понеделник, 27 юни 2011 г.

Непал

панорама от Гокио Ри
От екваториалните джунгли на Габон се телепортирахме в най-високите планини на планетата – Непал. Промяната беше не само климатична, но и културна, езикова, и гастрономична. Още от летището ни посрещна Вишну с приятелката си Софи от каучсърфинг и ни помогнаха да се ориентираме в новата обстановка. Влюбихме се в Непал от пръв поглед. След Африка Катманду ни изглеждаше като град на изобилие. Можеше да си купиш каквото поискаш и то съвсем евтино. Магазините за екипировка бяха заредени с всичко, а храната вкусна и разнообразна. Опитвахме от всичко по много и не можехме да се заситим на непалските специалитети. Веднага дадохме обектива и компютъра на ремонт и за ден-два бяха готови! Останахме 2 дни с Вишну, който доста беше ходил по планините и ни обясни възможните маршрути. Ние, разбира се, искахме първо да видим Еверест и съседните му най- високи върхове на Земята. Еверест, Сагармата на непалски, или Чомолунгма на езика на шерпите, се оказа доста далече. Не искахме да летим до Лукла, както правеха повече от 90% от туристите, посещаващи национален парк „Сагармата”. Предпочетохме да пътуваме 12 часа с рейс и да ходим 6 дни пеша до Лукла, както са правели първите експедиции към Еверест. Всъщност най-първите експедиции са тръгвали да ходят направо от Катманду. Заради планинския релеф, пътища в северен Непал почти нямаше, а малкото пътища бяха по-екстремни от самия преход. Само си представете как автобус изминава 120 км за 12 часа без почти да спира да се движи. Решихме, че приключението е достатъчно невероятно и няма нужда да стопираме. Започнахме с ентусиазъм подготовката за трека – пермити, билети, екипировка и неща от първа необходимост. Гид и портер не са задължителни, но таксите за националния парк излизаха по 30 евро на човек. Щеше да е най-дългият преход в живота ни – близо 30 дена ходене в планината. Трябваше да сме готови за всичко. Преместихме се в друг каучсърфър – Манджил, който също беше стопаджия и дори пишеше в местно списание рубрика за автостопа. Оказа се много яко типче, запозна ни с други яки типчета и ни взеха интервю за списанието.
Буданат, Катманду
Буданат, Катманду



градско маймунче в Катманду вика майка си


долината на Катманду

Ом мани падме хом, изписано хиляди пъти върху камъни и скали
В края на май потеглихме към Хималаите. Приключението започна с 12 часовото пътуване с рейса. Пътят беше тесен, поредница от обратни завои пълзящи по отвесните склонове, а рейсът друсаше като на сафари. Всеки подскачаше на седалката си сякаш обяздваше див кон, а човекът зад нас не спираше да повръща шумно докато автобусът се клатушкаше на ръба на отвесна пропаст. Всичко това ставаше на фона на весела непалска музика с певци с толкова тънки гласчета, сякаш бяха дишали хелий. Определено не беше пътуване за хора със слаби сърца и слаби стомаси. Няма нужда да обясняваме, че шофьорът беше факир и се разминаваше с насрещните рейсове и камиони по еднолентовия път като на магия.
Стигнахме успешно в Шивалая, където пътят свършваше.От тук нататък всичко се пренасяше на гръб от портери. Като се започне от строителни материали за къщите като врати, прозорци и покриви и се стигне до месо, бисквити и газ за готвене. Един портер носеше до 150 кг на челото си в продължение на дни. А въобще не изглеждаха здрави и едри хора. Ние се бяхме въоръжили с големи запаси храна, защото знаехме, че колкото повече вървим, толкова по-скъпо става. Иначе хапвахме в лоджите Дал Бат- ориз с леща, картофи и спанак, най-доброто непалско ядене, защото като го изядеш ти сипват втори и понякога трети път. Лоджи имаше почти на всеки час и предлагаха легло за 0.50лв на вечер. Оставихме палатката, която и без това не ставаше за мусонния сезон. Сега беше началото на дъждовете и туристи почти нямаше. Особено в отсечката до Лукла, която всички прелитат със самолет. А ние трябваше да вървим 6 дни нагоре-надолу. Пътеката се качваше най-високо до 3500мнв и слизаше до 1500мнв през високи проходи и ниски долини, през реки и селца с различни етноси. Хората бяха много трудолюбиви и селцата приличаха на алпийски - чисти и спретнати каменни къщи и подредени градини. Беше изумително как са терасирали и най-стръмните склонове, за да посадят ориз, картофи и зеленчуци. Къщите са огромни и масивни, изцяло направени от камък, който с много труд се дялка на ръка и пренася на гръб. Невероятно е усърдието, търпението и издръжливостта, с която местните хора са направили всичко това. Повечето от храната си отглеждаха сами, бяха докарали от поточетата течаща вода, а електричество се правеше от слънцето или реката. С една дума бяха почти независими от петрола, превозните средства и цивилизования свят. Странно е чувството да вървиш цял месец без да видиш нито една кола, а толкова много селца. Хората тук са будисти и уважават природата и животните. Не убиват животни, не убиват дори пиявиците, мухите или мишките. Ядат месо само ако някой друг го е убил. И наистина животните въобще не се страхуваха, а мухите бяха толкова спокойни, че можеше да ги буташ с пръст без да излетят. Птичките понякога кацаха направо върху нас. Видяхме и няколко диви сърни, но те избягаха бързо. Иначе в района има снежен леопард (почти изчезнал), червена панда и може би йети, за което се носят легенди.




Пътят до Лукла изглеждаше така
спокойното селце Нунтала

Още на първия ден ни заваля силен дъжд и ни покри гъста мъгла. Тогава се появи Фред в мъглата. „Добре, че ви срещнах” – каза - „Мислех, че съм се загубил” Оказа се, че и ние и той сме се загубили на едно и също място. Бяхме се качили доста по-нагоре от пътя, почти на 3000мнв. След час ходене намерихме вярната пътека и всичко беше наред. Следващите 6 дни прекарахме с Фред- французин, йога инструктор, който също започваше дълго пътуване по света. Разделихме се след Намче Базар, където той пое към Горак шеп, а ние към езерата на Гокио. Изкачвахме се вече над 4000 мнв. и снежните върхове изглеждаха все по-близо. От тук започнахме да се изкачваме по-бавно заради височинната болест - по 400-500м на ден. Повечето туристи дори спираха за по 2-3 дни за аклиматизация, но ние се чувствахме добре и вървяхме всеки ден. По пътя към петото езеро на Гокио на 5000мнв вече почувствахме симптомите на височинната болест. Ходенето нагоре ставаше все по-трудно и усещахме главоболие и гадене. Гледката обаче пълнеше душите ни и ни даваше сили да продължим. Небето беше ясно и планината ни разкриваше цялата си прелест.
Първи гледки към върховете по пътя към Лукла.
Магаретата се радват на свободата без товар

Портери с чадъри
не е лесно...

вървенето покрай будистки мани-стени трябва да става по часовниковата страна
естествени бои, с които рисуват мандала


яковете са основно товарно средство след хората
Тамсерку 6608 мнв и Кантега 6685мнв
Тамсерку 6608 мнв

Чо Ойо 8201 мнв

третото езеро на Гокио
Чо Ойо

третото езеро на Гокио с Чо Ойо и селцето Гокио
третото езеро и селцето Гокио на брега
Четвъртото езеро на Гокио
як як
три яка и Чо Ойо в облаци


Ледникът Нгозумпа - най-дълият в Хималаите



Следващата сутрин изкачихме Гокио Ри (5360 мнв), от където се виждаше Еверест (8848 мнв), Нупце (7861мнв), Лхотце (8501 мнв), Чо Ойо (8201 мнв), Макалу (8463 мнв), Гячунг Канг (7922 мнв), глетчерът Нгозумпа (най- дългия в Хималаите – почти 20 км) и 3 от езерата на Гокио. В сравнение със заобикалящите ни 7-8 хилядници Гокио Ри изглеждаше като малко тревисто хълмче, но се оказа стръмно и тегаво 570 метрово изкачване. Останахме на върха 3-4 часа и не можехме да се откъснем от гледката. Вечерта ни изненада Фред, който се появи по сумрак, загубил се в прохода Чо Ла и се лутал няколко часа. На следващия ден  и ние трябваше да прекосим този проход, който ще ни отведе в Горак шеп. Тръгнахме рано сутринта, но ни изненада снеговалеж и гъста мъгла. Пресякохме глетчера Нгозумпа, който всъщност изглеждаше като голяма пясъчна долина със скали, лед и малки езерца. Вървяхме още 4-5 часа, когато пътеката изчезна в огромни камъни и се оказахме заобиколени от върхове, ледопади и стръмни склонове. Загубихме няколко часа катерене от камък на камък, търсейки пътеката и накрая видяхме няколко каменни пирамиди, които водеха към стръмен склон. Започнахме да се изкачвахме почти лазейки през сриващи се камъни и скали, но след 10 часовото ходене вече силите ни намаляха. Бяхме над 5000 и усезаемо усещахме липсата на въздух при борбата със стръмните скали. Чувствахме главоболие и силна умора. Вече се стъмваше, а ни оставаше доста до върха. Слизането по тъмно през такъв склон не беше добра идея. Намерихме скала, под която може да се легне и решихме да останем там. Облякохме всички дрехи, извадихме всичко от раниците, с което можем да се завием. Пъхнахме се в чувалите и зачакахме най-дългата нощ в прехода да мине, за да ни огреят слънчевите лъчи на утрото. Вечерта заваля сняг. Не може да се каже, че спахме. Будехме се през десетина минути от студ, проверявайки дали мърдаме с крайници или дали няма да се изсипем от скалата. Беше страшна и студена нощ. За пръв път усетихме така мощта и необятността на тази планина. Тук никой не може да ти помогне, трябва да се бориш сам.  За щастие утрото беше ясно и слънцето стопли телата ни и разтопи замръзналото шише вода. С нови сили продължихме нагоре. Ставаше все по-стръмно и трудно, но най-трудното беше, когато стигнахме почти на върха и разбрахме, че това не е прохода. 
малко сняг, добре че се бяхме скрили под скалата
Оказа се, че сме следвали маркировката към някакъв връх и сме се качили без да разберем почти на 6000 мнв. Мястото, където спахме е било над 5500 мнв. Трябваше да слизаме обратно това, което качвахме вече втори ден. Изтощени и отчаяни, че не можем да намерим верния път, решихме да се връщаме към Гокио. Поне знаехме пътя обратно. Не искахме да прекарваме още една нощ навънвъпреки че гледките си струваха загубването. Видяхме места, които никога нямаше да видим, ако бяхме следвали пътеката. След 3-4 часово брутално слизане надолу през търкалящи се камъни, се върнахме на пътеката и скоро намерихме истинския път към прохода Чо Ла (5420мнв.). Вече беше след 13,00 ч., но все пак решихме да го изкачим. Оказа се лесно изкачване час и половина, доста по-ниско от мястото, където бяхме отишли. 


утро под скалата

как се качихме тук...а проходът е някъде долу вляво
качихме се дотук...а сега как ще слизаме...
Привечер стигнахме от другата страна – в Дзонгла и си отдъхнахме от двудневното приключение. На сутринта отново всичко беше затрупано със сняг, но слънцето се показа и освети красотите около нас. По по пътя спряхме да хапнем, да се полюбуваме на върховете, които надничаха над облаците и ... да отрежем брадата на Гената.













с Миша и Джоуи на Кала Патар
изгрев над Еверест


 Еверест и Нупце



Ама Даблам 6856 мнв
първите лъчи по пътя към Кала Патар






Еверест от Кала Патар 
ледникът Кумбу, който тръгва от Еверест
прейър флагчета украсяват всички върхове с петте си цвята, предтсавящи 5те елемента -
небе, огън, вода, въздух, земя. Връх Пумори 7165 мнв
короната на Еверест

С Миша и Джоуи щастливи, че слизаме надолу
Стигнахме Горак Шеп (5160 мнв.) – базов лагер на Еверест на първите експедиции, превърнал се в малко селце. Тук вече имаше повече туристи – събрахме се с един руснак – Миша, един канадец – Джоуи, японец, индонезиец, индийци, австриец, американец... Получи се весела планинска вечер около печката в столовата. Рано следващата сутрин всички поехме към Кала Патар – 5545 мнв, от където трябваше да се насладим на гледката на Еверест и другите върхове. Всъщност Еверест въобще не беше най-живописната гледка – не много стръмен и без сняг от тази страна (не знаем защо), почти бледнееше пред съседните върхове. В Лонли Планет го бяха описали като дебел мъж, заобиколен от красиви жени. Извадихме късмет с чудесна слънчева сутрин и 2-3 часа се любувахме на панорамата. Еверест още от изгрева беше заобиколен от облаци, но най-накрая ни се разголи и успяхме да го видим преди да поемем надолу. Още същия ден тръгнахме да слизаме към Намче Базар. Бяхме разбрали за будистки фестивал в един манастир на 4000мнв в Таме и искахме да го хванем. За два дни стигнахме Таме - точно на време за танците с маски, които започваха рано сутринта и завършваха с шумно парти и шерпски танци до посреднощ.



момче от манастира в Таме на фестивала Мани Римбду

публиката

някои от маските на фестивала в Таме



момо - една от непалските фкусотии


110 кила!
Месото също идва чак от Катманду и не е много популярно
обезлесената гора
в кухнята


искаш ли малко пиявици?
Накрая оставаше да повторим шест-дневния преход през гори и реки, върхове и долини, дъжд и кал, пиявици и още пиявици...сякаш нямаше край. В Шивалая се оказа, че заради дъждовете пътят се е срутил и трябва да вървим още няколко часа...но какво са няколко часа в сравнение с 25 дена...Оцеляхме и 12 часовото пътуване с рейса и сега почиваме в Катманду от всичко това.



панорама от Кала Патар