Споделянето е всичко: Гранада и Сиера Невада

На излизане от Валенсия почакахме доста време на стопа. Точно, когато си мислехме, че ще оставаме да спим там ни спаси Хуан - един южноамериканец с бус. По пътя спирахме да му оправяме фаровете, беше вече тъмно, а късите не му светеха...беше много усмихнат и ни учеше на испански. С малко търпение и жестове се разбирахме идеално и научихме много нови думи. Закара ни чак до Мурсия, където останахме за нощта.

Атмосферата в Гранада е пленителна. Картини, музика и ухания, извиващи се по каменисти улички...

На другия ден ни качи един военен, който пътуваше за Лорка, но тъй като отново беше празник и никой не работеше, той явно нямаше какво да прави и ни закара цели 50 км повече като ни показваше всичките планини по пътя. Каза,че Испания е на второ място в Европа по средна надморска височина. Беше ходил в Босна и Херцеговина по време на войната и знаеше някои сръбски думи. Накрая на деня, след дълго чакане в едно безлюдно село ни взе поредната южно американка с приятеля си, които също отиваха в Гранада. Оле!

В Гранада лесно си намерихме couchsurfing при едни полски момичета, които са тук по Еразмус. Показаха ни интересните места в града и най-хубавите тапи (Tapas), където за 2 евро си взимаш бира и цяла чиния с вкусотии от шведската маса. Гранада ни очарова още от пръв поглед. С приближаването на Африка и атмосферата се приближаваше до мароканската. Арабският квартал с тесни улички и бели къщи с керемидени покриви, малките арабски магазинчета, многоброини кафенета и барчета, ухания на подправки и чайове...
Гранада определено е приятен град за живеене. Наблизо е планината и морето. Дори от южната страна на планината при ясно време може да се види Африка и Гибралтар.

Интересно място в Гранада е хълмът, точно срещу Аламбра с пещери.

Преди време са живеели в тези пещери в скалите, сега повечето от тях са изровени, поправени и са се заселили хора в тях. Първоначално са били нещо като скуод, пълно с хипита и расти от всякакви националности, сега бяха пълни главно с африканци, понякога цели семейства...Гледката от там е прекрасна - виждаш целия град и Аламбра, а в същото време си отделен от тях...

Уличките в Гранада са толкова тесни, че когато минава кола трябва буквално да се прилепиш за стената...а шофьорите наистина трябва да са супер прецизни...

Аламбра със снежния връх Велета, който скоро щяхме да покорим...

Аламбра- чудото на Гранада, за което стотици туристи се редят ежедневно, билети се взимат с резервация и музиканти я възпяват по улиците. Има дори бира Аламбра, най-разпространената тук. Ние не пожелахме да се впуснем в тълпата за Аламбра, но все пак разгледахме отвън сградите и градините, колкото можахме...

Но най-хубавото на Гранада е близката планина Сиера Невада. Оставихме тежките раници при нашите мили домакини и поехме към планината за няколко дена. Качи ни почти веднага един пич, който отиваше към близкото до планината село и тъй като и той беше планинар се зарадва да ни закара чак до края на най-високия път в Европа в планината на 2500 нмв. Показа ни основните маршрути и ни обясни, че от малък обикаля планината.

Най-високият път в Европа, където тествали колите на Ауди, БМВ , криволичи в планината.

Пътят всъщност продължаваше почти до самия връх Велета (3392), но тъй като е национален парк, допускаха коли само до 2500...което също си е много. Горе имаше ски курорт с многобройни лифтове, огромна обсерватория на 2800 м и дори футболен стадион!

Заслонът на 3205 нмв, или както го наричат на испански Refugio.

От там поехме по пътя към върха. На високото имаше доста сняг и въпреки това беше пълно с велосипедисти, които се пускаха от горе. Малко под върха намерихме заслон на 3205 мнв. Решихме да останем за нощта там - най-високото ни нощуване за сега :) Оставихме си раниците в заслона и продължихме към върха. Вече се свечеряваше. Изкачването беше доста снежно, но усещането беше чудесно, вървяхме над море от облаци и слънцето ни се усмихваше през целия път.

Облаците ту ни обгъщаха, ту се разсейваха...

Върхът ни посрещна с истинска магия! В облаците имаше пълна кръгла дъга, която ни следваше навсякъде и винаги се оказваш в центъра й... като врата към друг свят се прожектираше срещу нас. Тишината беше безкрайна...нямаше никой по това време горе, само ние и мистерията на планината...

На слизане от върха се любувахме на чуден залез над морето от облаци...Последните слънчеви лъчи, преди да останем сами с луната, звездите и снега...

И точно, когато гледахме звездите в снежната нощ, стъпки в тъмнината нарушиха вълшебната тишина и доста ни стреснаха. Бяха двама испанци планинари, слизащи от върха без челници посред нощ. Останаха да спят в заслона при нас. Казаха, че тренират за надморската височина в Непал, където отиваха другата седмица. Заслонът беше голям, имаше място за спане поне за 15 души и дори огромна маса. За съжаление обаче нямаше камина и огън, нямаше и никакви дървета на тази височина...само камъни...

На следващия ден продължихме към първенецът на Пиринейския полуостров - Муласен. По пътя видяхме диви кози, които учудващо не се плашеха от нас и ни позволиха да ги погледаме и поснимаме. Това бяха единствените живoтни (без да броим птиците), които срещнахме. Под Муласен намерихме абсолютно същия заслон, където останахме за втората нощ.

Долу до езерото се вижда заслона, в който пренощувахме.

На Муласен

Гледка от Муласен

Заслонът от вътре

Нощното езеро

Eдно от малкото растения на тази височина

След две студени, но красиви високопланински нощи решихме да слезем на по-топло. След цял ден ходене надолу намерихме полянка с дърва и огнище и дори вода наблизо. Най-накрая запалихме огън и се сгряхме с топла леща.

Слязохме от южната страна на Сиера Невада през китни селца с традиционна архитектура- симпатични бели комини и ярко бели къщи с плоски покриви без керемиди.