ПЕРУ 2

След като се измъкнах от магнетичното Куско, се запътих към Ика и пустинята. Дори не знаех, че в Перу има пустиня и бях изненадана от огромните безкрайни дюни, чудесни за сендборд. Останах в Хуакачина – малък оазис близо до Ика. Изглеждаше точно както съм си представяла един оазис – малка зелена лагуна, заобиколена от къщи и дървета по средата на безкраен пясъчен пейзаж. Нереално. След толкова пропуснати зими се радвах на сендборда като малко дете. Усещането е като на пресен сняг и с изненада откривам колко много си приличат пясъка и снега. През деня пясъкът омеква от слънцето, краката ми затъват, когато се катеря, а пускането е бавно и тегаво. Вечер и сутрин стяга, а през нощта почти прилича на лед. Ходи се съвсем спокойно отгоре и пускането е като на пръхкав студен сняг. Взимам под наем дъска и обувки и започвам неуморно да катеря дюните наоколо. Много е важно да се вземе нормална сноуборд дъска с обувки, а не направените къси дъски с каишки, с които не може да се завива и общо взето е шус докато се разбиеш. На втория ден решавам да спя навън – няма дъжд, няма комари, дори палатка не ми е нужна. Намирам си скрито място нагоре между дюните и спя под звездите. Приказка. На сутринта ставам рано и се пускам със сноуборда до оазиса. Така изкарах две тихи звездни нощи и след това продължих към океана. След дълги месеци студуване в планините нямах търпение да видя плажа отново, нямах търпение да видя Тихия Океан!

Оазисът Хуакачина

Звездна нощ на дюните

Чудно утро в моя пустинен хотел

Първо стигам Писко и от там хващам рейс за Паракас. Писко всъщност се нарича местната ракия. Не е толкова хубава като нашата, но също се прави от грозде. (понякога и от захарна тръстика). Другият местен алкохол е чича – нещо като бира от царевица.

В Паракас всъщност отидох, за да видя островчетата Байестас, или както ги наричат още "Галапагос за бедни". Тук можеш да видиш пингвини, морски лъвове, синьокрако буби и хиляди птици, само за няколко часа разходка с лодка и около 10 Евро. Перу не спираше да ме изненадва. Дори не подозирах, че има пингвини тук. Всеки ден нещо ново и неочаквано. Островчетата са малки и скалисти и не може да се слиза на тях. Господари тук са пингвините и морските лъвове и буквално няма място за хора, толкова са пренаселени от тези прелестни животни. Все пак ги виждаме доста отблизо, а морските лъвове плуват около лодката. Майка учи малкото да плува и то пищи ужасено от огромните вълни. Звуците им са магически и нечувани за мен. Друго интересно по пътя е огромна рисунка на един хълм, наподобяваща линиите на Наска. Наска е доста близо и някои смятат, че и тази рисунка е направена по същото време и по същия начин. Разбира се, никой не знае нито какво изобразява, нито кога и кой я е направил. Поредната перуанска мистерия. Една от най-разпространените теории е, че изобразява свещения кактус Сан Педро, който расте в изобилие в района.

Странните линии на планината

бебе морско лъвче

Синьокрако Буби в целувка :)

бебетата пингвинчета изглеждат рошави и пухкави

урок по плуване

на плажа в Паракас се разхождат дружелюбни пеликани

Островчетата Байестас изглеждат така странно

морските лъвове

Тук океанът обаче е прекалено студен за къпане и продължих на север, отново към планините. Искаше ми се да направя още някой трек в магическите Анди, въпреки че все още е дъждовния сезон и в планините почти всеки ден вали.

Минах Лима транзит и директно се запътих към Хуарас. Избрах най-популярния трек тук – Санта Круз с надеждата да не се загубя и да срещна приятели по пътя. Е, за три дни не срещнах жив човек и и аз не знам как не успях да се загубя. Беше нещо като персонална Випасана, само че по цял ден практикувах ходеща медитация. Понякога си пеех, а накрая започнах и да си говоря сама. Тръгнах от село Вакерия, където започва националния парк. За щастие никой не ме забеляза и никъде на платих входа за парка – около 30$. Бях тиха и бърза и се сливах с гората. Чувствах се едно с планината. Чувствах се като у дома си. Дори животните не се плашеха от мен. Видях вълк и няколко заекоподобни – с по-къси уши и с по-дълги опашки от нормалните зайци. Вълкът мина съвсем наблизо и го наблюдавах дълго. Като че ли и той не ме забелязваше. А зайчетата изкачаха на скалите около мен и ме гледаха любопитно. Всеки път все по-близо и все по-невъзмутими. Чувствах се като Алиса в страната на чудесата, преследваща забързания заек и очаквах всеки момент да проговори.

Първите два дни валя денонощно. Обувките ми бяха тотално прогизнали и се налагаше да готвя в палатката. Втората нощ мислех да спя преди най-високия проход – Пунта Унион, 4750 мнв и да изчакам добро време да го изкача. Пристигнах още в 11 в подножието на прохода, дъждът така и не спираше и реших да продължавам нагоре. Не ми се чакаше цял ден в палатката. До сега бях захлупена с облаци и както се казва въобще не знаех къде се намирам. Качих прохода за около два часа и точно когато стигнах горе се случи чудо. Дъждът спря, облаците се разотидоха за секунди и пред мен се разкриха бели върхове и ледници от всички страни. Слънцето стопли мокрото ми тяло и поне малко изсуши обувките ми. Дори аз, дето вярвам във всичко, не мислех, че е възможно да видя някакви гледки при това време. Но ето, че всичко е възможно. На близката скала седеше поредното (или същото) зайче и ме наблюдаваше, а над главата ми прелитаха огромни птици. Повече от час останах горе и се наслаждавах на планините и слънцето. После като театрална завеса облаците се спуснаха отново, покриха цялото небе и започна да вали. Представлението свърши, зайчето се скри и аз поех надолу. Благодарих на планината, че поне за малко разкри величието си пред мен. Районът е необикновено красив и с удоволствие бих дошла пак в сухия сезон. Реших да побързам надолу и да направя трека за 3 дни, вместо обичайните 4. Не исках да прекарам още една нощ прогизнала в палатката. Краката ми приличаха на огромни гъби и вече губех големи парчета кожа и намирисваше на мърша. Мокрите обувки ми направиха огромни пришки и болката ставаше нетърпима на третия ден. Нямаше как, налагаше се да я игнорирам и да продължавам да вървя. Няма кой да върви вместо мен. Цялото слизане беше покрай реката, която беше преляла и се налагаше да я прекосявам стотици пъти. Последните часове се превърнаха в мъчение, всеки 5 минути пътеката свършваше в непрекосимата река и започваше дълго мислене и търсене на заобиколен път. Понякога се връщах назад, понякога катерех скалите отгоре, скачах от 2 метра височина или където е възможно направо нагазвах в ледените води с дрехите и обувките. И без това вече бях тотално мокра. И в цялата тази мокрота беше пълно с кактуси, на които не пропусках да се набода. Невероятно. Дъждът не спираше, но и аз не спирах и на 3тия ден следобед стигнах първата цивилизация – Кашапампа. Успях да хвана последното колективо (бусче) за Хуараз, прибрах се в хостела и с голям кеф свалих всичко мокро и си взех дългоочаквания горещ душ. Прострях мокрите дрехи и палатка и си легнах в мекото легло. 

На най-високия проход облаците се разотидоха за секунди пред очите ми

И заекоподобното се наслаждаваше на слънцето на върха

дори не предполагах, че съм заобиколена от такива красоти :)

Местните в Кашапанпа всички носят такива шапки. Всеки район с шапките си.

На сутринта съседа по стая – франсе на име Жулиен осъмна без обувки. Оставил ги пред вратата и сега ги нямало. Никой не можеше да повярва, че някой от хостела му е откраднал мръсните обувки, докато не забелязах, че и мокрите ми дрехи от простора липсват. Хостелът е с вътрешен двор и никой не можеше да влезе без Соня (собственичката) да му отключи. Явно някой вътрешен е имал нужда от екипировка. Дълго време не можехме да проумеем кой би взел мокрото ми яке за 6$ от Непал, менте на Нортфейс и старите обувки на Жулиен. После дълго се смяхме и накрая се примирихме със загубата и решихме да тръгнем заедно към плажа, където екипировка не ни е нужна. И така раницата ми олекна с водоустойчивите ми панталони и яке, но поне бях направила трека. Предполагам сега някой друг се е нуждаел от тях. Накрая го приех като добър късмет – поне не ми бяха взели палатката или нещо още по-ценно като камерата или компютъра с всички снимки. А Соня така се притесни, че искаше да ми купува ново яке и почти щеше да се разплаче. Да, малко стряскащ е фактът, че сред пътуващите „приятели“ има крадци. Аз пък за пореден път откривах, че мога да карам без много неща, които преди съм смятала за първа необходимост, като якето например. А с колкото по-малко неща свикна да се оправям, толкова по-добре.

И така, тръгнахме заедно с Жулиен към Хуначако, плаж близо до Трохийо. Тук все още водата е студена, въпреки че е пълно със сърфисти с неопрени и посинели от студ лица. Наблизо е древният град Чан Чан, считан за най-големия древен град на пред-Колумбска Америка. Чан Чан е царсвото на Чиму, цивилизация живяла още преди  инките по тези земи. Тук все още има хора, наследници на чиму, които говорят езика им. Смята се, че градът е построен около 850 г.Сл.Хр. и е завладян от инките през 1450 г.

в Чан Чан

На плажа най-популярната храна е себиче – сурова риба с морски дарове, много лимон и лук. И тук не ставаше за къпане, но поне се наслаждавахме на красиви залези всеки ден и на смешните лодки от тръстика. Местните ми обясниха, че се правят лесно, но издържат около 2 месеца. Вътре може да се качат максимум двама души и не ми изглежда много стабилно. 

Останах 3-4 дни на плажа и това беше последната ми спирка в Перу. От тук хванах директно за Еквадор с нощен автобус точно на католическия Великден. Трудно се разделих с магическото Перу. Определено бях омагьосана – плажове, пустини, планини, джунгли, древни градове, от всичко има тук. Още не съм си тръгнала, а вече ми се иска да се върна. Адиос, Перу! Аста Луего!