път с мачетето си. Ходенето беше бавно, заради многото препятствия, които трябваше да прескачаме постоянно. Краката ни бяха напълно мокри още след първия час ходене през влажната джунгла, а до вечерта вече приличаха на големи гъби. Трябваше да видим горски слонове и шимпанзета, но видяхме само пресни слонски екскременти.  Гидът ни беше казал, че ще пристигнем към 16,00, но в 17,00 все още вървяхме през тъмната гора, която изглежда нямаше край. „Близо ли сме”- питахме все по-често. „Още сме далече” – отговаряше всеки път Фриц. Точно, когато си мислехме да спираме да спим някъде, заваля проливен дъжд. Нямаше къде да се скрием и решихме да вървим, докато съвсем се стъмни. Имахме вече пришки по краката от 3-дневното безспирно ходене и нямахме сухо място по себе си. Земята стана още по-хлъзгава и все по-често падахме. Тук в дъжда никакви обувки не те спасяват. Накрая към 19 часа стигнахме мястото, където трябваше да спим и се оказа, че там няма нищо. Просто малка полянка в бамбуковата гора. Нито дори навес да се скриеш от дъжда. Гората беше съвсем дива. Заради липсата на вода и трудната достъпност (най-близкият път е на 8 часа слизане) нямаше никакви хора. Дъждът продължаваше да се лее с пълна сила, а Фриц се опитваше на запали огън. Стоеше прав на дъжда, без яке и нямаше дори къде да седне. За щастие успяхме да запалим огън и през нощта спря да вали. Подарихме на Фриц животоспасяващо фолио, с което можеше да се увие и да се спаси от влагата и яке-дъждобран и му казахме, ако има нужда да дойде в нашата палатка. Изкарахме нощта и на сутринта, 08.04, рождения ден на Лора, слънцето отново ни се усмихна. След голяма борба успяхме да запалим огън с мокрите бамбуци и се поизсушихме. Днес трябваше да стигнем до океана и вече си мечтаехме за топлия плаж.




кратерите от 1999 г.



Пътеката през джунглата често ставаше съвсем обрасла


чудесна сутрин на рождения ден в джунглата
Денят тръгна добре от самото начало с празнична закуска с последния течен шоколад и след 3-4 часа вървене през джунглата, стигнахме Бакингили- село на брега с прекрасни черни вулканични плажове. По пътя за плажа ни спряха и казаха, че има женски плаж и мъжки плаж. Не искаха да ни пуснат заедно и отидохме 50тина метра по-надолу, където беше неутрална територия. Беше чуден плаж с палми, влизащи във водата и ситен черен пясък. Не ставаше обаче за къмпиране, защото имаше рибари и местни пияници. Разделихме се с Фриц и отидохме в Лимбе, където имахме среща с Ханес от Германия и неговите камерунски приятели- Флора- студентка и Банту – артист. С тях празнувахме с местното палмово вино. Вечерта завърши с реге концерт, където като влязохме започнаха да свирят „Хепи Бъртдей”. Оказа се, че има друг рожден ден в бара, но все пак беше добър поздрав. 


вулканичният плаж
 с Фриц след успешния преход

10 коментара:

  1. Много интересен звучи Камерун и снимките са супер. Браво, Лора и тук-там, Гена! :) Малко страшничко с ония с мачетата, а ходенето до връх Камерун си е било истинско предизвикателсво.
    Чакам следващия разказ.
    Целувки
    Ира

    ОтговорИзтриване
  2. Здравейте пътешественици.Поредните ви приключения ни правят съпричастни с природните красоти,чрез интересно предадения от вас снимков и текстови материал.Вълнуваме се обаче, не само от гледките,но и от съдбата ви,която /според мен/никак не е безопасна.Пазете се и все така напред.Но внимателно.Честити ви рождени дни и на двамата.Кой друг може да се похвали с начина по който ги празнувате.Бъдете живи и здрави.Поздрави от двама ни.

    ОтговорИзтриване
  3. Бррр, тръпки ме побиха от тази джунгла, която сте прекосили! И при нас е хладничко, но поне няма джунгли за прекосяване. Възхищавам се на смелостта и издръжливостта ви!

    ОтговорИзтриване
  4. Възхищавам ви се на смелоста и тайничко ви завиждам :)

    ОтговорИзтриване
  5. кадо кадо... хаха Тази дума значи подарък... аз докато бях в сенегал, в тубакута, хората там ни привикваха ето така "шш ей абузо, кадо кадо ???", на което се ивнеряхме доста много, но все пак си беше готино :D

    ОтговорИзтриване
  6. Отново страхотни снимки! Браво! Духом съм с вас :)

    ОтговорИзтриване
  7. wow, popadnah na bloga vi predi niakolko dni i chak sega uspiah da procheta vsichko. Strahotno prezhiviavane!! Kato cheta se chuvstvam po-osvoboden samiat az, opitvam se da si predstavia kak li se chuvstvate vie, izzhiviavaiki i obogatiavaiki si zhivota s tezi neveroiatni prikliuchenia. Oshte ne sum zagubil nadezhda da napravia neshto podobno i az edin den.

    Chestiti Rozhdeni Dni i na dvama vi! Mnogo zdrave i kasmet! Drugoto si go imate.

    Niamam tarpenie za sledvashtata doza adrenalin.
    Slavy

    ОтговорИзтриване
  8. Кьккъв по-хубьв подарък за рожден ден има от покоряването на върхове и то такива, които сам човек си избере..?
    Поздрави от леля!

    ОтговорИзтриване
  9. brAVOO bravoo vie ste istinski luvove ; ot kosta

    ОтговорИзтриване
  10. За да предприеме човек такова пътешествие е нужно да носи голяяяямо сърце!
    Чета с интерес историята ви, пишете много увлекателно и истински !Съпреживявам и Ви поздравявам за смелостта!
    Лори , можеш ли да снимаш за мен един изгрев в Африка?
    Илияна

    ОтговорИзтриване