Мароко 2

Успяхме да вземем Мавритански визи за 1 ден, но бяхме малко разочаровани,че валидността им започва да тече от деня на тяхното издаване, независимо от датата, която си поискал. Сега трябваше да бързаме да прекосим Мавритания до края на месеца. Веднага след мавританското посолство, доволни с първите си визи, хванахме директния стоп за Казабланка. За пръв път ни качиха момичета. Бяха две мацки, доскучало им в Рабат и решили да пият кафе в Казабланка.

В Казабланка попаднахме на яки типчета. Първо, докато чакахме каучсърфъра се заговорихме с един швейцарец, който точно пристигаше от Египет. Каза, че идва да работи във ферма за хеш. Всъщност беше едва 18 годишен, пътуваше от 4 месеца и му се бяха случвали странни неща. Изкарахме вечерта с него и новите ни каучсърфъри - един фотограф, двама графични дизайнери и  техните приятели. В центъра ни спря полиция, която правеше проблем на Уалид (нашия домакин), че нямал право да движи с туристи, защото не бил гид! Обяснихме им за couchsurfing, но те не можеха да повярват, че има такова нещо като безплатно спане. Накрая ги убедихме, че Уалид е наш приятел, а не гид и ни оставиха.
Иначе Казабланка е голям град, към 8 милиона души живеят там. След Рабат и Фес ни се стори, че сме попаднали в друга държава...Модерни магазини, голям трафик...все едно си в Европа. И хората са доста по-модерни, жените не ходят забрадени (или поне по-малко) има клубове и дискотеки. 

най-голямата джамия в Африка ( Казабланка)

Прекарахме два прекрасни дни с Уалид и неговите приятели - въртяха огньове пред близката джамия, играхме хек до късно вечерта и ни оплетоха първите дреди! Вече започвахме да приличам е на африканци.

Мисията ни в Казабланка беше да вземем сенегалски визи от консула тук. В консулството ни връчиха два формуляра на френски, които дълго време се опитвахме да разберем. Нито някой от консулството, нито някой от десетките чакащи сенегалци знаеха английски (други чужденци нямаше, защото само ние и Румъния се нуждаехме от визи! - за останалия ЕС е без виза) Не можахме да разберем нищо, но ни взеха паспортите и бланките и след 3 часа се сдобихме със сенегалски визи срещу 50 евро на човек! Цената беше шок за нас (в интернет бяхме чели,че е 15 евро) , но нямахме какво да направим...освен да научим френски.

виза Сенегал - 50 евро, 3 месеца

Виза Мавритания - 34 евро 1 месец

На всичкото отгоре на визата на Гената имаше грешка - валидността и беше от 20.11.2010 до 20.02.2010! И когато се върнахме да я поправят , сложиха печат и написаха: от 20.11.2011 до 20.02.2010!!! Отново грешна...отказахме се да се връщаме втори път...дано няма проблеми на границите.
След Казабланка се бяхме запътили към Маракеш, но момчето, което ни качи ни покани в дома си близо до Оарзазат и решихме да приемем. Пътувахме с него повече от 400 км, преспахме по средата на пътя в планината в един ресторант  и на сутринта продължихме. (оказа се, че доста хора хапват и заспиват на удобните миндерчета в ресторанта и продължават пътя си на другия ден). Пътят беше тесен, с много завои, изсечени в скалистата планина. Малко след Оарзазат Рашид (шофьорът) излезе от пътя на един завой и спукахме две гуми. Сменихме едната, а с другата Рашид хвана стопа към гумаджияа в най-близкото село, докато ние го чакахме при колата. След няколко часа всичко беше наред, гумите (с лети джанти) бяха изправени с чук и продължихме пътя. 

щастливи на пътя...

shit happens...

Тажин - типичният Марокански гювеч, в който готвят на котлона зеленчуци, маслини и месо

Докато чакахме Рашид да се върне с втората гума един туарег ни заговори, показа ни каква е модата в пустинята и дори ни покани на гости в неговото село. Всички са толкова гостоприемни тук!

Братът на Рашид племенницата си

Селото на Рашид беше на няколко километра черен път от по-голямото село и взехме бус Мерцедес 207Д, в който се побрахме 25 души. От едната страна на селото нямаше нищо - само пустош и планини, а от другата - река и градини. Чувствахме се все едно сме попаднали на края на света...   Семейството на Рашид ни посрещна като царе - с тажин и чай. Рашид имаше петима братя и две сестри (без да се броят умрелите)...наистина голямо семейство. Никой не говореше английски освен по-малкият му брат. Обясни ни, че жените не работят (освен в градовете), но по нашите наблюдения като че ли само жените работеха. Баба (бащата) по цял ден лежеше и гледаше телевизия, докато жените му носят ядене и чай, а жена му (майката на всичките осем деца) ходеше да работи на нивата дори в събота. Изкарахме в селото два дни с доброто семейство на Рашид и отново решихме да тръгнем към Маракеш.

Детето нямаше нито една, нито една играчка! Играеше си с клони, камъни и каквото намери...Само на година и половина, но не направи нито една беля докато бяхме там, а когато се разплаче никой не и обръща внимание

До селото на Рашид, няма почти нищо...

Въпреки че нямаха дори баня в селото, всеки имаше поне по един скъп GSM

Котката ( или муш - на арабски)

Почти навсякъде имаше стари разрушени сгради и цели села...

В Маракеш попаднахме на най-добрия couchsurfing досега в 1 часа през нощта след перфектен стоп през Атласките планини. Бяха студенти, учещи в Маракеш и на гости за уикенда им бяха дошли приятели от други градове. Атмосферата беше толкова приятелска и весела, че не усетихме как стана сутрин. Прекарахме три дни в тази компания, готвеха ни типични местни ястия, разхождахме се в Маракеш между маймуни, змии и хора. 

Маракеш е доста туристически град, но е интересно да се види. Големият площад с танцуващи змии и маймуни на каишка, малките магазинчета за всякакви сувенири, керамика и какви ли не неща...атмосферата е прекрасна. И доста по-малко ни нападаха досадните търговци от Фес.

Площадът на Маракеш

всякакви неща...

прекрасния марокански порцелан

Тръгнахме си, напазарували стабилно с идеята да изкараме няколко дни на див плаж. Взеха ни три момчета за Агадир, които не спираха да въртят хашиш в колата и да се смеят. Шофьорът толкова се беше вживял, че уцели един огромен пустинен храст на празната откъм коли магистрала. Храстът му отнесе предната емблема и доста се стреснахме от удара, но за щастие нямаше сериозни последствия. Оставиха ни по тъмно в Агадир, където преспахме на плажа под сърфовете на едно сърф училище. На сутринта още от плажа ни качи един човек до края на града. Там срещнахме вторият добър Рашид - Мароканец, който живее в Щатите от десет години. Покани ни да пием чай в близкото кафене и поиска да прекара деня си с нас. Беше взел кола под наем и тръгнахме да търсим диви плажове. Първо ни заведе на един плаж, който той знаеше. Но океанът беше много развълнуван и беше невъзможно да се спи на плажа без да те залее някоя вълна. Всичко друго беше камъни. Черпи ни обяд и сладки и продължихме към Легзира - плажът за който знаехме от други туристи. Плажът се оказа приказен - поредица от плажове, разделени от скалисти арки. Останахме там и се разделихме с Рашид. 

Първият ден океанът беше толкова бурен, че можеше да се мине под арката само с плуване. Като цяло плажът беше пуст, имаше само няколко малки хотелчета в единия край. Но макар и малки, хотелчетата правеха огромен боклук, който изхвърляха на скалите и дюните на плажа. Опънахме си палатката на една дюна, на безопасна височина от вълните, заобиколени от бунище и наблюдавахме как всеки ден идват и струпват все повече боклуци и камарите покрай нас растяха. От време на време запалваха боклука, но стъклото, металните консерви и повечето пластмаси оставаха овъглени на пясъка и когато дойдеше приливът и по-големите вълни, морето прибираше част от тях. Гледката наистина беше тъжна, направо сърцата ни се свиваха да гледаме това красиво място така брутално и безскрупулно замърсено.  Искаше ни се нещо да направим, нещо да променим...не можехме да проумеем как тези хора, след като си остават боклука най-спокойно отиват да се помолят. 

На третия ден дойде един тип от хотела заедно с едно момче, което беше довел да ни превежда и каза, че е забранено да спим на палатка и ако искаме да отидем в хотела, иначе щял да викне полиция. Само това ни трябваше за да споделим какво мислим за хотела им и за камарите боклуци, които произвеждат. Бяхме толкова вбесени, че им казахме, че ще протестираме на палатка, докато не си съберат боклуците и да извикат и полиция и телевизия и който искат. След цял ден размишления обаче, решихме,че не искаме да се разправяме с тези хора и си тръгнахме към близкото село- Сиди Ифни. Почти веднага ни качи супер як кемпър с двама възрастни швейцарци, които бяха обиколили целия свят с въпросния кемпер. "Тук за последно бяхме през 1972"- каза мъжът. "Уау, и променило ли се е от тогава" - го питахме. "Оо, нищо не помним" беше отговорът им :) Изкефихме им се много и се размечтахме...дали и ние ще продължим да пътуваме така на тази възраст. 

по цял ден прелитаха чешки парапланеристи над нас :)

Останахме един ден в Сиди Ифни да се изперем и да напишем блога....И вече сме готови да поемем през пустинята на стоп...