Боливия

Минаването на границата Бразилия-Боливия ми отне няколко дни. Първо бразилската полиция беше затворена и трябваше да чакаме до сутринта. (заедно с Джулия). Преспахме на гарата и на сутринта дори успяхме да стопираме до полицията, която беше далече. Оказа се, че съм загубила много важно листче, което са ми дали на влизане и трябвало да платя 160 реала (близо 80Евро!), но другия път, когато влизам. За сметка на това пък на тръгване си намерих два златни пръстена и една златна верижка край пътя. Какъв късмет! Продадох ги в първия град. Минахме границата, минахме 30 км ничия земя и докато стигнем Боливия имиграционните и там бяха затворили. Трябваше да чакаме до сутринта за печати.

Още от границата всичко много рязко се промени. Асфалтът свърши, къщите бяха от кал и хората изглеждаха различни. Напомняше ми малко на Африка и дори цветовете на знамето бяха същите. Отидохме до близката река да се охладим, където се оказа пълно с къпещи се с дрехите боливийци, тъй като беше неделя. Бях чувала, че боливийците са доста затворени и не общуват много с чужденци, затова се изненадах, че веднага бяхме поканени на пикник и бира от група боливийци. Бяха много разговорливи и единият дори имаше приятели българи в Испания – Митко и Десислава. Десислава изоставила Митко заради някакъв еквадорец, но Митко не се депресирал много, защото знаел, че всичко се променя и не след дълго спечелил 1 мил Евро от лотарията. Тогава Десислава поискала да се върне при него, но било твърде късно! Каква история!

След горещата неделя на реката, новите ни боливийски приятели ни поканиха в хотела си в Сан Матиас и ни дадоха една от стаите си. Рано сутринта тръгнаха за работа, а ние- отново към полицията. Този път успяхме да вземем дългоочакваните печати и поехме директно към първия град - Санта Круз. Тук се натъкнахме отново на Мика- грузинецът, с когото прекосихме половин Бразилия и заедно продължихме към Самайпата – приятно селце наблизо. В Самайпата е пълно с чужденци, живеят хора от 23 страни. Много е евтино да се купи земя, а климатът е перфектен- нещо като вечна пролет. Наоколо има много реки и водопади, както и националният парк Амборо. Опънах си палатката в един къмпинг и най-накрая си починах след хиляди пропътувани километри.

След Бразилия, в Боливия всичко е супер евтино. Можеш да спиш за 2-3 $ и да ядеш супа и второ за $1. Популярно е да се доброволства срещу храна и спане. На туристическите места лесно се изкарват пари от артезания, сандвичи, сладки, музика или каквото друго умееш. За разлика от Бразилия, беше пълно с пътуващи, най-вече от Аржентина, някои от които живееха на пътя и поработваха. Понякога ми се струваше, че има повече аржентинци от местни. Може би защото сега имат лятна ваканция. Типичното за аржентинците е, че всички пътуват с термос и специална чашка със сламка за мате и пият мате навсякъде и постоянно.

Самайпата

В нац. парк Амборо

в приюта за животни

кухнята в еко къмпинга,
 в стените освен кал има и бутилки пълни с боклук

Останах почти две седмици в Самайпата и намерих много интересни приятели от различни страни. Обикаляхме околностите на стоп – водопади и реки, разходихме се в националния парк Амборо без гид, влязохме в руините на Фуерте без билет. Стопът в Боливия се води за един от най-трудните в Южна Америка, но пък всеки път работеше. Веднъж стопирахме 9 души и ни качи един камион всичките отвън в каросерията. Мика събираше хора за проект Еко-Номади и беше пълен с революционни идеи, http://www.facebook.com/eco.nomades?fref=ts Помагаха на един клоун, холандец, който прави еко комюнити в гората, където и други номади ще могат да отсядат и да помагат.

В Самайпата имаше и приют за животни, където можеш да живееш с маймуни, папагали и други, спасени от беда животни. Никога до сега не се бях гушкала с маймуни. Обожавам ги!

С Мика по пътя

Тук се запознах и с един фотограф от Нешънал Джеографик, Декстър – американец, който беше снимал някакви племена в джунглите и сега пътуваше с жена си от Аржентина. Това беше нещо като „мечтаната ми работа“ и винаги си бях представяла фотографите на НГ като безстрашни авантюристи, готови за всякакви ситуации. Декстър обаче беше пълна противоположност на образа в главата ми. Не обичаше да ходи и взимаше такси за 10 крачки, а за палатка не можеше и да си помисли. Имаше проблеми с алкохола и като че ли нямаше желание за нищо. Никога не го видях да снима, нито забелязах някаква страст към фотографията. Беше най-тъжният човек, когото видях. Имаше живот на който много хора биха завидели, но не беше щастлив...

пазарът на вещиците

С няколко опита и много чудене си тръгнах от Самайпата и се насочих към планините и Ла Пас, където исках да направя някой трекинг. Ла Пас за моя изненада ми допадна много. Заобиколен от планини, с малките си улички, пълни с всичко на най-добра цена ми напомняше малко на Катманду. По принцип не ме влече шопинга, но имаше чар и местна култура в цветните магазинчета. Какви ли не музикални инструменти, пълни с интересни неща – местната малка китара чаранго, флейтата с много бамбуци – зампоня всякакви видове маракаси. Не се сдържах и се сдобих с малко кахонче. Кахонът е Перуански инструмент, но имаше и тук. На пазарът на вещици пък (под вещици тук се разбира по-скоро народни лечители) имаше билки за всичко и малки сушени лами.

Ла Пас

по време на стачка на градския транспорт - улиците са блокирани от бусчета,
а хората спокойно се разхождат пеша по средата на булеварда

Ла Пас

по улиците на Ла Пас

 След няколко дни събиране на сили и аклиматизация тръгнахме с Джулия и Ясмин Ла Пас -Коройко трек – 4 дни и три нощи. Спахме на палатки и носехме цялата храна за пътя. Имаше няколко селца с местни хора, някои от които дори не говореха испански (само Кечуа или Аямара )

Започнахме на 20 км от Ла Пас на 4900мнв, където ни валя сняг и ходехме през гъста мъгла. Скоро пейзажът напълно се промени и се превърна в зелена джунгла с причудливи растения и огромни пеперуди. За 4 дни срещнахме само една група мъже германци, които много се напъваха да стигнат преди нас, но въпреки, че ние не си давахме зор, накрая пристигнахме заедно. Не можаха да повярват, че някакви си 3 момичета могат да ходят колкото тях. Понякога, когато бързаш не стигаш по-бързо.

Видяхме доста лами и едно странно животно като бобър.

Първите две нощи ни валя проливен дъжд и всичко беше мокро. Палатката ми вече почваше да пропуска откъм входа, а палатката на Джулия беше направо като подводница. Цяла нощ изгребвала водата с тенджерата. През деня обаче имаше слънце и спирахме да се изсушим. Не е зле за дъждовния сезон.

Последната нощ беше суха. Спахме до чуден водопад с вирче. Водата е студена за къпане, но поне охладихме изморените крака. На другия ден стигнахме Коройко – живописно селце кацнало на един хълм между зелени и бели планини. Веднага намерихме хипи мястото за $1 на нощ, срещнахме приятели от Ла Пас и още нови приятели. Вечер свирехме на площада, през деня правехме йога, говорехме или се разхождахме. Щях да остана повече в Коройко, ако не бяха досадните малки мушички, познати ми от африканските джунгли. Въпреки че бях покрита от глава до пети постоянно, пак успяха да ме нахапят и сърбежите бяха неописуеми и траеха с дни.

хостел-арт

Мате с Бийтълс

стая-къмпинг за всички :)

Върнах се във Фемили Хаус – домът ми в Ла Пас с намерението да си удължа визата за Боливия. За разлика от всички европейци, дори и турци, само българите имаха нужда от виза тук. На малката граница в Сан Матиас не ми бяха дали виза, а само печат. Това предизвика смут в имиграционните и започнаха да ме препращат от гише на гише. Ходих два пъти, готова да платя, колкото поискаха - близо $100 за визата за първия месец и удължението, но накрая ми казаха да се върна в деня, в който ми изтича визата. Нямах намерение да се връщам трети път в Ла Пас. Благодарих им и продължих нелегално без виза. На юг – към солената пустиня и границата с Чили!

Ла Пас

Фемили хаус, :)

За да разгледам солената пустиня и невероятните планини на юг се наложи да взема тур с джип. Беше близо 500 км в едната посока през пясъчни офроуд пътища навътре в планините през гейзери, езера с фламинга, минерални извори, причудливи скали и снежни върхове. Беше едно от най-сюрреалистичните места, които съм виждала. Напомняше ми на високопланинската пустиня в Хималаите, Ладакх. Тридневният тур, макар и весел, беше крайно недостатъчен. Може би най-добрият начин да се разгледа този район е с велосипед или мотор и палатка, през сухия сезон. Валя ни дъжд, градушка и сняг. Границата с Чили беше съвсем бяла. Изкушението да я пресека беше огромно. Дърпаше ме обаче още към Боливия и реших да оставя Чили за другия път. Насочих се към езерото Титикака, Исла дел Сол (Островът на слънцето) на 3800 мнв. Боливия не спираше да ме удивлява. Красотата и енергията на Титикака не могат да се опишат с думи.

Солената пустиня, която в дъждовния сезон е по-скоро солено езеро

Солената пустиня в Боливия е най-голямата в света

солената пустиня през дъждовния сезон е покрита с вода

Бяхме чули, че Ево Моралес е забранил Кока-Колата и Макдоналдс. Макдоналдс наистина няма в Боливия, но Кока-Кола е навсякъде.

единствената кола, която не беше Тойота по пътя...

да се стопля малко на гейзера

границата с Чили по средата на нищото

Островът е малък, няма коли и пътища. Живеят 3 аймара комунитита в мир и спокойствие. Нямат си дори полиция или община.

Надморската височина се усеща и по цял ден пия чай от листа от кока, който много помага. Не мога да повярвам, че този чуден чай не е легален в Европа. Листата от кока могат да се използват по различни начини и нямат по-наркотичен ефект от чая или кафето. Светът съвсем е полудял. Рекламират всякакви отрови и забраняват ползотворни растения.

Храната на острова е доста скъпа и бях решила, че това е идеалното място за пречистваща диета. Четири дни не ядох почти нищо – няколко ябълки и банани, които носех от Ла Пас. На втория ден вървях пеша от северната до южната част на острова и обратно – 10 часа само на една ябълка. Наистина усетих, че храната не ти дава енергия, а даже ти взима. Чувствах се в чудесна форма, не усещах глад и не изхарчих нито 1 лев за храна.

Чалапампа, Исла дел Сол, Титикака

в кухнята има място замо за един клекнал човек

Исла дел Сол

Титикака

Виждате ли сърцето на планината?

На Исла дел Сол се усеща мистична атмосфера. Навсякъде има тераси, стълби и останки от инките. Животът сякаш е непроменен от поколения наред. Готвеше се на огън в малки схлупени кухни от кал, пълни с пухкави гвинейски прасенца. Гвинейските прасенца всъщност са деликатес тук и са предназначени за трапезата. В двора обикаляше малко агънце с майка си и няколко пилета. Тишината и спокойствието са космически.

След като изпуснах всички карнавали в Бразилия и Боливия, се озовах на карнавала точно тук. Като най-висока в къщата се наложи да помагам за закачането на украсата. Всичко се накичваше с балони и цветни ленти – къщи, лодки и животни. Карнавалът в най-общ смисъл се състоеше в бой с вода между децата и надпиване между възрастните. Късно вечерта имаше песни и танци навън, но ги пропуснах. Тук отново намерих незабравими приятели и мястото ме привличаше силно, но визата, която нямах беше изтекла преди 2 дни и това не ми даваше мира. Потеглих към Перу с чувството, че има за какво да се върна в Боливия. Влюбих се и в тази страна!

На границата имиграционните, след известно чудене и чакане, ме накараха да си купя виза само за първия месец. Отдъхнах си, казах чао на магическата Боливия и влязох в Перу.