Отново Индия- Варанаси, Парвати

Влизането от Непал в Индия през границата в Сунали вече го бях оттренирала и всичко мина като пълно дежа-вю. Проправях си път между шумната тълпа от непалци и индийци в търсене на полицейския пост, където мога да получа печат. Отново се стъмваше, отново не ми се оставаше на това място през нощта и след границата взех локален автобус, но този път за Варанаси. Небезизвестният град на река Ганга, който хората или обикваха или оставаха отвратени. Бях решила ако ми хареса да остана месец тук.

В 3 часа през нощта, след 20-часово пътуване с 4 автобуса от Покара най-накрая пристигнах. Нямаше отворени гест-хаусове по това време, затова реших да чакам слънцето на някое по-централно място. Варанаси е плетеница от малки улички покрай Ганга, където коли и тук-туци не минават. Само крави, хора и кучета. За моя изненада някои от магазинчетата за религиозни артикули работеха денонощно и още към 4 часа сутринта по улиците имаше поклонници, отиващи със свещи и цветя към реката. Подремнах малко пред едно такова магазинче с раницата под главата ми и реших да посрещна изгрева над Ганга. Попаднах точно на този гат, където горят мъртвите. Веднага ме заговори някакъв индиец като ме канеше в магазинчето си, където било "сейф". "Магазинче" всъщност наричаше стълбите над реката, където през деня продават всякакви кошнички, ароматни пръчици и подобни. Тогава се появи лодка с туристи, които крещяха: "Аre you ok? Do you want to come with us?" (Добре ли си? Искаш ли да дойдеш с нас?). С лодка по Ганга на изгрева? Защо не? Лесно се съгласих, не отказвам на приятелски подадена ръка. Бяха странна компания от белгиец, германка, англичанка и израелци. Всички пътят ги беше срещнал. Бяха се притеснили за мен сама с багажа в тъмното и мислеха, че ме "спасяват" от индиеца. Повозихме се из гатовете докато се покаже слънцето и тръгнах да си търся гест-хаус. Не знам как стана, но белгиецът, англичанката и германката тръгнаха с мен, от там един приятелски настроен индиец - Радж ни поведе нагоре-надолу из най-евтините къщи за спане, ашрами и баби. Така се озовахме на един сюрреалистичен рууф-топ точно над гата, където горят хората, за 50 рупи на човек (около 1,50 лв). Вдишвахме сладкия пушек на изгорели тела, пиехме ласи и наблюдавахме кипящият живот покрай Ганга. Пълна доза Варанаси! Слезеш ли долу, лудницата става още по-голяма - един ти предлага лодка, друг всичко от чарас до хероин, трети ти бута кошничка с цветя, в това време минава пееща процесия, проправяйки си път през тесните улички - носят труп на носилка.  Сред цялата лудница човек настоятелно ни кани на прасад. Неучтиво е да откажем и сядаме на плочките до реката и заедно с усмихнати индийци хапваме ориз и леща с ръце. Хората искрено ни се радват, че ядем с тях. До нас се разиграва огнено шоу с музика, което разтърсва сетивата ми. Взимам кошничка с цветя и свещичка и я пускам по Ганга като поливам главата си с кафявата, смърдяща свещената вода от реката. Другите чужденци не посмяват дори да я докоснат, но аз вярвам, че външният вид често лъже. Все пак дори бебетата къпят в Ганга. 

Деца пускат хвърчила на съседния рууф-топ, точно над гат-а, където горят мъртвите

Варанаси бих го нарекла град на смъртта. Всичко тук се въртеше около смъртта. Вярването, че който е погребан (изгорен) тук се освобождава от прераждания, превръща Варанаси в един от най-популярните градове за умиране. Има цели сгради, пълни с хора, чакащи своя ред. Имаше дори доброволци, които се грижеха за умиращите. Смъртта дебне от всеки ъгъл, изкача с песни по тесните улички, носи се във въздуха и мирише сладко. Като всеки по-голям град в Индия мръсотията и миризмата са отблъскващи на места и болкук и кравешки лайна се стелят по земята. Изживяването беше силно, но не бих останала тук месец, както планувах. Само за първият дълъг, пълен с изненади ден, получих предостатъчна доза Варанаси. На третия ден дори се разболях и реших, че трябва спешно да се евакуирам към Хималаите- на свеж въздух, в малки, чисти и тихи селца, далеч от урбанизацията. И така, запътих се към долината Парвати, като повлякох със себе си белгиецът, германката, англичанката, един финландец и те пък взеха Радж- индиецът от Варанаси, който не се отделяше от нас. Изключително странна компания. Белгиецът и англичанката решиха да вземат някакви самолети (!?) - една от ексцентричните им идеи. Потрошиха луди пари и пристигнаха 2 дни след нас, защото бяха объркали пътя. Белгиецът искаше всичко, тук и сега, независимо на каква цена, въпреки че пътуваше вече от 1-2 години. В Индия обаче нещата стават бавно и искат търпение, независимо колко пари имаш. Който прекалено бърза обикновено стига последен. 

И така, аз се наложи да водя 18-годишната германка, която нямаше представа къде е, Радж, който май за пръв път пътуваше и въпреки, че знае езика, никъде извън Варанаси не можеше да се оправи и финландецът, на който изглежда за нищо не му дремеше. От влак на рейс, от гара на гара след цял ден и цяла нощ пътуване, най-накрая пристигнахме в Планината. Планината с главно "П" - Хималаите. Чак сега си дадох сметка, това пътуване бях прекарала цели 7 месеца в Хималаите- в Индия и в Непал. И точно тук ще изкарам и последния месец преди да се прибера. Паспортът ми беше пълен, а сметката - празна и вече имах билет за Истамбул. С всеки изминат ден датата наближаваше и сякаш откъсваше по едно перо от крилата ми. Свободата вече не е така пълна, когато имаш срок. Чувството за непредвидимост и неизвестност - също. 

Качихме се до село Тош за рождения ми ден. Един от най-странните ми рождени дни. Ставах на 31. Беше ми безразлично. Слушахме музика, мълчахме и гледахме планината. Не се радвах. Не бях и тъжна. Бях на 29, когато тръгнах от България. Кога станах на 31?! Аз ли бях онова 29-годишно момиче с препълнена раница и без никакви очаквания, толкова наивна, но и толкова щастлива. Сякаш е било друг човек. 

Качихме се и до едно село Рашол за няколко дни и попаднахме на селския фестивал. 

Потънах в безвремието на Парвати. Не исках да знам нито дата, нито час, но не можех да спра времето. Скоро дойде краят на април и трябваше да се запътя към Делхи.  Реших да направя последен стоп. Качи ме камионче отзад в прашната каросерия. Държах се здраво и въпреки това подскачах заедно с раницата на дупките и се търкаляхме на острите завои наляво-надясно. И двете бяхме покрити с прахуляк. Гледах назад и пред погледа ми се отдалечаваха селца, храмове, хора, колоездачи, гори, реки...Сякаш цялата Индия минаваше пред очите ми и се смаляваше в далечината. Усмихвах се и в същото време ми се плачеше. 

лешояд

на фестивала в Рашол

От следващия град взех нощен рейс за Делхи. Срещнах приятел швейцарец, растаман и пътувахме заедно. По пътя ни спря полиция за паспортна проверка и  свалиха швейцареца и още едно момиче с расти и ги накараха да отворят багажа си. За щастие нямаше проблеми и продължихме да спим необезпокоявани до Делхи. Пристигнахме рано сутринта, а полетът ми беше в 4 през нощта. Имах цял ден и цяла вечер да се мотая из Делхи. Швейцарецът имаше местен приятел, който от своя страна ни заведе при свои две приятелки и така изкарахме една неочаквана парти индийска вечер. Беше ми много интересно да видя по-отблизо младите хора в Делхи. Двете момичета бяха дизайнерки на сарита, нещо като "висша мода" за сарита. Живееха заедно в малко, препълнено с вещи апартаментче и говореха по между си на английски със сладък индийски привкус. Отидохме на "лейдис найт" в някакъв клуб, където за малко да не ни пуснат, защото момичетата нямаха 26 години. Беше парти 26+ и всичкото пиене беше безплатно за жени. Мъжете, за сметка на това, трябваше да плащат по 10$ за една бира. Нощният живот в Делхи се оказа доста скъп и вътре определено нямаше бедни индийци. Изпихме колкото можахме на бара под звуците на Нирвана, Бисти Бойс и хитове от 90те. След това дълго време се опитвахме да хванем такси към летището. Явно не си бях оставила достатъчно рупи и по това време всички искаха двойно и тройно. Накрая спазарихме един шофьор и новите ми индийски приятели ми додадоха още рупи. Благодаря им искрено за помощта в този критичен последен индийски момент. Таксиджията не говореше никакъв английски и накрая естествено поиска още пари, но това е положението. Всичко свърши. 

След тази луда нощ в Делхи можех спокойно да поспя в самолета. С нетърпение очаквах да видя семейството си и България. Заспах с усмивка, мислейки за пътя, който ме очаква. Защото пътят продължава и е пълен с изненади.