вторник, 5 февруари 2013 г.

Бразилия- случайно или не


Случайно или не на 12.12.2012 в 12 часа с 12 часов полет Лондон-Рио де Жанейро, се отправих към ново пътешествие, към напълно нов за мен континент. Кацам късно вечерта, около 22:22 и малко се притеснявам как ще се предвижа с багажа по това време. Чувала бях какви ли не истории за престъпността в Рио. Настроението ми веднага се променя, когато от вратата ме посрещат с познати индийски песни и весела кришнарска музика. Чака ме и Бруно- хоста ми в Рио от каучсърфинг. „Довел съм приятели да те посрещнат“- пошегува се той, но всъщност се оказа, че в самолета ми е имало известен индийски гуру.
Бруно живее далече от центъра, но предвижването с автобус е сравнително лесно и всеки ден заедно обикаляме града. Още първият ден съм влюбена в Рио. Не обичам големите градове, но тук определено бих останала да живея. Плажове, планини, джунгли, животни, весели хора и много алтернативно изкуство. След снежната Европа няма търпение да се потопя в океана и първият ден обикаляме плажовете и разбира се известните Копакабана и Ипанема. В делничен ден е спокойно, няма много хора. На втория ден се забиваме дълбоко в джунглата, Тижука форест. Да, джунгла в центъра на града, при това пълна с живот. Видяхме маймуни, костенурки, птици, змия и един уплашен броненосец тичаше по пътеката и едва не се блъсна в мен. За пръв път виждах такова животно и то в града!

Парк в Рио де Жанейро


Тижука форест- истинска джунгла в центъра на Рио
Иначе Рио е ужасно скъпо, даже бананите са по-скъпи от Европа. Добре, че е Бруно, че можем да си готвим вкъщи. Освен плодове се яде ориз, боб и маньока. Бруно е вегетарианец, но повечето бразилци ядат много месо. Най-вкусното нещо в Бразилия несъмнено е асаи – плод от Амазония, който обикновено се яде във вид на сладолед, понякога с банани и мюсли.
Атмосферата е много споко и за миг не съм се почувствала застрашена. Не знам дали е късмет, но всичките митове и ужасяващи истории за Рио се разбиха в позитивно и красиво изживяване. Обичам този град!




Ипанема по Коледа. 
Не е препоръчително да се ходи на плаж в почивен ден. 

Графитие са навсякъде и някои от тях наистина внушителни. Градът е пълен с улично изкуство, постоянно се случва нещо интересно. С Бруно отидохме два пъти на контактни импровизации. Първият път беше специален 4-часов джем с много хора и много силна енергия. Интересно е, че почти няма бразилец без татуировка, някои от които доста неуспешни. Вечерта градът никога не спи. Дори в отдалечените квартали хората пият кайшаса и танцуват самба по цяла нощ. Кайшасата е местният алкохол, който на фона на всичко останало е ужасно евтин. Два литра кайшаса са колкото кило банани! Явно е по-евтино да пиеш, отколкото да ядеш тук. Иначе всички пият кафе постоянно, нещо като чаят в Индия. Поне кафето е евтино и на много  бензиностанции и супермаркети е безплатно. Проблемът е, че е толкова сладко, че направо горчи. Въобще бразилците сериозно прекаляват със захарта и солта. 
Стълбището на Селарон в Лапа.


Известното „парти“ място е Лапа, където всяка нощ музиката и танците по улиците не спират. Там е и стълбището на Селарон – невероятна артистична мозайка, където постоянно седят хора, козят, свирят и пеят.



по улиците на Рио де Жанейро

След инцидент с жертви, трамваят в Рио е спрян. Хората си искат трамвая обратно и го показват с улично изкуство.

Инсталация в училище по изкуствата - пластмасови капачки, пластмасова змия от капачки и левитиращо дърво над пластмасата... 


Инсталация в училище по изкуствата - пластмасови капачки, плуващи във водата и левитиращо дърво.

елха от рециклирани бутилки на острова
След 10 дни в Рио реших да избягам малко от Бабилон към Илла Гранде – остров с много плажове наблизо. Най-хубавото на острова е, че няма коли и мога да спя на палатка.
Прави ми впечатление, че никой не те закача, никой не ти предлага такси, хотел или каквото и да е. Направо те игнорират. Понякога прекарвам часове в разговори с някой без дори да ме попита от къде съм. Хората не знаеха много за другите страни, а и не ги интересуваше. Повечето никога не бяха напускали Бразилия и този рай им беше достатъчен. Няма нужда да обяснявам всеки път едно и също. Хората просто свирят и танцуват самба.

плажът Лас Палмас, Илла Гранде




Тръгнах пеша към по-спокойни плажове, далече от пристанището. Шмугвам се в гъста гора и след малко – хоп- плажче, после пак гора и пак плажче. След това стръмен преход през влажната джунгла нагоре-надолу, като че ли повече нагоре. Носех към 20 кила раница с храна и палатка и бях плувнала в пот. Трябва човек да свикне с жегата и влагата тук. След час и половина стигнах плаж Палмейрас и останах на чудно къмпингче. Нямаше никой в къмпинга, освен двойка бразилци, които работеха на барачка с напитки на съседен плаж. Не говореха английски и това беше чудесен шанс да тренирам португалски. Беше изумително колко лесно се разбирахме и водехме всякакви разговори на португало-испано-английски, като игра на асоциации, в която ставах все по-добра. Иначе плажчето беше чудно и празно, имаше няколко ресторантчета, но казаха, че отварят само на нова година. Попитах няма ли да отворят за края на света (беше 19.12 и краят наближаваше). Тук обаче не бяха чували много за това. От 2 месеца не бяха виждали нито ТВ, нито интернет и дори бяха забравили коя дата е. Тук явно света нямаше да свърши. Иначе се случи нещо много странно на един от плажовете на острова. Бяхме сами с Джулияна, бразилката от къмпинга и пред нас се завихри торнадо от пясък, което започна да танцува и да се издига като някакво магическо същество. Гледахме втрещени и не можехме да обелим и дума. Дори тя не беше виждала подобно нещо.


Реших да намеря по-диво плажче, където да си опъна палатката безплатно. Насочиха ме да питам сина на съседа, който говорел английски. Беше на не повече от 16 и говореше английски колкото аз португалски. Все пак ми обясни, че спането е забранено, но възможно на някои от плажчетата. Най-близкото плажче беше на 3 часа път през джунглата и Матеус изяви желание да дойде с мен, защото пътеката е трудна и тясна. Тръгнахме следобед, защото е най-добре да стигнем вечерта, когато няма хора. Пътеката наистина беше трудна, особено с огромната ми раница. Прескачахме дървета, катерехме скали и точно на залез слънце стигнахме райско плажче. Беше съвсем мъничко, заобиколено от джунгла и скали, с тюркоазено-прозрачни води. Под дърветата имаше няколко места за палатки с изглед към морето. Легнахме изтощени на една скала и загледахме звездите, луната и причудливите облачета. Беше в навечерието на края на света – нощта на 20ти декември. Тук преживях истински божествен театър „Край на света“. Започнаха странни светлини, с различна сила, идващи от различни посоки, някои сякаш от ясното небе. Имаше звeзди и луна и по нищо не личеше, че идва дъжд. Не се чуваха гръмотевици, нямаше черни облаци. Освен вълните и животинките в джунглата, се чуваше и мощен звук, приличащ на приближаващи се и отдалечаващи се самолети, понякога със заглушителна сила. Нямаше връзка с телефон, нито интернет, радио или телевизия. Дори и нещо да се случваше, нямаше как да разбера. Спомних си за тибетския монах, който обясняваше, че всичко ще започне от Парагвай и ето, сега идваше насам. Опитах се да обясня на Метеус, че това е краят, но него като че ли много не го интересуваше. Опитах се да снимам странните светлини, но ринга на фокуса на обектива не работеше. Май наистина идваше края на света! Реших просто да лежа и да наблюдавам, нямаше какво друго да направя. Поне беше красиво място за край. Първо се появиха странни фрактални облаци, каквито никога не бях виждала до сега. След това почти внезапно тъмно черен пласт покри всички звезди и луната. Стана пълен мрак и не виждах нищо на 50 см. Светлините ставаха все по-близки и когато започнахме да чуваме и гръмотевици стана ясно, че идва буря. Отдъхнах си.

чудното диво плажче на Илла Гранде
Скоро дъждът започна и се скрихме в палатката. За Матеус беше невъзможно да се върне сега и се наложи да го приютя. Палатката вече вършеше безценна работа. Струваше си мъкненето през джунглата. Палатката ми беше подарък от Джоуи, който срещнахме на базовия лагер на Еверест 2011 и миналото лято се видяхме в България. Беше евтина еднослойна палатка, но за сметка на това широка и за моя изненада се оказа изключително издръжлива. Удържа на бурята с гръмотевици и проливен дъжд, без дори да забивам колчета или въженца. Не можех да повярвам, че бяхме съвсем сухи. Благодаря, Джоуи!
Бързо заспах под звуците на гръмотевиците, вълните, щурците, трополящите тежки капки по палатката и приближаващите и отдалечаващите се самолети. Сутринта беше суха, ясна и приказна. Едно ново начало на един нов ден.

малкото плажче с голямата джунгла
моят дом на края на света
Матеус си тръгна рано и останах сама. Пълна свобода да тичам гола в гората, на плажа, в морето. Като първия човек на новия свят. Към обяд спокойствието се наруши от моторници с туристи, които правеха обиколка на острова. Снимаха се, къпеха се и си отиваха. И така до следобед. Аз се радвах да споделя рая с други, а и никой въобще не се интересуваше къде спя и как съм дошла. (Бях си събрала палатката за през деня.) Така че реших да остана още един ден, този път съвсем сама с хилядите животни в гората. Нощта се осветяваше от огромни светулки и почти пълната луна. Този път беше ясна и спокойна.


Станах на изгрева на 22.12.2012, стегнах багажа и тръгнах през джунглата първо 2 часа до Дос риос – голям защитен плаж с 2 реки, които се вливат в океана. После по черен път към пристанището Абрао – още 3 часа с огромно изкачване. Последният половин час дори успях да стопирам някакъв джип, работещ на острова. Това си беше живо чудо при положение, че на острова няма коли. Стопът наистина е възможен навсякъде, където има път. С лодка и 3 рейса отново се върнах в Рио, у Бруно. С това въобще не свърши този дълъг ден. Всичко тепърва започваше. След по-малко от час бяхме на път за планините към Рио. Случйно или не имаше 2 места в една кола към специална Дайме церемония. Изживяването не мога да опиша с думи...




Останах още няколко дни в Рио, където цареше странно Коледно-лятно настроение. За бъдни вечер се преместих при други каучсърфъри в Санта Тереза, които ме бяха поканили на „Коледно парти без родители“. Тук най-накрая срещнах други пътуващи, главно от Франция и Германия. Получи се весела Коледа, макар и далеч от дома. На 25ти за всички имаше Коледен подарък – безплатен концерт на Стиви Уондър и Джилберто Джил на Копакабана. Хиляди хора, навсякъде бира и кайпириня, танци и прекрасна музика. Казаха ми, че е нещо като Нова година, но с много по-малко хора. Опитах си да си представя новата година. Някак си не ми се искаше да съм тук... Предпочетох по-тихо място на един фестивал тип рейнбоу в Тера Ронка, близо до Бразилия. Имаше организиран караван – бус, който минаваше през Рио и веднага се записах с помощта на Бруно.


Последния ден преди да тръгна решихме да се изкачим до известната статуя на Исус. Бруно никога не беше се качвал и дори малко се притесняваше за сигурността ни. Знаехме, че има вход около $20 и нямахме намерение да го плащаме, просто да направим разходката догоре – пеша в гората 2 часа през тесни пътечки. Видяхме 2 змии и малки маймунки. После излязохме на пътя с бусчета, пълни с туристи, после стълбища....и изведнъж се озовахме пред Исус без въобще да очакваме! Никой не ни беше поискал билет. Поредният Коледен подарък. Гледката е внушителна, но също така и тълпата и фотоапаратите. На връщане видяхме, че всъщност има огромна опашка, чакащи да си платят, а ние незнайно как бяхме влезли през изхода. Охраната просто ни отвори и ни даде път. По пътя надолу задръстването от коли беше нечовешко. Хората висяха по 2 часа на едно място в колите си в жегата. За това време можеш да се качиш пеша в природата. Ние обаче изпуснахме пътеката за гората и се наложи да вървим покрай хилядите задръстени автомобили. За сметка на това накрая ни качи една кола почти до къщата на Бруно. Хората дори не знаеха, че има начин да се стигне пеша. Обяснихме и на други бразилци от къде е пътя. Тъжно е, че повечето кариоки всъщност нямат възможност да видят собствената си статуя на Исус. Идеално разбирам многобройните графити, гласящи: „Рио за кого?“





Вечерта на същия ден тръгнах с хипи-буса към Тера Ронка. Чаках го към 7 часа (типично по бразилски). Беше 50 годишен, цветен и с голяма душа. Движеше се с максимум 70-80 по нанадолнище, но ние за никъде не бързахме. Бяхме семейство от 15 братя и сестри и едно прекрасно бебе, което през целия път почти не гъкна. Аз бях единствената чужденка и ми се наложи сериозно да практикувам португалски. Que legal! Целият бус отвътре беше превърнат в огромно легло с капаци, под които си слагахме багажа. По всяко време можеш да спиш, седиш, ядеш, свириш на китара и пееш, въобще се чувстваш комфортно. Спирахме да взимаме още хора, да поспим и се изкъпем на някоя бензиностанция, договаряхме заедно евтина вегетарианска храна и след това продължавахме по пътя. За три дни във Випала буса всички се превърнаха в едно голямо семейство, а Випала – в наш дом. Чак не ни се искаше да свършва. Последните 4 часа по черни пътища се возихме на покрива и се наслаждавахме на пейзажа на серадото. Тера Рона е район с 65 пещери, повечето напълно безплатни и някои огромни и внушителни. Освен това районът е пълен с бистри реки и водопади, пълна дивотия, най-близкото село е на 4 часа черен път с кола. Гедърингът всъщност цели да събере хора да купят земя и да живеят заедно в нещо като постоянно еко-комюнити. Както и на рейнбоу, нямаше електричество и електроники, сапуни и химикали, алкохол, месо или наркотици. Само чиста любов от сърцето. Хармония и споделяне. Живот, базиран на взаимно помагане, грижа и любов. Всичко се прави заедно, съпроводено от песни, китари и прегръдки. Прегръдки – продължителни,, мълчаливи, истински и изразителни повече от думи. Любов към всички без това да означава секс или оргии. Просто хармонизиране на енергиите, осъзнаване на единството. Защото за да обичаш някого истински и безусловно, трябва първо да се научиш да обичаш всичко и всички. Без очаквания, без притежание, без ревност. Хората са усмихнати, свободни, без предразсъдъци и без дрехи. Положителните вибрации растат все повече и към Нова Година избухват в песни, танци, искрени разговори, прегръдки, целувки, усмивки, толкова много любов, че въздухът вибрира и по едно време избухвам в сълзи от радост. Не съм единствена и други братя и сестри едва овладяват радостта. Всички сме едно голямо семейство без значение от възраст, произход, цвят или религия. Щастлива съм. Спокойна съм. Не съм имала по-невероятна нова година до сега.

Випала - 50-годишният бус.


И тук, случайно или не срещнах Фернандо - бразилецът, когото срещнах на рождения му ден във Варанаси на незабравимия рууф-топ над Ганга. Най-смешното е, че тогава той беше единственият, който не разбираше английски, а сега тук си бяхме сменили ролите- аз бях единствената която не говори португалски. На 2ри януари се появи и Киро, приятел от България, който се премести в Бразиилия. Бях му казала за гедъринга, но вече въобще не очаквах да дойде след Нова Година. Какви невероятни срещи на вселената. На това място, в гората - българска среща. Случайно или не, загубих всички снимки от Тера Ронка. Останаха само красивите спомени.




На същия ден Випала си замина, и аз реших да остана. Повечето хора си тръгнаха и бяхме към 30тина. Атмосферата се промени, но все по-задружна и съпричастна. Вече всички участвахме в готвенето, градинарството и разговорите. Станахме още по-близки и още повече не ми се тръгваше. Всеки ден си намирах различно извинение да остана и така докато не се появиха Бруна, Аке и Мика. Хората които чаках – хората, които също бяха поели към Боливия. При това с кола. Джулия, единствената чужденка – полу германо-италианка се присъедини също и така образувахме най-невъобразимото интернационално семейство, което пътят е срещнал...случайно или не. Бруна е единствената бразилка и единствената освен мен, която има книжка. Пътят е дълъг и се сменяме зад волана. Бруна е чудесна, спокойна и разбираща. Аке е шведо-египтянин, невероятно интересна комбинация с куп интересни истории за огромното си лудо странно семейство. Мика е грузинец, живял къде ли не, пълен с истории, достойни за книга. Джулия, влюбена в Бразилия току що си купи земя в обществото в Тера Ронка и беше на прага да промени живота си. Историите в колата бяха като епизоди от филм, смешен, тъжен, невероятен, поучителен. Карахме почти денонощно и спирахме за малко да поспим покрай пътя. Бразилия е огромна и пътувахме дни наред. Шофирах повече от 1000 км. Една нощ, когато вече наближавахме Пантанал огромен мравояд се изпречи на пътя. Беше над 2 метра дълъг и запречваше почти цялото шосе, а аз карах с 120 км/ч. Внезапни спирачки – рязко ляво- дясно, не знаех какво да очаквам от това животно. За пръв път виждах мравояд и дори не предполагах, че е толкова огромен. Движеше се мнооого бавно и почти не реагира на ситуацията. Не знам как успях да го заобиколя да спася и неговия и нашите животи.








На другия ден бяхме в Пантанал и карахме по „транспантанал“ - пътят, който не води до никъде, просто навлиза навътре Пантанал. Някога започнали да го строят, но осъзнали, че с толкова много вода това е невъзможно. За наша изненада пътят беше идеален, въпреки че е дъждовния сезон. Имаше хиляди невероятни птици. Видях тукан за първи път, но и всички останали птици виждах за първи път, но не им знам имената. Видяхме и много крокодили и една сърна. Приятелите ми обаче не бяха толкова впечатлени от гледките и когато привечер ни нападнаха орди от комари, никой не пожела да останем да спим там. Евакуирахме се към близката чапада със среднощно шофиране. Не успях да се насладя достатъчно на Пантанал...но поне го видях. Тук пътищата ни се разделиха. Бруна и Аке внезапно решиха да останат в Бразилия и поеха по обратния път. Мика се метна на някакъв рейс неочаквано, а аз и Джулия продължихме към Боливия. Оставаха само 40 км до границата. Изядохме последен асаи, казахме чао на Бразилия и си пожелах да се върна пак.  

11 коментара:

  1. Най-яките снимки. Продължавай! :))

    ОтговорИзтриване
  2. Страхотно!
    Прегръщам те!
    Ира

    ОтговорИзтриване
  3. http://www.webcafe.bg/id_840424393_Moje_da_si_ti

    видях това и се сетих за теб ти си най-подходяща!!!!

    ОтговорИзтриване
  4. Ехеее, Лора - имам чувството, че Южна Америка е твоят континент - много щастие блика от този пост :) :)
    Искаме ощЕЕЕЕЕ!!!

    ОтговорИзтриване
  5. еее всеки ден проверявам блога и най- накрая! :) Продължавай все така страхотно да си изкарваш... и да ни зареждаш то разстояние :)

    ОтговорИзтриване
  6. Страхотен бразилски маратон! Всичко звучи толкова приказно, сякаш не е реално. Живееш в приказките, Лора! Възхищавам ти се!

    ОтговорИзтриване
  7. Страхотно интересно разказваш, Лора. Чакаме продължение за преживяванията ти в Боливия.

    Елена

    ОтговорИзтриване
  8. Благодаря за разказа Лора.
    Аз през последните дни съм разтърсена/откъртена от това, което направи един мой стар приятел-самозапали се пред община Варна в знак на протест срещу мафията, която контролира града , с искане оставката на кмета(тяхна подлога). Медиите в Бг позорно мълчат, като че ли нищо не се е случило. Поствам текста и тук, за да го видят възможно най-много хора:
    http://www.facebook.com/photo.php?fbid=4117239503991&set=a.1099093012215.14117.1673363663&type=1&theater

    ОтговорИзтриване
  9. Много ме натъжи това, което прочетох. Моля се за България и за всички българи. В момента съм в Перу, една от най-бедните страни в Южна Америка и дори тук минималната заплата е по-висока от в България, животът е много, много по-евтин.

    ОтговорИзтриване
  10. Не те познавам но ти благодаря за споделеното тук. Докато го четох направо се пренесох на местата които си посетила. Много позитивно се заредих. Благодаря още веднъж!

    ОтговорИзтриване