 |
Хава Махал - построена от махараджата, за да може жените от кралския двор да наблюдават света от тук,
скрити зад малките прозорчета. |
 |
| прозорчетата на Хава Махал |
 |
| прозорчетата на Хава Махал |
 |
| на гарата през нощта... |
Иначе Джайпур е голям, шумен град и не се задържахме много там. Веднага след фестивала поехме към Джейслемер - навътре към пустинята и пакистанската граница. Лудницата по влаковете обаче продължаваше и въобще не успяхме да се качим в първия влак. На следващия влак някак си се натъпкахме - Гената висеше целия отвън с раницата, а аз бях сплескана между хилядите хора вътре. Нямаше мърдане на никъде. Някои отчаяно се молеха да отидат до тоалетна, но никой не им позволяваше. И въпреки това хората бяха весели, задаваха ни въпроси и ни снимаха в цялата блъсканица. При това си бяха платили билети за това! Билетите всъщност не бяха скъпи, но опашките за втора класа са гигантски и никога не си сигурен, че ще успееш да се качиш на влака. Имахме осем часа до Джейслемер и решихме, че няма да издържим така. Слязохме на втората гара и останахме да спим там до сутрешния влак. Сутринта обаче положението беше същото. Въобще не можехме да се качим, защото хората бяха залостили вратите и не пускаха никой повече. Тогава ненадейно се появи един полицай. Пита ни имаме ли билети и ние отговорихме "Не". Той, вместо да ни изгони, накара хората да отворят вратите и ни настани в женския вагон като обясни на жените, че гостът е бог и трябва да ни помогнат. Абсурдите в Индия не спираха да ни учудват. Полицията помага на нередовните пътници да си намерят място! Така пристигнахме в Джейслемер след двудневно пътуване. Заради празника, градът беше претъпкан с местни туристи, които не спираха да ни снимат. Разходихме се с камили в пустинята - туристическа глупост, която не препоръчваме на никой, но пък така срещнахме камиларят Бенгал, който беше интересен местен персонаж. Живееше в село в пустинята, където реално нямаше нищо - само малки глинени къщички, с малки вратички, които доста ни напомняха за Африка. С помощта на щедри туристи беше успял да си купи три камили и години наред работеше с камилите и събираше пари за булка. Бенгал е мюсюлманин, но като цяло хората в селата тук са цигани (те така се наричат, не роми). Раджастанските цигани ужасно много приличат на нашите и явно част от тях са дошли до България именно от тук. Догодина Бенгал щеше да се жени за момиче, избрано от баща му. Беше събрал 1500 евро с много труд, за да си купи жена, която дори не е виждал. Мечтаеше да има син, когото да прати на училище. Бенгал не беше имал този шанс и не можеше да чете и пише.
 |
| по улиците на Джейслемер |
 |
| деца в Джейслемер |
 |
| точене на ножици |
 |
| хлапе в пустинята пробва Етиопската шапка на Гената |
 |
| зелената пустиня |
 |
| дини за семе |
 |
| дюна |
 |
| дюната, на която спахме |
 |
| багащ скарабей - имаше много такива по дюните |
Иначе пустинята Тар не ни впечатли, след като бяхме прекосили Сахара. След дъждовния сезон си беше направо зелена, даже гледаха дини на места. Имаше и няколко пясъчни дюни, където водеха туристите. Джейслемер беше прекалено туристически и скъп град за нас и не останахме дълго там. Насочихме към един друг фестивал - камилския фест в Пушкар. Пушкар е свещен град със свещено езеро, където поклонници идват да се изкъпят и пречистят. В града месото и яйцата са забранени и дори кучетата са вегетарианци. Затова пък марихуаната е официално позволена на повечето места в Раджастан и има правителствени банг-шопове, където приготвят банг-ласи, банг-чай, банг-кукис и вобще всичко, което поискаш. Нещо като кофи-шоповете в Амстердам, но далеч по-евтино.
Най-големият камилски фестивал започваше след няколко дена и градът гъмжеше от странна смесица от туристи, поклонници, фотографи, камилари и камили. Не можеше да се разминеш по улиците. Въпреки това Пушкар имаше този неустоим чар и дух, който ни накара да останем по-дълго. Тук срещнахме ненадейно двама българи и някои стари приятели от Кашмир. Случайно или не, пътят ни среща с разни хора отново и отново. В съседната стая на гестхауса ни срещнахме българката Марина, а другият българин - Павел седна точно на нашата маса от всички маси в Пушкар :)
 |
| залез в пустинята Тар |
 |
| къщата на Бенгал |
 |
| племениците не Бенгал с единствената им играчка |
 |
| племениците не Бенгал |
 |
| племениците не Бенгал пред малката вратичка на малката къщичка |
 |
| сенки за очи се слагат против "лоши очи" |
 |
| С бенгал и камилите му |
 |
| Джейслемер |
 |
| залез в пустинята |
 |
| Джейслемер - езерото с двореца и крепостта на заден план |
 |
| гледай, гледай какво става долу |
Основната цел на фестивала е търговия с камили и всички камилари от района се бяха събрали на кемп около стадиона на града. Водеха се разгорещени преговори и се печаха вкусни хлебчета на камилски лайна, които грижливо се събират и сушат. Нарекохме ги "шит бред", печаха се директно на пясъка върху горящи камилски дърдонки и се сервираха с леща и много люто. Освен това имаше различни състезания с камили и коне, които на нас ни изглеждаха чисто мъчение над животните и избягвахме да ги гледаме. По-интересни бяха спиритуалните разходки, които представляваха песни и танци, пресъздаващи различни хинду истории, маскирани хора като Шива, Кришна, Брама и хиляди щастливи хора. От небето се сипеха цветя, окичваха ни с венци, раздаваха плодове и всички вървяха ухилени върху ухаещ килим от цветя. Положителна енергия струеше навсякъде и се чувствахме доста по-спиритуално от шествието на Дивали. Тук посетихме и поредната гурдвара, където ни гостиха с храна и чай и михме чиниите този път с вода и пепел. Отново срещнахме добри хора в сикх храма. Хинду храмът наблизо пък раздаваше вкусен прасад всеки ден. Икономическата максима "няма безплатен обяд" не важеше в Индия. Тук безплатен обяд имаше всеки ден, даже и безплатна закуска и вечеря и нямаше гладни хора. Както гласеше табела на един храм, раздаващ прасад: "Бог ще задоволи всичките ти нужди". Какво повече му трябва на човек...
 |
| свещените води на Пушкар |
 |
| патици и хора вземат свещена баня |
 |
| Пушкар |
 |
| фъстъци |
 |
| горките камили ги налагаха с пръчка, за да ги накарат да тичат |
 |
| фризьор на феста |
 |
| залез в кемпа |
 |
| типична индийска закуска |
 |
| кон-албинос |
 |
| гориво |
 |
| по улиците на Пушкар |
 |
| Шива, Брама и Кришна на старта на Спиритуалната разходка |
 |
| не се заблуждавайте, това не са жени |
 |
| цветя се сипят от небето и еуфорията е заразна |
 |
| рози |
 |
| баба с чилум |
 |
| плодове и луна-парк |
 |
| храна за камилите |
 |
| на пазара |
 |
| Шива |
 |
| съседа на втория етаж във влака |
Време беше да потеглим на юг преди да е изтекла визата ни. Отново хванахме любимия ни влак обща класа, който този път беше по-празен. Пътуването в общата класа винаги е незабравимо преживяване. Никъде не може да си по-близо до обикновените хора в Индия, а те навсякъде са толкова различни. От гара на гара се сменяха хора с различни облекла, религия и външен вид. Но винаги изглеждаха щастливи, независимо колко претъпкан е влака. Този път попаднахме в купе, пълно с жени, които бяха много любопитни за нас, но разбира се никой не говореше английски. До сега не бяхме видели друг чужденец в общата класа и винаги бяхме атракцията на влака. Събираха се хора и ни гледаха втренчено и се усмихваха. След доста съветване със съседните купета успяха да ни попитат: "Кънтри?", но отговорът ни България не им говореше нищо и те в недоумение ни питаха пак и пак, докато не им казахме Европа и успяха да ни разберат. Накрая жените решиха да ни попеят религиозни песни. Не беше нужен английски, за да разберем езика на музиката. Бяха толкова мили...накрая от щастие се прегръщаха и целуваха. На всяка гара влизаха безброй хора просещи, продаващи закуски, крещящи "чай!чай!чай!", пеещи и танцуващи, но най-доходни от всички бяха травеститите. Влизаха пременени в женски дрехи и най-нахално и бутално взимаха пари от всеки мъж на влака. Някой път дори, недоволни от дребните пари, ги връщаха и настояваха за повече. Тук е суеверие, че травеститите носят лош късмет и трябва да им дадеш пари, за да се отървеш. Всички без изключение даваха с въздишка, че ги е сполетяло това и само от един претъпкан вагон травеститите събираха хиляди рупи. Ние се смеехме и не вярвахме на очите си.
След три дни пътуване с няколко влака пристигнахме Гоа. В Мумбай ни провериха за пръв път за билети, но типично по индийски нищо не се случи. Най накрая плаж след толкова месеци в Хималаите и пустинята!
 |
| жените, които ни пееха във влака, толкова щастливи :) |
песни и танци във влака
Иначе пустинята Тар не ни впечатли, след като бяхме прекосили Сахара. След дъждовния сезон си беше направо зелена, даже гледаха дини на места. Имаше и няколко пясъчни дюни, където водеха туристите. Джейслемер беше прекалено туристически и скъп град за нас и не останахме дълго там. Насочихме към един друг фестивал - камилския фест в Пушкар. 
