Индия 1

Индия - страната на чудесата. Тук всичко е възможно и понякога изглежда абсурдно или нереално. Трябва да оставиш всякаква логика и правила, на които ни е научил западният  свят и да се потопиш в приказката. Нашата приказка тепърва започва, но вече 6-месечната виза ни се вижда малко да опознаем тази необятна страна.

чакане на 3-ти коловоз

Преминахме границата в Сунали пеша и още с първите стъпки се сблъскахме с шумна навалица, смесица от силни миризми на бензин, канализация, пържено, мърша и човешка пот. Не искахме да нощуваме тук и хванахме нощен автобус за Лъкнау. От там взехме влака към Дера Дун – втора класа. Бяхме чували какви ли не ужаси за индийските влакове 2-ра класа – човешки склад, консерви за хора... Наистина на гарата имаше хиляди хора – спящи, лежащи, клечащи, чакащи, но за нашите български стандарти влакът си беше съвсем приличен и чист. Даже първите гари успях да поспя на три седалки, а Гената спа през целия път на рафта за багаж, който беше доста широк и солиден – почти като спален вагон. 

Спонтанно решихме да слезем по-рано в Харидуар – един от свещените градове на свещената река Ганг. Оказа се, че в момента е месец на Шива – Кала Мела и хиляди, ако не и милиони хора от северна Индия вървят пеша до Ганга, за да се изкъпят и пречистят и вземат свещена вода. Никога не бяхме виждали такава навалица, дори и на най-големите музикални фестивали. Широките улици бяха претъпкани с хора облечени в оранжево, викаха „бум, бум, бум”, пееха и се забавляваха. Покрай реката имаше огромен кемп, където садутата бяха направили своите временни ашрами. Разбира се, всички гест хаусове и ашрами бяха пълни до горе и дълго обикаляхме с раниците докато намерим къде да спим. Накрая намерихме убежище в един ашрам на края на града, който по-скоро приличаше на хотел, но поне имаше вкусна храна, уютна библиотека и голяма зала за йога. Бяхме единствените чужденци в ашрама и единствените, посещаващи библиотеката и залата за йога. Беше блажено спокойствие в сравнение с лудницата навън. Когато излизахме на разходка до реката се гмуркахме смело в морето от оранжеви поклонници и се стараехме да не се загубим. 

обградени от фенове

 Вече бяхме 4-5 дни в Индия и не бяхме видяли нито един чужденец, което започна да ни притеснява. Превърнахме се в истински звезди на фестивала - всички искаха да ни снимат и да се снимат с нас. Наобикаляха ни с всевъзможни фотоапарати и джи ес еми, прегръщаха ни, пипаха ни косите... Ако се спрем за минутка на пътя, около нас се струпваше толкова огромна тълпа фенове, че се налагаше да идва полиция да ги разгонва и да ни предупреждава да не спираме. Тълпата беше мощна и на моменти плашеща. Почувствахме се като боливудски звезди и чувството не ни хареса. Сигурно вече сме на стената на фейсбук на хиляди индийци. Чудехме се къде са се дянали всички туристи. След няколко дни хванахме стопа към Ришикеш с размахани леви палци и бързо с 2 коли пристигнахме. Тук вече беше пълно с туристи и си отдъхнахме.

Харидуар и Ганга

Татуировки се правеха директно на улицата

Някои изминаваха целият път до храма легнали

Със свещената крава

и най-малките фотографи също ни снимат

Еуфория в свещените води

Ришикеш – градът, където на времето Бийтълс са били в ашрама на учителя Махариши, днес се беше превърнал в йога-супермаркета на планетата. Тук може да откриеш всякакви ашрами- от палатков катун край Ганга до огромен комплекс с размерите на малко село, предлагащи всякакви видове йога, медитация, обещаващи истината. Тук фестивалът течеше с по-малка сила и се радвахме на по-малко внимание от местните. Останахме в стар, голям ашрам на брега на Ганга с чуден покрив, който гледа над реката, идеален за йога и релаксация, далече от тълпите. Опитахме йогата с нашия баба в претъпканата с чужденци зала. Цялата тази лудница обаче ни идваше прекалено много и решихме да търсим просветление на север в Хималаите. Хванахме автобус към Касол и бавно навлязохме в една друга Индия. Мръсния, задушен въздух на града се смени с прохладния свеж въздух на планината, миризмата на фекалии се смени с миризма на чарас, глъчката на фестивала – с шума на реката и песента на птиците.

Касол е основно бекпекърско селце в Парвати вали – долината на жената на Шива. Тук за пръв път се сблъскахме с израелската тълпа, която беше по-многочислена от местните. Някой от тях бяха току що завършили 3 годишна военна служба (за момичетата 2 години) и намираха в Индия за пръв път пълната свобода. Тук срещнахме най-големите джънкита, които бяхме виждали. Седяха с месеци в това селце, пушеха постоянно чилуми и търсеха просветление в химически гурута. В ресторантите предлагаха израелска кухня и навсякъде се чуваше иврид. За наша огромна изненада тук срещнахме българи и с голямо удоволствие поговорихме на български няколко дена. Запознахме се с най-младия българин в пътуването ни – едногодишния Юлен, който беше роден в Индия и още не беше стъпвал на родна земя, но изглеждаше страшно щастлив тук. Направихме няколко еднодневни и двудневни прехода из долината – до КирГанга – свещен минерален извор с топли басейнчета в планината и до Малана – странно село, където нямаш право да докосваш хората, къщите им или реколтата им (иначе рискуваш да бъдеш глобен) а децата ни викаха „no touching, no touching”

Останахме в Касол една седмица в чудна къща край реката с голям двор и ябълкова градина. Готвехме си на огън, слушахме музика, говорехме с нашите бг приятели...колко по-перфектно можеше да бъде...

И тук обаче валеше доста често и не ставаше за по-дълъг преход, затова продължихме на север към Джаму и Кашмир, където сега е идеалния сезон. Минахме през Манали за няколко дена, където се къпахме в горещи минерални извори и студен водопад. От там хванахме стопа към Лех по най-бруталния и висок път, който бяхме виждали. Над 550 км, изсечени в планината през 3 високи прохода до 5360 мнв. Само мисълта, че можеш да се качиш на такава височина с кола е настръхваща. Тук са най високите проходи за коли в света – първия Кардунг Ла 5606 мнв., северно от Лех и втория Тагнаг Ла 5360 мнв. по пътя Манали – Лех. Пътят е отворен само 3 месеца в годината – от юли до септември. Придвижването става бавно и внимателно, защото всяко излизане от пътя е фатално. Може би беше най-красивия, но и най-опасен път на света. Затова местната пътна организация BRO (Border Roads Organization) се е погрижила с остроумни табели:

Better late than never,

Driving faster can cause disaster.

After whiskey driving risky.

Time is money but life is priceless.
No hurry no worry.

This is not a rally, enjoy the valley.

Life is a journey. Complete it.

Better Mr. Late than late Mister.

3 enemies of the road- liqueur, speed and overload.

Speed thrills but kills.

Start early, drive slowly, arrive alive.

Left is right, right is wrong.

и любимата ни: “Smile, please!” :)

Пътят все още не е асфалтиран целия и не позволява бързо каране. Рейсът го взима за 2 дни, но камионите карат нон-стоп. Ние искахме да се насладим на гледките и го минахме бавно на стоп за 4 дни.

На изхода на Манали бързо ни спря първата кола – студентчета от Пунджаб, тръгнали на разходка до първия проход – Ротанг Ла с кола под наем и шофьор. За този път най-добре да имаш професионален шофьор. И все пак не стигнахме далеч. Малко преди прохода пътят се превърна в кална река и дори камионите затъваха. Колите се пързаляха нагоре-надолу в опит да се изкачат, но беше трудно и опасно и повечето се отказаха. Оставиха ни в средата на нищото и след серия от снимки с нас потеглиха обратно надолу. За щастие след 5 минути ни спаси локалния автобус Тата, който не се спираше пред нищо и смело преминаваше калните завои. Рейс имаше само веднъж на ден и решихме да не изпускаме този шанс. Возенето на задната седалка беше на мускули, но красотата наоколо ни караше да пренебрегнем страха. Закара ни дълги 80 км до следващото село Кейлонг. На другия ден тръгнахме пеша по пътя, докато не ни взе първият камион с две весели момчета – Ману и Ринго от Химачал. Шофьорът беше едва 20 годишен, но с умение въртеше волана по острите завои. Индийските камиони Тата са страшно фънки отвън, отвътре обикновено приличат на мобилни храмове. Този беше хинду. Светещи, мигащи, керамични, пластмасови, плюшени, блестящи богове те гледаха от предното стъкло и намаляваха видимоста на половина. Отвън са изрисувани цветно и отзад винаги пише: „Клаксон, моля!” – основно правило за движението тук. Постоянното бибиткане е задължително както в града, така и извънградско. Забавлявахме се с Ману и Ринго цял ден. Слушахме силно пунджаби музика, спирахме да пием чай и да се снимаме, дори ни заведоха при техни приятели, работещи на пътя, с които също пихме чай, снимахме се и ме качиха на греблото на багера им!

"Селцата" по пътя изглеждат така

стопиране с лява ръка

чудно местенце за палатка

Оставиха ни преди Сарчу на чудна зелена поляна край реката. Къмпирахме там и на сутринта продължихме със следващия камион. Останахме още една нощ край пътя и на четвъртия ден стигнахме в Лех с един товарен камион, един военен камион и един тибетец с кола, който ни остави направо в центъра. Тук вече небето беше синьо, планините – сухи и високи и ние бяхме готови за нова индийска приказка.