Споделянето е всичко

Индия - Гоа, Карнатака

2012-02-20T16:12:00.001+02:00

разплитане на мрежата

След изтощително 3-дневно пътуване от Пушкар, най-накрая пристигнахме в Гоа – най-накрая на плажа! Веднага се заехме да намерим нашите български приятели тук. Вита, с която се запознахме в планините в Индия живее тук от 7 години със семейството си и даже бяха направили бг детска градина и ресторант в чуден двор с палми в Арамбол. Покрай тях се събираше истинска българска колония и срещнахме толкова много българи, колкото не бяхме виждали през цялото пътуване. Дори на следващия ден имаше българска сватба по индийски обичай тук. В ресторанта правеха сирене по шопски и шопска салата, в комбинация с мента и мастика, донесени от България. Каква по-неочаквана изненада – България в Индия. Чувствахме се като у дома си и въобще не ни се тръгваше на никъде. Даже опитахме да направим българско сирене с мляко от свещена индийска крава и локум!

Църква в Арамбол

залез на плажа в Арамбол

плажът в Арамбол

на плажа в Арамбол

Гоа - символ на хипи мечтите през 70те вече далеч не изглеждаше толкова хипарско. Повечето туристи са руснаци или семейства с деца. Вече музика на открито след 22:00 часа е забранена и ежедневните транс партита са останали в историята. От време на време някой си позволяваше да организира парти след 10 вечерта като съответно плаща на полицията скромната сума от 150 евро на час. Ние, разбира се намерихме последните хипита в Гоа, някои от които си стоят там от 70те, потънали в безвремие. Вечер изпращаме слънцето с тарамбуки и танци на плажа и дори се включвах в малкия плажен базар за ръчно правени неща. В Анджуна пък има огромен фли маркет (flea market), където всяка сряда търговци от цяла Гоа се стичат да продават стоките си. Фли маркета е започнат нелегално от хипи движението още в 70-те години за да може пътуващи да разменят нещата си. Правителството на Гоа бързо осъзнава нуждата от такъв пазар и го разширява до това, което е в момента. Ние стопирахме до там и ни качиха два мотора – Роял Енфилд, разбира се.

Срещнахме много приятели от други части на Индия – пътуващи и местни. Всички се местеха от Хималаите към Южна Индия за зимата. Гоа е най-малкият и един от най-богатите щати на Индия и всичко тук е малко по-скъпо. Местните също са съвсем различни. Гоа е била португалска колония и повечето хора са християни, дори не се говори хинди. Вместо Шива и Кришна се белеят църкви и кръстове покрай пътя. Още една нова Индия за нас.

Залез с палми в Гоа

освен църкви има и хинду храмове и кришна лодки :)

църква в Гоа

плажовете на Гокарна

След седмица престой на плажа се решихме да се разходим още по-наюг, на стоп. Оставихме големите раници при нашите български приятели и тръгнахме към Карнатака в търсене на малко по-диви плажове. Стопът беше повече от добър. Набързо се запознахме с много добронамерени индийци и се забавлявахме много. Повечето хора тук говорят английски и е лесно да се разбираме. Стигнахме Гокарна по тъмно и веднага се засякохме с приятели от Израел, които организират голям ходещ фестивал тук - Walk About Love – 40 дни вървене по брега на юго-западна Индия. Отидохме с тях до Кудли бийч и опънахме палатката на плажа. На сутринта ни събудиха няколко крави и едно куче. Тук кравите ходят редовно на плаж и понякога са повече от хората. Опитват се и на ресторанти да ходят, но там вече не ги пускат. Иначе плажовете са сравнително празни и навсякъде успяваме да си опънем палатката вечерта.

Кравите понякога са повече от хората на плажа

палатката ни на Кудли бийч

залез на парадайс бийч

Гокарна

Гокарна е свещен град за хиндуистите и е пълен с храмове и свещено езеро. В някои от храмовете раздават прасад на обяд, а в единия храм има свещена лечебна вода. Водата е наистина вкусна и редовно пълним по 10 литра от там. Вървяхме пеша до плажовете на юг и решихме да останем на най-южния плаж - Парадайс. Запасихме с храна и вода, защото знаехме, че там няма нищо. Беше същински Рай. Само преди две седмици горските рейнджъри са изпотрошили всички бунгалца, които са били в палмовата гора до плажа под претекст, че не може да се строи в гората и постройките са незаконни. Сега бяха останали само купчини бамбук и палмови листа. Това беше супер шанс за нас да къмпингуваме на спокойствие и да си готвим на огън. На другите (обитаеми) плажове беше проблемно и трябваше всяка сутрин да събираме палатката. Останахме три чудесни дни на изоставения плаж и никой не ни занимаваше. Един път на ден идваше селянин от близкото село с плодове и бисквити на главата си. С усмивка ни обясни, че това тук са били неговите бунгала и изглежда приемаше случилото се с чувство за хумор. От време на време идваха и други хора да видят плажа и си отиваха, но никой не си и помисляше да остане да спи на място без ресторант и хотел. Явно хипитата тук наистина са на изчезване J

палатката ни на мястото на потрошените бунгала

парадайс бийч

по пътя към парадайс бийч

На връщане от Парадайс бийч видяхме 2 змии, едната от която със сигурност беше кобра.

една нощ къмпингувахме и на тази чудна поляна

От Гокарна бяхме решили да посетим Хампи – древен град във вътрешността на Карнатака. Хванхме нощния автобус, който беше евтин и празен и в 1 часа през нощта ни остави на автогарата в Хоспет – 15 км преди Хампи. Там беше ужасно и мръсно и пълно с хора и дума не можеше да става да пренощуваме. Всички ни наобиколиха типично в индийски стил и ни подканваха да си вземем рикша или мотор. Първият автобус беше в 6 сутринта и петте часа чакане там не ни устройваха. Решихме да вървим пеша докъдето стигнем. Веднага като тръгнахме ни взе камион за следващото село. Стопирането през нощта не е най-разумното нещо, но в случая точно от това имахме нужда. Вървенето през града през нощта също не беше оферта. Остави ни в селото, но не след дълго се върна да ни закара още няколко километра до разклона за Хампи. Там решихме да опънем палатката и на сутринта да вземем последните 5 км до Хампи. За съжаление нощта ни изненада със студ и дъжд, а ние не бяхме взели втория слой на палатката. Не очаквахме, че в сухия сезон в южна Индия ще ни трябва покривалото за дъжд. Сутринта бяхме целите мокри и продължаваше да вали. Бързо хванахме първия минаващ автобус за Хампи. Там намерихме евтин подслон, изсушихме се и останахме седмица.

Kudli beach

по улиците на Гокарна

всички пазят кравите

мандарини

книжарница в Гокарна

пейзаж около Хампи

Хампи е старинен град, столица на Виджаянагарската империя, властвала от 1336 г. до 1565 г., но обитаем още от 1в. Има безброй древни храмове и останки, най-впечатляващият от които е Вирупакша темпъл, висок 49м. и напомнящ по някакъв начин на храмовете в Ангкор, но доста по-стар (от 7в.сл.Хр.). Храмът е посветен на Лорд Шива и през вековете никога не е загубил значението си. Още по-изумителен за нас в Хампи е релефът. Директно се пренесохме в филм на Флинстоунс от каменната ера. Големи и малки скали разпръснати навсякъде и древни каменни храмове покрай тях. Може да вървиш във всички посоки и да откриваш приказни места, останки, пещери и да си съвсем сам. За боулдър катерачите тук е раят. Има и река, която няма мост и трябва да плащаш на лодка да те превози от другата страна. Ние живеехме отвъд реката и не искахме да плащаме за лодка всеки път, когато отиваме до центъра, затова намерихме по-плитко място, където преджапвахме реката, натопени до кръста. Отново срещнахме стари познати от планините и разменяхме истории – кой къде е бил до сега и какво е преживял. Обикаляхме с колела по-далечните селца и храмове, гледахме залеза над скалите и не ни се вярваше, че това трябва да свърши. Оставаха броени дни до края на визата ни и знаехме, че от тук всеки поема по своя път. Аз тръгвах в посока Индонезия. Гената нямаше повече средства за виза и самолетен билет за Индонезия и се прибираше към България.

садута в Хампи

Освен всичките видове баби, в Хампи можеш да видиш и равини, обслужващи многобройното израелско население тук

Гената - гигант за местните

около Хампи

Мънки темпъл, до Хампи

любопитни ученици в Хампи

езеро близо до Хампи

поле в Хампи с Храма Вирупакша

бебе в Хампи

Вирупакша темпъл, Хампи

симпатично маймунче

по улиците на Хампи

много люти чушки

пране в реката около древните останки

деца в Хампи

ученички

Ганеш

индиец-каубоец

всеки ден прането на реката не спира

и най-малките момичета се включват в прането

пресичане на реката безплатно и забавно

деца на кило

лунното затъмнение

Върнахме се в Арамбол с нощния автобус и заварихме българското семейство още по-голямо. Всеки се отбива там и веселбата не стихва. Детската градина беше пълна с деца и дори бях учителка за няколко дни. Тук дойде време и да се разделим и с палатката, която ни подслонява стотици пъти, но вече беше почти пред разпадане. Оставихме на децата да я довършат.

Останахме последни няколко дни в Гоа. Тук се насладихме и на пълно лунно затъмнение на плажа. Последен Гоа залез, последно тали и Хелоу ту дъ Куин за довиждане. Шестте месеца в Индия се изнизаха неусетно бързо и ни се сториха крайно недостатъчни. Но всеки край е и ново начало. За мен започваше едно съвсем различно приключение - да пътувам сама, а Гената вече обмисляше новите посоки.

улов

Гената на залез в Хампи

Индия - Раджастан

2012-01-18T16:34:00.010+02:00

залез на дюната

Казахме чао на Делхи и потеглихме към Раджастан. Метнахме се на първия влак за Джайпур, където имахме уговорка с каучсърфъри да празнуваме Дивали - фестивалът на светлините - един от най-популярните фестивали от всичките хиляди фестивали в Индия. Заради това влаковете бяха претъпкани, но все пак успяхме да хванем любимите ни места на втория етаж - рафтовете за багаж.

пред един от храмовете в Джайпур

храм в Джайпур

цветя за Дивали

семействто на Султана

Семейството на Султана ни посрещна в розовия град Джайпур. Те се оказаха мюсюлмани и съответно не празнуваха Дивали традиционно като хиндуистите, но все пак всички празнуваха. Празнична атмосфера се носеше по улиците, навсякъде беше украсено като за Коледа и всички весело подвикваха "Happy Diwali!". Джайпур е един от най-богатите градове в Индия и е известен с търговията и обработка на скъпоценни камъни. Тук съответно зарята и украсата бяха грандиозни. Джaйпур е бил кралската столица на махараджата през 17 век, а днес е столица на Раджастан. Пищни дворци, крепости и сгради напомнят времето на махараджата.

нощта на дивали в Джайпур

Реално Дивали се празнува пет последователни дни, но не знаем защо най-празнуван е денят на Лакшми - богинята на богатството и изобилието. Палят се малки глинени лампи с олио, които символизират победата на доброто над злото. В този ден централните улици са затворени вечерта и целият град излиза навън, гърмят се пиратки, бомбички и огромна заря - точно като Нова Година. За съжаление ние не останахме очаровани от това шествие, тълпата беше доста неприятна и всички момчета, които минаваха покрай нас се опитваха да ме хванат за задника. вместо духовно изживяване накрая стигнахме почти до бой. Избягахме от ужасяващата паплач и наблюдавахме празника на спокойствие от покрива на къщата ни. На покривите всички деца пускат хвърчила и дори се състезават кой ще пререже връвта на другия като залепят начупени стъкла на въжето си. Дърветата наоколо бяха украсени със скъсани хвърчила.

магазини в Джайпур

по улиците на Джайпур

в един малък храм

в един от ашрамите в Джайпур на Дивали

Хава Махал - построена от махараджата, за да може жените от кралския двор да наблюдават света от тук,
скрити зад малките прозорчета.

прозорчетата на Хава Махал

на гарата през нощта...

Иначе Джайпур е голям, шумен град и не се задържахме много там. Веднага след фестивала поехме към Джейслемер - навътре към пустинята и пакистанската граница. Лудницата по влаковете обаче продължаваше и въобще не успяхме да се качим в първия влак. На следващия влак някак си се натъпкахме - Гената висеше целия отвън с раницата, а аз бях сплескана между хилядите хора вътре. Нямаше мърдане на никъде. Някои отчаяно се молеха да отидат до тоалетна, но никой не им позволяваше. И въпреки това хората бяха весели, задаваха ни въпроси и ни снимаха в цялата блъсканица. При това си бяха платили билети за това! Билетите всъщност не бяха скъпи, но опашките за втора класа са гигантски и никога не си сигурен, че ще успееш да се качиш на влака. Имахме осем часа до Джейслемер и решихме, че няма да издържим така. Слязохме на втората гара и останахме да спим там до сутрешния влак. Сутринта обаче положението беше същото. Въобще не можехме да се качим, защото хората бяха залостили вратите и не пускаха никой повече. Тогава ненадейно се появи един полицай. Пита ни имаме ли билети и ние отговорихме "Не". Той, вместо да ни изгони, накара хората да отворят вратите и ни настани в женския вагон като обясни на жените, че гостът е бог и трябва да ни помогнат. Абсурдите в Индия не спираха да ни учудват. Полицията помага на нередовните пътници да си намерят място! Така пристигнахме в Джейслемер след двудневно пътуване. Заради празника, градът беше претъпкан с местни туристи, които не спираха да ни снимат. Разходихме се с камили в пустинята - туристическа глупост, която не препоръчваме на никой, но пък така срещнахме камиларят Бенгал, който беше интересен местен персонаж. Живееше в село в пустинята, където реално нямаше нищо - само малки глинени къщички, с малки вратички, които доста ни напомняха за Африка. С помощта на щедри туристи беше успял да си купи три камили и години наред работеше с камилите и събираше пари за булка. Бенгал е мюсюлманин, но като цяло хората в селата тук са цигани (те така се наричат, не роми). Раджастанските цигани ужасно много приличат на нашите и явно част от тях са дошли до България именно от тук. Догодина Бенгал щеше да се жени за момиче, избрано от баща му. Беше събрал 1500 евро с много труд, за да си купи жена, която дори не е виждал. Мечтаеше да има син, когото да прати на училище. Бенгал не беше имал този шанс и не можеше да чете и пише.

по улиците на Джейслемер

деца в Джейслемер

точене на ножици

хлапе в пустинята пробва Етиопската шапка на Гената

зелената пустиня

дини за семе

дюна

дюната, на която спахме

багащ скарабей - имаше много такива по дюните

Иначе пустинята Тар не ни впечатли, след като бяхме прекосили Сахара. След дъждовния сезон си беше направо зелена, даже гледаха дини на места. Имаше и няколко пясъчни дюни, където водеха туристите. Джейслемер беше прекалено туристически и скъп град за нас и не останахме дълго там. Насочихме към един друг фестивал - камилския фест в Пушкар.

Пушкар е свещен град със свещено езеро, където поклонници идват да се изкъпят и пречистят. В града месото и яйцата са забранени и дори кучетата са вегетарианци. Затова пък марихуаната е официално позволена на повечето места в Раджастан и има правителствени банг-шопове, където приготвят банг-ласи, банг-чай, банг-кукис и вобще всичко, което поискаш. Нещо като кофи-шоповете в Амстердам, но далеч по-евтино.

Най-големият камилски фестивал започваше след няколко дена и градът гъмжеше от странна смесица от туристи, поклонници, фотографи, камилари и камили. Не можеше да се разминеш по улиците. Въпреки това Пушкар имаше този неустоим чар и дух, който ни накара да останем по-дълго. Тук срещнахме ненадейно двама българи и някои стари приятели от Кашмир. Случайно или не, пътят ни среща с разни хора отново и отново. В съседната стая на гестхауса ни срещнахме българката Марина, а другият българин - Павел седна точно на нашата маса от всички маси в Пушкар :)

залез в пустинята Тар

къщата на Бенгал

племениците не Бенгал с единствената им играчка

племениците не Бенгал

племениците не Бенгал пред малката вратичка на малката къщичка

сенки за очи се слагат против "лоши очи"

С бенгал и камилите му

Джейслемер

залез в пустинята

Джейслемер - езерото с двореца и крепостта на заден план

гледай, гледай какво става долу

Основната цел на фестивала е търговия с камили и всички камилари от района се бяха събрали на кемп около стадиона на града. Водеха се разгорещени преговори и се печаха вкусни хлебчета на камилски лайна, които грижливо се събират и сушат. Нарекохме ги "шит бред", печаха се директно на пясъка върху горящи камилски дърдонки и се сервираха с леща и много люто. Освен това имаше различни състезания с камили и коне, които на нас ни изглеждаха чисто мъчение над животните и избягвахме да ги гледаме. По-интересни бяха спиритуалните разходки, които представляваха песни и танци, пресъздаващи различни хинду истории, маскирани хора като Шива, Кришна, Брама и хиляди щастливи хора. От небето се сипеха цветя, окичваха ни с венци, раздаваха плодове и всички вървяха ухилени върху ухаещ килим от цветя. Положителна енергия струеше навсякъде и се чувствахме доста по-спиритуално от шествието на Дивали.

Тук посетихме и поредната гурдвара, където ни гостиха с храна и чай и михме чиниите този път с вода и пепел. Отново срещнахме добри хора в сикх храма. Хинду храмът наблизо пък раздаваше вкусен прасад всеки ден. Икономическата максима "няма безплатен обяд" не важеше в Индия. Тук безплатен обяд имаше всеки ден, даже и безплатна закуска и вечеря и нямаше гладни хора. Както гласеше табела на един храм, раздаващ прасад: "Бог ще задоволи всичките ти нужди". Какво повече му трябва на човек...

свещените води на Пушкар

патици и хора вземат свещена баня

Пушкар

фъстъци

горките камили ги налагаха с пръчка, за да ги накарат да тичат

фризьор на феста

залез в кемпа

типична индийска закуска

кон-албинос

гориво

по улиците на Пушкар

Шива, Брама и Кришна на старта на Спиритуалната разходка

не се заблуждавайте, това не са жени

цветя се сипят от небето и еуфорията е заразна

рози

баба с чилум

плодове и луна-парк

храна за камилите

на пазара

Шива

съседа на втория етаж във влака

Време беше да потеглим на юг преди да е изтекла визата ни. Отново хванахме любимия ни влак обща класа, който този път беше по-празен. Пътуването в общата класа винаги е незабравимо преживяване. Никъде не може да си по-близо до обикновените хора в Индия, а те навсякъде са толкова различни. От гара на гара се сменяха хора с различни облекла, религия и външен вид. Но винаги изглеждаха щастливи, независимо колко претъпкан е влака. Този път попаднахме в купе, пълно с жени, които бяха много любопитни за нас, но разбира се никой не говореше английски. До сега не бяхме видели друг чужденец в общата класа и винаги бяхме атракцията на влака. Събираха се хора и ни гледаха втренчено и се усмихваха. След доста съветване със съседните купета успяха да ни попитат: "Кънтри?", но отговорът ни България не им говореше нищо и те в недоумение ни питаха пак и пак, докато не им казахме Европа и успяха да ни разберат. Накрая жените решиха да ни попеят религиозни песни. Не беше нужен английски, за да разберем езика на музиката. Бяха толкова мили...накрая от щастие се прегръщаха и целуваха.

На всяка гара влизаха безброй хора просещи, продаващи закуски, крещящи "чай!чай!чай!", пеещи и танцуващи, но най-доходни от всички бяха травеститите. Влизаха пременени в женски дрехи и най-нахално и бутално взимаха пари от всеки мъж на влака. Някой път дори, недоволни от дребните пари, ги връщаха и настояваха за повече. Тук е суеверие, че травеститите носят лош късмет и трябва да им дадеш пари, за да се отървеш. Всички без изключение даваха с въздишка, че ги е сполетяло това и само от един претъпкан вагон травеститите събираха хиляди рупи. Ние се смеехме и не вярвахме на очите си.

След три дни пътуване с няколко влака пристигнахме Гоа. В Мумбай ни провериха за пръв път за билети, но типично по индийски нищо не се случи. Най накрая плаж след толкова месеци в Хималаите и пустинята!

жените, които ни пееха във влака, толкова щастливи :)

песни и танци във влака

Индия - Амрицар, Делхи

2011-12-24T08:31:00.005+02:00

След будистката, хиндуистката и мюсюлманската приказка за Индия, решихме да открием и една по-млада религия, родена в Индия - сикхизъм. Сикхизмът е разпространен най-много в Пунджаб и се отправихме директно към Амрицар и Златния Храм - най-свещеното място за сикхите. Самият град Амрицар е неприветлив, мръсен и шумен и с нищо не се отличава, но навлезеш ли в комплекса на Златния Храм, времето сякаш спира, шумът се превръща в красиви молитвени песни, а мръсните улици - в лъскав бял мрамор. Тук обувките са забранени (и чорапите също), а покриването на косата е задължително както за жени така и за мъже. Комплексът е огромен. Освен самият Голдън Темпъл, покрит със 100 кг чисто злато, изникващ от езеро, пълно с големи златни риби, имаше и още няколко големи храма, спални помещения, музей и столова. Водата, разбира се е свещена и всички се къпят и дори пият от нея.

в Златния Храм през нощта

през нощта дългите килими се навиват и хората спят на мрамора

масовото ядене

летящи чинии, шумът пред кухнята е неописуем

стража

Това, което ни привлече в сикхите е тяхната идея за равенство и споделяне. Те се противопоставят на кастовата система в Индия, смятат, че всички хора са равни, независимо от социално положение, пол или религия - просяци и царе се хранят на една маса и живеят заедно в едно взаимнопомагащо си общество. Сикхите вярват в един Бог, в толерантност и любов към всички и служба на човечеството. В комплексът всичко е безплатно и парите са безполезни. Има гигантска кухня, която денонощно храни десетките хиляди поклонници, идващи всеки ден. Доброволци непрестанно помагат с готвенето и миенето. Навсякъде има филтрирана вода и за чужденците има отделна спалня, където можеш да останеш до 3 дни безплатно. Но най-хубавото в комплекса е липсата на всякакви магазини, сувенири, гайдове, просяци и мошеници, типични за повечето храмове. За три дни можеш напълно да освободиш съзнанието си, без да мислиш за пари, храна и подслон и изцяло да се потопиш в свещената обстановка. Разбира се приемат се донации и доброволен труд - кой колкото може. Включихме се с пълна сила в тази комуна, която изглежда работеше перфектно. Храна и вода имаше за всички по всяко време, я тоалетните (не знам как) бяха винаги чисти и свободни, въпреки хилядите индийци които минават през тях всеки ден. Може би най-чистите обществени тоалетни до сега - можеш спокойно да ходиш бос вътре. Като цяло чистотата явно има голямо значение за сикхите. По цял ден хората лъскат мраморните плочи по пода и стените и всяка фуга между тях. Самият Златен Храм постоянно се почиства отвътре и отвън. Има специални дървени стълби-столове, с които можеш да чистиш стени, тавани и полилеи. Дори в самите религиозни церемонии, които видяхме вадеха свещени книги или предмети от големи сандъци, почистваха ги и ги прибираха обратно. Чистотата беше почти нереална. За повечето чужденци обаче явно не беше така. При първа възможност обуваха обувки, погнусени от ходенето боси и отказваха да ядат в обществената кухня - струваше им се прекалено рисковано да ядат от същите чинии, от които са яли хиляди индийци преди тях. Повечето дори не опитваха от филтрираната вода, а ходеха да си купуват бутилки! Изненадват ни понякога предразсъдъците на западния свят. Щом най-чистото място в Индия може да се превърне в "мръсно" в главите на хората. И същите тези "чисти" хора си лягаха в леглото с обувките! Ние обаче с най-голямо удоволствие се включвахме в най-масовото ядене, което някога сме виждали. Организацията беше перфектна, а храната - просто прекрасна. Освен стандартните ориз, леща, чапати и събджи (зеленчуци), сервираха и кил - нещо като нашето мляко с ориз (или сутляш), но със сушени плодове и ядки. Така омразно в детската градина, тук ми се струваше най-вкусното нещо. Безплатна кухня има във всички сикх храмове, но тук е просто гигантическа. Включвахме се и в най-забавното миене на чинии някога - милиони, безкрайни камари от метални чинии и купички се изсипват постоянно и никога, никога не свършват. Но и доброволци има колкото искаш, понякога е трудно да се добереш до мивките. Разбира се, бяхме единствените чужденци, миещи чинии и хората ни се радваха. Всички са много усмихнати и добронамерени, а на външен вид сякаш излизат направо от някоя приказка. Сикхите се отличават по странната си униформа, състояща се от пет символа (5те К) - Кеша - дълга коса, Кангха - гребен, Качха - къси панталонки, Кара - метална скоба и Кирпан (сабя). Като правило никога не подстригват косите и брадите си. Косите са навити на кок на върха на главата, а брадите понякога сресват зад ушите си. Жените се смята, че имат същата душа като мъжете и съответно равни права във всичко. Всички гурдвари (сик храмове) са отворени за всички хора от всички религии.

церемониално почистване в Златния Храм

даже водата се почиства ежедневно с дълги бамбукови пръчки

опъване на "знамето"

свещена баня с типичния сикхски нож

работата по храма тече постоянно

дългогодишни доброволци в храма

Златния Храм в Амрицар през нощта

Индийски граничар

Амрицар е близо до пакистанската граница и не знам защо решихме да отидем до там да станем свидетели на ежедневната церемония по затварянето на границата Индия-Пакистан. Доста нетипична церемония - нещо между военен театър и футболен мач с националистически нотки. С две думи - пълен цирк. Хиляди индийци се стичат всеки ден на тази граница, но не за да отидат в Пакистан - а за да повикат и потанцуват на границата и да се върнат с патриотично чувство. Тълпата беше огромна и имаше пейки като на стадион с отделни сектори за мъже, жени и чужденци. Започна се едно развяване на знамена, танцуване на супер силна индийска музика, скандиране "Индия е велика" пред въоръжените униформени граничари. Това се проточва с часове докато започна фактическата церемония - маршируване и сваляне на знамената от двете страни на границата. От пакистанската страна има съвсем малко хора и всички жени са забулени. Индийките за сметка на това пеят и танцуват като демонстрират свободата си. На мен цялото това представление ми се стори доста нелепо и се прибрахме с мечтата някой ден да пресечен тази граница към Пакистан.

индийски патриотки

мъжката публика

женската публика

граничарки

голдън изгрев в Голдън Темпъл

След 3 пречистващи дни в Златния Храм се насочихме към Делхи. Отново хванахме безплатния влак втора класа, гарата беше съвсем близо до храма. В Делхи имахме няколко важни мисии - да поправя обектива, да купим обувки на Гената и да изпратим колет със снимки до България. Не искахме много да се застояваме в този град - големите градове не са ни по душа, но имахме работа да вършим. Покрай работата се разходихме колкото можахме из забележителностите и пазарите на Делхи. Отидохме до най-голямата джамия в Индия - Джама Машид, която неприятно ни изненада с такси за снимане, такси да се качиш на минарето...нищо не беше безплатно като в Амрицар и доста по-мръсно и негостоприемно. За компенсация отидохме до една гурдвара (сикх храм) в Делхи, където ни посрещнаха с усмивка и веднага ни предложиха храна и вода. Слушахме прекрасна музика на живо, хапнахме в сравнително малката кухня, благословиха ни и ни дадоха цветче за късмет . Като цяло подобни "туристически" храмове, в които ти искат билети и такси за мен са доста далеч от идеята за Бог. Обещах си повече да избягвам такива места.

Иначе както очаквахме в Делхи е пълна лудница, толкова много хора има, че не можеш да се разминеш по улиците. Но имаше и своя чар. В различните квартали можеш да попаднеш на напълно различен облик. Разказите за мръсотията и просията в Делхи ни се сториха преувеличени, но нашите критерии може би също са вече променени след Африка. Тук обаче за пръв път се разболяхме от прочутата Индийска диария и няколко дни не можех дори вода да пия.

Ред Форт, Делхи

В Гурдварата в Делхи

в гурдварата в Делхи

пълно е с градски катерички

Лемон-нана

жицааа

колко деца могат да се качат на една рикша

бижутери

Джама Машид - най-голямата джамия в Индия

дискусии пред джамията

трафика в Делхи

леща в кухнята на гурдварата

доброволци помагат в готвенето в гурдварата в Делхи

Гурдварата отвътре

стражите

За голям късмет обектива го поправиха за 4 дни (и 80 Евро) и можехме да се махаме от Делхи бързо. Обувките на Гената се оказаха най-трудната мисия. Дори в столицата нямаше номер по-голям от 44-45, а най-често това отговаряше на нашия 43-44, а Гената носи 47.5! Накрая се решихме на едни сандали 45ти номер, с леко стърчащи пръсти, но поне по-добре от бос. Изпратихме 13 кила за София с неща, акумулирани до сега и цял харддиск със снимки и бяхме готови да се махаме. Все още с болни стомаси, потеглихме към Раджастан.

Изпращаме празнична атмосфера с индийското парти на границата.
Весели празници!

Индия - МакЛеод Гандж

2011-11-23T11:05:00.008+02:00

МакЛеод Гандж – градът на Далай Лама и тибетското правителство в изгнание. Голяма част от населението тук е тибетско. Монаси в червени роби и красиви тибетци с дълги коси кръстосват улиците. Отново тибетски пазари, пъстри прейър флагчета и добри хора. Тук вече никой не ни зарибява или преследва. Само ни поздравяват усмихнато и един 60-годишен тибетец предлага да ми носи раницата. Явно съм изглеждала много изморена след 30 часовото пътуване и ходене пеша три километра нагоре до Дарамкот. В Дарамкот сме за 10дневна медитация Випасана.
Випасана е една от най-древните индийски медитационни техники, използвана преди 2500 години от Буда за да достигне просветление. Той и неговите ученици я разпространяват и днес тя е запазена в чистия си вид благодарение на монасите в Бирма и се преподава в целия свят от учителя Гоенка.

Все още е дъждовния сезон тук (малко закъсняхме с публикацията-това се случва септемрви) и всеки ден вали проливно. Стаята ни е почти мухлясала, а дрехите ми вече трети ден не могат да изсъхнат и като че ли стават все по-мокри. След два дни стягаме багажа за Випасана центъра и докато стигнем целите сме прогизнали и последните ми чорапи и обувки-също. Медитационният център е в гъста борова гора, пълна с маймуни. Разделен е на сектор за мъже и жени и има много малки къщи с по няколко стаи, отделни къщички с бани и тоалетни, голямо помещение за ядене (отново разделено на мъжко и женско) и една голяма обща зала за медитация. Веднага като пристигаме ни разделят, регистрираме се и предаваме всички електроники (телефони, плейъри, фотоапарати, компютри и т.н. са забранени) и всички книги и пособия за писане. Говоренето или всякакъв контакт и комуникация с останалите е забранен. Забранени са и куп други неща – пиене, пушене или носене на храна разбира се, излизане от центъра, всякакви религиозни практики или символи, спорт, рейки, музикални инструменти. С две думи не ти остава нищо друго да правиш освен да медитираш. Чувстваш се сякаш влизаш в доброволен затвор. Завеждат ме в килията ми и се запознавам със съкилийничката ми – Хана, 24годишна, дайвинг инструктор от Австралия. Общо сме 60 човека- 30 мъже и 30 жени. Има момичета от Русия, Германия, Австрия, Япония, Корея, Израел, само една българка (аз) и само 3 индийки. Вечерта ни дават последни инструкции, малка вечеря и започва мълчанието.

по улиците на Маклеод Гандж

Сутринта ни будят в 4 часа със звънче пред вратата. Явно не сме чули първоначалния гонг. Навън е пълен мрак, вали проливно и не ми се излиза от топлото легло. Чудя се как да стигна до залата за медитация без да се намокря много. Нямам много сухи дрехи и никакви чорапи и обувки, а навън е студено. В 4,30 започва двучасова медитация по инструкции на Гоенка. Гоенка, разбира се не е тук, слушаме го само на запис, имаме друг учител, с който може да се съветваме при нужда. Много ми е трудно да се задържа будна и блуждая на ръба на съзнанието и съня. Двата часа минават бавно и се усещам как започвам да мисля за закуската. В 6,30 най-накрая бие гонга и всички отиваме на закуска. Обядът е от 11 до 11,30 и вечеря няма. В 18 часа ни дават чай и нещо дребно – сухари или оризови ядки, а старите ученици пият само лимонова вода. Иначе яденето е разнообразно и вегетарианско и може да си сипваш колкото искаш. Има две едночасови почивки, в които евентуално можеш да се изкъпеш или изпереш. В останалото време медитираме – по 10 часа на ден. Прекарвам десет часа като трябва да се съсредоточавам в носа си и осъзнавам, че въобще не е лесно. Вечерта ни прожектират лекция, където виждаме Гоенка на запис. „Първият ден свърши. Остават още девет.”.

На втория ден виждам едно от момичетата да плаче. Иска ми се да я успокоя, но не мога и се чувствам малко неудобно. Започвам да се дразня от всичките тези забрани. Иска ми се да се бунтувам – срещу ранното ставане, срещу асистентката, която не ми даде да си опъна краката в залата, срещу учителя, който не се появява сутрин в 4,30, срещу несправедливостите по света, срещу войните, срещу целия китайски народ, заради мъченията над тибетците и най-вече срещу себе си, че не мога да контролирам съзнанието си дори за една минута. Знам, че трябва да изкореня този гняв, с който се тровим един друг именно чрез медитация и тази мисъл ме крепи да продължа. Иначе мълчанието не ми пречи. Не изпитвам нужда да говоря с никого. Нито липсата на вечеря ме мъчи, не изпитвам глад. Даже седенето на земята 11 часа на ден вече не ми е неудобно. Но сутрешната медитация от 4,30 до 6,30 е най-тежката част от деня. Трудно е да се концентрирам и едва се държа будна. Виждам, че и другите заспиват, а индийката до мен направо захърка. Не знам от къде се появяват все разни стари песни в главата ми. Днес цял ден е “I want to break free” на Куийн.

Третият ден ми е най-труден. Цялото това вторачване в носа започва да ми изглежда безсмислено и нищо не се случва. Забелязвам, че въпреки спокойствието не мога да изчистя съзнанието си. Дразня се на индийката, която два пъти ме прережда на опашката за чай, на момичето, което ми избута дрехите от простора...не мога да повярвам, че може да ме дразни някой, с който дори не сме разменили една дума. Започвам да си мисля, че никога няма да се поправя. Как е възможно да изпитваш безусловна любов към всички същества на света? Как може да обичаш някой, който причинява злини на другите?

Вечерта успявам да видя Гената на общата лекция и той ми прави знак да си ходим. Обмислям възможностите - да изляза и да се наслаждавам на щастливия живот навън, както до сега или да се мъча още седем дни. Избирам да остана.

На четвъртия ден започваме Випасана медитация. Чувствам се щастлива от промяната и до вечерта вече успявам да се съсредоточавам по-добре и усещам, че постепенно укротявам дивото си съзнание. Гоенка сравняваше мозъците ни с диви маймуни и всички се смеехме на точните определения, които той намира. Започнах да се чувствам доста по-спокойна. Вече изпитвах съчувствие към момичетата, които бях хейтнала на миналия ден. Искаше ми се да ги прегърна и да им кажа, че всичко е наред.

На петия ден щастието ми се срива на дъното на стомаха и се превръща в тежка буца. Гената го няма. Тръгнал си е. Не мога да медитирам, главата ми избухва с въпроси. Къде е отишъл? Защо? Какво ли прави сега? Как ще го намеря? Осъзнавам, че от повече от година не сме се разделяли дори за ден. Опитвам се да наблюдавам емоциите си и постепенно намаляват. Не го виня. Знам, че където и да е, е щастлив. Чувствата ми обаче искаха да излязат. За пръв път изпитвам нужда да говоря с някой. Сякаш само аз забелязвам липсата му и исках да споделя. Не издържам и проговарям на съкилийничката ми. Тя е изненадана и ме пита дали ще го последвам. „Оставаме до края” – окуражавам ни аз. Вечерта я намирам да „плува” в леглото с маска и шнорхел. „Мисля, че полудявам”- проговаря тя и за втори път нарушаваме мълчанието. Иска ми се да я успокоя, но замълчавам и отиваме да медитираме. По средата ме напушва истеричен смях като се сетя за Хана с маската и шнорхела. Едва се сдържам да не избухна в залата. Осъзнавам защо мълчанието е толкова важно за медитацията.

На шестия ден започват много въпроси да излизат в главата ми. Ако подтикнеш всичките си желания, тогава за какво да живееш? Ако не изпитваш силни чувства, няма ли да си просто растение? Може би това е за хора с проблеми, а аз се чувствам щастлива, това не е за мен. Съзнанието ми започва да създава извинения, за да си тръгна. Все пак оставам.

Забелязвам, че изникват много стари спомени в главата ми. Почти се сещам думите на едно смешно стихотворение, написано от съученик в девети клас в час по литература. Старите песни продължават. Този път е “Imagine” на Джон Ленън.

Следващите дни успявам да се съсредоточа все по-добре и вече седя един час без да помръдна и мускул. Харесва ми тишината и хармонията наоколо. Спират да ми липсват нещата от външния свят. Наблюдавам маймуните и красивите пеперуди и не изпитвам нужда да ги снимам.

Деветият ден минава най-бавно и вече се чувствам изтощена, особено като осъзнавам, че всъщност ще си ходим на 11тия ден. Мисля си, че само веднъж да изляза, повече няма да повторя.

На десетия ден в 10 сутринта мълчанието е прекратено. Всички излизаме от залата за медитация и не знаем какво да си кажем. Първо избухваме в искрен смях и после започват сладки приказки, толкова сладки, че никой не се сеща да отиде на обяд. Този ден е труден за медитация при цялата тази нова информация и осъзнавам, колко важно е било мълчанието. Научаваме още една медитация- любов и доброта. Вечерта си лягаме късно след безкрайни разговори и усещам, че главата ми направо ще избухне. Дори маймуните полудяват след като тишината на центъра е рязко нарушена от шумни разговори. Това е подготовка за външния свят.

На единайстия ден сутринта получаваме последни инструкции от Гоенка - да практикуваме всеки ден по два часа и да дойдем след една година пак. След като помагаме с чистенето, излизаме от центъра - на свобода! Намерихме се с Гената и с останалите Випасанци се събрахме на вечеря. Не мога да опиша красотата на този ден. Чувствах безкрайна любов и доброта към всички, чак гласът ми като че ли се промени. Не спирах да се усмихвам и даже слънцето за пръв път грееше навън. По улиците ми се искаше да прегърна всички. Признавам, че това бяха най-трудните и ужасни 10 дни в живота ми, но вече си мисля, че искам да повторя. Не мога да опиша промените и вътрешния мир, които ми донесе тази практика, защото както казваше учителя Гоенка истината не може да се каже или напише, може само да се изживее. Но ако имате възможност да я изживеете сами, не се колебайте, центрове има в цял свят, даже в България. (www.dhamma.org) Практиката е прилагана успешно в затвори и административни отдели в Индия и вярвам, че може да направи хората по-добри.
Един човек ни заговаря на улицата „Excuse me, can I talk to you for a second?” Обикновено бих подминала подобни досадници, но този път откликнах „Why not!” За моя изненада човекът не искаше да ми продава нищо, а ни зададе странен въпрос: „Може ли да ми кажете как изглеждат скин хедс?” Изненадахме се от въпроса, но все пак решихме да отговорим. Първото, което ни дойде е, че са с голи глави. „Но и тук има много хора с голи глави и те не са лоши”- отговори човекът, имайки пред вид монасите. Обясни ни, че имал приятел в Германия, който му разказвал за скин хедс и искаше да знае как изглеждат, че ако ги види да се пази. Забавляваше ме искреността на хората в Индия. Рядкост е някой в Европа да те заговори на улицата с подобни въпроси, а и да се случи, ще го помислиш за откачен. Други хора спираха и ни поздравяваха и сякаш усещах взаимното щастие.

Щастието ми се увеличи стократно, когато разбрах, че Далай Лама идва на учение след няколко дни тук. Обикновено е на път през цялото време и е голям късмет да го видиш. Записахме се за лекциите и след няколко дни отидохме в храма рано сутринта, за да намерим добри места. Опашката за влизане е голяма, но всичко върви много добре. Проверяват всички внимателно на входа – всякакви електроники, телефони, запалки и цигари са забранени. Има отделни опашки за монаси и цивилни. Лекцията е по молба на група тайванци по въпроси върху книгата на Нагарджуна "In Praise of Dhammadhatu" и е 4 последователни дни. Всички заемат места на земята и започват да пеят в очакване на Негово Светейшество Далай Лама. Той пристига навреме, както винаги усмихнат като го придържат под ръка да изкачи стълбите. Вeче е на 76 години, но кожата му изглежда гладка и млада. Масово вълнение и почитание изпълват въздуха при пристигането му. Далай Лама говори на тибетски, но има преводи на различни езици, които можеш да слушаш с радио. Сутринта дават на всички тибетски чай (със сол и масло) и тибетски хлебчета, а на обяд има ориз и леща за цялата няколко-хилядна публика. Готвеха в огромни казани и монаси разнасяха храната и чая в метални кофи. Бяхме предупредени да си носим чаша и чиния. Организацията беше перфектна, храна и чай имаше за всички и след това започваше следобедната лекция. На втория ден успях да видя Негово Преосвещенство Далай Лама много от близо и дори да го снимам. Той ме погледна и ми кимна усмихнато. Не мога да опиша чувството, което премина през мен в този момент, но енергията, която излъчваше беше почти видима.

Млади будистки монаси с въодушаевление очакват да видят Далай Лама от близо

монаси раздават чай на лекциите на Далай Лама

Негово светейшество Далай Лама пристига с усмивка

Далай Лама на лекцията в МакЛеод Гандж

Ориз и леща за всички...

в кухнята на храма

След лекциите поехме на 4дневен трек до най-високия проход наблизо – Индрахар, 4300 мнв. Тук планините са зелени с много борови гори и някак си ни напомнят на българските планини. На първия ден към нас се присъедини израелско момиче, което беше тръгнало за един ден до водопадите наблизо, но реши да дойде с нас, въпреки че нямаше нито шалте и чувал, нито дебели дрехи. Гената пък беше с пластмасовите, скъсани и закърпени сандали от Сенегал, така че екипировката беше на ниво. Никъде не успяхме да намерим каквито и да е обувки 47ми номер. Първата вечер в Триунд вместо очакваното усамотение на планината се оказа шумно парти. Това беше последното място с къмпинги и ресторантчета. Пристигна огромна весела група от чужденци, индийци и тибетци, въоръжени с всякакви инструменти и бутилки. Имаше огън, песни и танци докато не се изпокъсаха струните на китарите и не свършиха всички дърва. Приютихме израелката в нашата палатка. На сутринта тя реши да слезе надолу с групата, а пък един австралиец - Рей, зае нейното място като реши да се качи с нас до прохода. Беше на 60 години и също по сандали, но вървеше бързо и неуморно. Нямаше никакви знаци и маркировки и не бяхме сигурни кое точно е прохода. Когато срещнахме двама туристи с гид се успокоихме, че сме на прав път и попитахме за посоката. За наше голямо учудване гидът се оказа доста неотзивчив като не искаше да ни даде насоки и дори се опитваше да ни лъже, че проходът е на половин час, при положение, че беше на 5-6 часа. Вечерта стигнахме подножието на прохода и спахме тримата в палатката. За щастие намерихме поточе наблизо и напълнихме вода. Този път нощта не беше толкова лека, защото Рей нямаше шалте и се свивахме на двете шалтета, а беше ужасно студено. Видяхме и още един гид с турист, които направо отказаха да говорят с нас, сякаш пазеха някаква свещена тайна. Питахме ги в колко часа ще изкачват прохода, а те отговориха, че въобще нямало да го изкачват, щяли там да си стоят. Не бяхме срещали подобни „гидове“ в Хималаите до сега и бяхме доста учудени. Хората в Триунд пък ни убеждаваха, че не е възможно да отидем до прохода без гид и цяла вечер не искаха да ни кажат къде е водата, за да си купуваме от тях. Ние стояхме жадни и чaк на сутринта открихме чешмата на 5 минути нагоре от кемпа. За съжаление местните планинари не бяха мили като тибетците, ладахците и шерпите, които срещахме до сега в планината.

В очакване на слънцето, Триунд

Палатката все още ни служи вярно, а Рей носеше и малка укалейле за настроение

В 5 часа сутринта предприехме изкачване на прохода. Беше още тъмно и студено и облякохме всичките си дрехи. Не знам те как издържаха по сандали, но аз бях с обувки и дебели чорапи и краката ми замръзваха. Като изгря слънцето се стоплихме. Изкачването се оказа доста стръмно и дълго и пристигнахме чак към 11 часа точно преди облаците да покрият върховете наоколо. Хапнахме и починахме горе и следобед слязохме обратно чак до Триунд. Беше дълъг ден, почти 12 часа ходене. В Триунд отново имаше огън и веселба, този път с други хора. На четвъртия ден отидохме до едни водопади на 2 часа път и слязохме обратно в Маклеод Гандж, или по-точно в Баксу.

Снежни върхове се виждаха от горе, но сняг нямаше на прохода...

Рей и Евгени - по сандали на 4300 мнв :)

дори на най-високите места е Шива

Нощен Триунд

редица от водопадчета близо до Дарамкот

Фънки хинду-храм в Баксу с тунели, пещери, в които трябва да лазиш

a вътре в пещерата - виме, кобра и тигър

маймуна-клошар

Там останахме няколко седмици в чуден гест хаус с безплатен интернет и филтрирана вода само за 3 лв стаята! Може би на първо място в „cheap and best” класацията. Всеки ден ходех на йога и практикувах Випасана, а Гената отиде за седмица до селца наблизо в планините. Чувствахме се добре като се установяваме за по-дълго време на едно място, а това място имаше толкова положителна енергия и толкова неща да се правят. Даже се записах на курс по правене на бижута с полускъпоценни (и скъпоценни) камъни и макраме. Започнах да научавам повече за камъните и да продавам колиета и обеци. Атмосферата беше много спокойна и хората- усмихнати и добри. Повечето са тибетци и добротата им понякога ме просълзява. Трогателна е тяхната борба чрез ненасилие срещу китайските окупатори. Никога не чухме някой да говори за китайците с неприязън или обвинение, въпреки мъките, които бяха причинили на много от бежанците тук. По-скоро се отнасяха със състрадание към невежеството на някои хора и с надежда, че нещата ще се променят. В тибетския музей прочетохме истории от бежанците тук. „Те ме биеха, а аз изпитвах съжаление към тях, защото знаех, че това е единственият им начин да изхранят семействата си“- споделяше измъчван тибетец. В Тибет вече всичко е на китайски и тибетските деца нямат възможност да ходят на училище, където се говори тибетски език и се учи тибетска история и култура. „Културната реформа“ , която китайците прилагат в Тибет е опит за заличаване на тибетската култура и претопяването на тибетците в китайци. Затова тук, в Дарамсала и Маклеод Гандж са построени тибетски училища и културни центрове. Повечето от учениците идват да учат тук като оставят семействата си в Тибет и често след това не искат да се приберат. „Тук имаме свобода“ ми каза 20-годишен тибетец. С приятели от гестхауса попаднахме на парти в клуб в МакЛеод Гандж, където видях другата страна на тибетците. Беше най-неочакваната гледка. Тибетци, индийци и чужденци танцуваха необуздано на техно музика. Неописуема смесица от стилове и хора – пунджабци с чалми и боливуд стъпки, тибетци с дълги коси и грууви движения, пияни туристи на всякакви възрасти от най-различни страни. Всички бяха във вихъра си и едва можеше да се разминеш. Тук обаче музиката свършва към 11-12 часа и всички се разотиваме. Идват с нас даже две тибетски момичета и за пръв път виждаме тибетки, които излизат и се забавляват „като мъже“. Споделиха ни, че тяхното общество е доста консервативно и ако някое момиче пуши или пие или излиза на партита веднага се разчува. Те обаче бяха решени да се забавляват и пътуват. Бяха ходили до Гоа и разказваха с голям ентусиазъм за нещата, които бяха преживели.

Вече бяхме повече от месец тук. Сезонът вече свършваше и затваряха магазините и заведенията за зимата. Най-накрая събрахме кураж да потеглим нататък. Следваща спирка – Амрицар.

монаси перат робите си в реката близо до Баксу

Индия - Шринагар

2011-11-01T11:05:00.007+02:00

даже платове се продават на шикари

От тибетското сухо плато се пренесохме в мюсюлманските зелени планини на Кашмир. Шринагар е разположен на огромното езеро Дал и по-малкото езеро Надин, на 1730 мнв, заобиколен от гористи планини. Половината град e буквално в езерата с плаващи къщи, хотели и магазини. Нещо като Индийската Венеция, но с далеч по-малко туристи и доста по-евтино и живописно. Вместо гондоли местните лодки се наричат шикара и кръстосват езерото, продават всевъзможни неща или предлагат романтични разходки. На сушата има стари дървени джамии и известните Мугалски градини, направени преди стотици години в Мугалската ера.

Една от градините на Шринагар

Гената и Марек в поредната градина в Шринагар, отзад е езерото Дал

Шринагарски момичета

Рая на земята – така наричаха това място и местните не спираха да го повтарят. Но беше малко трудно да се почувстваш в рая при целия негативизъм, който струи тук. Още в рейса започват да ни зарибяват за хаус-боут (къща-лодка на езерото) и когато слизаме на гарата става нетърпимо. Заобиколени и преследвани сме от хора, предлагащи своите лодки с такава агресия, че от очите им излизаха искри. Колкото и примамливи предложения да ни даваха, решихме че не искаме да оставаме при тях. Бяхме предупредени, че хората тук често обещават едно, после правят друго, бяхме се наслушали на много истории на пострадали туристи, излъгани със стотици евро, някои дори държани като заложници в лодката докато не платят. Въпреки, че с Ели бяхме забрадили косите си както местните жени, мъжете не спираха да ни зяпат с кървясали очи като гладни вълци, готови да ни разкъсат. Постоянно идваха при Гената и Марек и ги питаха дали не сме женени и ни гледаха сякаш сме за продан. Явно тук забраните и прикриването водят до още по-силни желания.

в джамията

Шринагарска мода

Напрежението в Кашмир не е от вчера. Този район е разкъсван от конфликти години наред, хиляди хора са загинали тук и проблемите продължават. Туристи почти няма и може би това обяснява борбата за всеки турист. Хората не пропускат да злословят срещу съседа си и всички заедно не спират да злословят срещу индийците. Кашмирците тук не се смятат за индийци и се борят за независима държава Кашмир. Повечето хинду индийци са принудени да напуснат това конфликтно място. На всеки ъгъл има въоръжени войници с автомати. Проблемът изглеждаше дълбок и неразрешим. Индийците искат Кашмир да е индийски, Пакистанците- да е пакистански, а кашмирците не искаха да са нито в Индия, нито в Пакистан и никой никога нямаше да се откаже от този „рай”.

След няколкочасово търсене попаднахме на добър човечец, който за 3лв на човек ни обещава цялата хаус-боут и безплатна шикара. Имаме си чудна веранда с гледка към езерото, хол с телевизор и собствена баня и тоалетна, която се излива директно под лодката. Езерото очевидно не става за плуване, но поне можем да се разхождаме с шикарата наоколо. За да обиколим многобройните градини, разпръснати в различните краища на града, се нуждаем от транспорт и решаваме да стопираме. Въпреки че сме четирима души с Ели и Марек, веднага ни качва първата кола с две шринагарски момчета и се напъхваме всички на задната седалка. Изглеждат приятелски и за пръв път си говорим спокойно с някой, който не иска да ни продава нищо или да се жени за нас. Оставят ни в една от градините и след това стопираме друга кола за 5км нагоре до друга градина на върха на хълма. Отново две момчета, отново супер приятелски, започват да ни предлагат да ходим заедно до Гулмарг, до планините наоколо с тяхната кола.Казват, че нямат много приятели тук и се чудят с кой да пътуват. На връщане отново ни качват първите 2 момчета и ни закарват чак до хаус-боута ни като обещават на другия ден да дойдат и да ни развеждат из Шринагар цял ден. На другия ден заради поредния протест градският транспорт не работеше и това беше идеално предложение. Появиха се с два мотора и се наложи да се возим по трима души на мотор. Бяхме се возили и в Африка по трима на мотор, но това беше доста по-екстремно изживяване. Караха като луди, изпреварваха се, взимаха остро завоите и в началото дори виках от страх и кеф. Показаха ни най-различни джамии, в една от които казват, че е погребан Исус. Има теория, че Исус е прекарал голяма част от живота си в Индия, именно в Кашмир и тялото му се пази в джамията Розабал, но разбира се не е позволено на посетители да го видят. Иначе можеше да влизаме в джамиите без проблеми, нещо, което в повечето мюсюлмански държави е забранено за неверници. Качихме се и на един от малкото хинду храмове, кацнал на един хълм над езерото. Беше толкова силно охраняван от военните, че на стълбите преди върха ни взеха всички раници и фотоапарати. Дори не можеше да се снима гледката от хълма, но поне ни направиха пуджа и се насладихме на прекрасен изгрев.

Газ

Синът на семейството в Шринагар

Старият град от горе

Шикари

Част от Дал Лейк

по "улиците" на Дал Лейк

пълно е с ърбън орли, живеещи около езерата

пред нашия хаусбоут, това зеленото е вода

Ару

След няколко дни на лодката потеглихме към Ару, селце в планините наблизо. Чисто и зелено, пейзажът напомняше на Швейцария. Красиви и щастливи коне кръстосват поляните наоколо. Хората са отново мюсюлмани, пекат вкусни хлебчета и пушат наргилета постоянно. Тук всичко е далеч по-спокойно и проблемите на конфликтите изглеждат далече. Започват да ни предлагат коне толкова настоятелно, че не успяваме да удържим на примамливата цена, пък и на Гената без обувки му е трудно да върви по калните склонове. Взехме коне срещу 6 лв на ден и отидохме до „Зеления връх” яздейки. Човекът с конете се оказа симпатичен, спирахме за чай по пътя в землянките, където живеят някои семейства. Обещава ни жена му да ни сготви вечеря и ние с радост отиваме. Цялото му семейство ни очаква, а голямата дъщеря ни показа кашмирски танци и ние неуспешно опитваме някои нови стъпки. По-малката дъщеря е очарователна и носи красивото име Beautiful, на галено й викат Beauty. Имат и още двама сина. Сприятеляваме се много със семейството и на другия ден отново взимаме коне и отново отиваме на вечеря.

Пред магазина в Ару. Тук е нормално мъжете да си боядисват косите или брадите оранжеви (с кана) и мюсюлмани, и хинду го правят

Около Ару

Деца от землянките в планината

човекът с конете

Гената и Марек

Голямата дъщеря в Ару танцува прекрасно

дядо Коледа?

Ели и Марек трябва да си заминават. Сбогуваме се с тях и осъзнаваме, че това са ни най-дългите спътници до сега. Изкарахме незабравими дни в Хималаите с тях и ще ни липсват.

След още няколко спокойни дни в Ару, хванахме стопа на юг – към Дарамсала. След три дни трябва да сме там за десет-дневен медитационен ритрийт – Випасана.
Стопът в Кашмир се оказа труден и платен. Накрая срещу малка сума едно бусче с кашмирци на качи до Удампур, от където можеше да стопираме влака. Влаковете втора класа се оказаха безплатни и по-бързи от стопа. Последният вагон е само за жени и не беше много пълно. Настаних се там с раниците, а Гената отиде в общото отделение, където трябваше да се бори с цялата индийска армия за място. При жените беше доста културно. Въпреки мизерията и тъпканицата по влаковете, всички жени са облечени с най-хубавите си сарита, чисти и спретнати. Чак ми става неудобно, че аз съм с най-мръсните и скъсани дрехи за случая. Въпреки това ме посрещат въодушевено, две млади момичета ме карат да седна между тях и започват да ме разпитват. Разказват ми как баща им е много добър и отворен човек и им дава да учат в колеж преди да се омъжат. Въпреки това обаче само родителите могат да им изберат съпруг, от подходящо семейство и от същата религия. Те бяха сикхи. Уредените сватби са задължителна практика за всички религии в Индия и обикновено булката трябва да плати определена сума за младоженеца. При мюсюлманите обаче е точно обратното - семейството на младоженеца трябва да плати за булката. На пръв поглед звучи ужасяващо, че трябва да се омъжиш за някой, който въобще не познаваш, но реално уредените бракове се оказват доста успешни и щастливи. Казват, че браковете по любов по-често се разпадат. Момичетата споделиха още, че много харесват "европейските" дрехи, но майка им не им позволява да се обличат не-традиционно. Уверявам ги, че техните дрехи са къде-къде по-красиви от моите скъсани тениска и панталони. Скоро слизат от влака и никой друг не говори английски. Останалите жени остават да ме гледат втренчено, и да се хилят и говорят на хинди. Пътуването на Гената далеч не е било толкова приятно. Той едва се е набутал във вагона, пълен с военни, които не позволявали на никой да влиза. Все пак стигнахме благополучно в Маклеод Гандж, отново в планините.

Ладах 2

2011-10-11T21:00:00.007+03:00

Още много дни не можахме да си тръгнем от Ладах. Трудно е да се опише с думи магнетизма на това място, но все пак ще се опитаме да разкажем повече.

Лех е разположен на 3500 мнв на сухото тибетско плато и в миналото е бил основна търговска връзка между централна и южна Азия, между Кашмир и Тибет. Много от туристите трудно се аклиматизират към височината и някои дори си тръгват след седмица-две страдания. Ние вече 3ти месец сме в Хималаите, пък и не идваме със самолет, така че нямахме проблеми, освен че се задъхвахме първите дни. Две неща силно ни привлякоха тук – космическата красота на лунния пейзаж и космическата доброта на местните хора. Ладахците са съвсем различни от индийците и по-скоро приличат на тибетци. Тук вече няма „Намасте!”, поздравът е „Джулей!”. Никой не те закача по улиците, никой не се опитва да ти продава нещо или измами. Хората просто се усмихват и весело повтарят „Джулей! Джулей!”. Не знам дали будизмът ги възпитава в любов и разбирателство или планината ги прави такива, но определено има какво да научим от ладахците. Тук пластмасовите пликчета са забранени, навсякъде е чисто и табели често напомнят „Пазете Ладах чист!” Като цяло правилата "не убивай, не кради, не лъжи" се спазват и е много трудно да видиш някой ядосан ладахец. А и за какво ти е да се ядосваш в това райско кътче, често наричано последната Шангри Ла. Животът тече бавно и плавно, никой не бърза за никъде. Вървиш бавно, говориш спокойно, усмихваш се искрено на всеки минувач и навлизаш в ритъма на Ладах.

Лех

Селце наблизо на име Тикси

Тук има и много тибетски бежанци, които почти не се различават от Ладакхците. Тибетски пазари със сувенири и предмети на изкуството, озвучени с мантрата Ом Мани Падме Хум допринасят за тибетската атмосфера. Почти във всяка къща има отделна стая-храм, където се палят ароматни пръчки и се пеят мантри. Будистки монаси, облечени в червените си роби кръстосват улиците и кафенетата. Този път са още по-многобройни, заради годишното Друкпа учение (клон от Тибетския будизъм) в близкото село Шей, на което присъстваха най-големите учители (Лами и Ринпочета) от Индия и Бирма. Хора от цял Ладах се бяха събрали пред храма в Шей да слушат учението. Тълпата беше огромна, всички седяха на земята, а монаси раздаваха чай и сок от манго на публиката. Въпреки навалицата нямаше никакви неразбирателства, скандали или блъсканица, типични за България, особено когато се раздава нещо безплатно. Хората се редяха културно на опашка, дълга повече от километър, за да влязат в храма и отдадат почит на Рипночето. Всички слушаха търпеливо речите, премятаха броениците в ръцете си или въртяха молитвени колела. Беше най-красивата тълпа, искаше ми се да я прегърна.

на Друкпата пред манастира в Шей

публиката пред храма в Шей

малка част от опашката

някой медитираха...

храмът в село Тикси

Разходихме се из околните селца и храмове и попаднахме на някаква церемония в манастира в Тикси. Монасите свиреха на местните тибетски тромпети и барабани, докато главният монах повтаряше мантри и хвърляше разни неща в огъня.

Няколко дни по-късно отново не можехме да си тръгнем, заради започването на годишния Ладахски фестивал. Отново хора от цял Ладах се стекоха в Лех за откриването, представяйки своето село с постановки и танци. Имаше почти толкова туристи колкото и местни и обяд и чай за всички.

Семейството ни в Цаво направи фестивала за нас специален като ни дадоха традиционни местни дрехи. Пременихме се като истински ладахци и се превърнахме в атракция по улиците на Лех. Местните ни се усмихваха или може би ни се смееха на въз-късите дрехи, а туристите се снимаха с нас. Аз също поснимах доста, но след стотина кадъра обективът ми спря да работи. Поне имах дългия и широкоъгълния и от тук нататък трябваше да се справям с тях. Сервиз можеше да намеря чак в Делхи.

само обувките ни не са традиционни :)

на откриването на Ладах Фест

колоритни ладахски носии

традиционните обувки

децата

9-етажния дворец, който при построяването си е бил най-високата сграда в света.

поло

типичен начин за носене на шапка тук

пременени по Ладахски

След фестивала помогнахме в градината на Цаво като извадихме по 25 кила моркови всеки и ги домъкнахме до гестхауса заедно с още зеленчуци...имаше материал за хиляди момота.
В следващите дни от феста гледахме поло мач, фотографски изложби, пазар с традиционни местни неща...
Сезонът скоро свършваше и колкото и да не ни се искаше, трябваше да напуснем Шангри Ла преди да е паднал първия сняг и да затворят високите проходи.

Тръгнахме заедно с Ели и Марек към Сринагар с местния автобус. Заради паднали скали на пътя се наложи да чакаме 2-3 часа да разчистят, но накрая, макар и късно, пристигнахме успешно в Шринагар.

Индия - Ладах

2011-09-28T16:52:00.012+03:00

Портрет на симпатичен Ладахец

В Ладах отново се потопихме в тибетска атмосфера. Хората са будисти, планините са пустинни и слънцето не спира да грее. Лех – столицата на Ладах е претъпкана с туристи по това време на годината. След септември до тук можеш да стигнеш само със самолет. Срещнахме пътуващи от цял сват, с някои дори пътищата ни се пресичаха не за пръв път. Тита – португалката, която ни приюти в Камерун, беше тук. Има и много тибетски бежанци. Усещаме позитивна енергия, мир и спокойствие. Гест хаусът Цаво, в който отседнахме се превърна в наш дом с голямо международно семейство. Имахме братя и сестри от най-различни страни. Някои идваха, други си отиваха, но всички оставяха следи в сърцата ни. Мама ни готвеше закуска и вечеря, а ние понякога й помагахме да сгъва стотици момо-та за голямото семейство или да берем зеленчуци от градината.

пазар в Лех

Шанти ступа, Лех

по улиците на Лех, пред джамията

Шанти ступа, Лех

Лех с дворецът и храмът на хълма

Лех е приказно градче и прекарахме дни наред около многобройните ступи, будистки храмове и красивия дворец, кацнали на хълмовете наоколо.

банките и чейнджовете ни напомнят, че сме в 21ви век

сезонът на прасковите, малки, но сладки

Шанти ступа

Отидохме до Пангонг Цо – красиво високопланинско езеро на 4350 мнв, по-голямата част от което е в Тибет (Китай). Езерото е 120 км дълго и водата леко солена – почти като море. Опънахме палатката на брега и спахме щастливи под звуците на леките вълнички. За съжаление останахме само един ден, защото времето се развали. На връщане на високия проход Чанг Ла (5360 мнв) валеше сняг.

палатка на езерото Пангонг

езерото Пангонг

Семейство от езерото Пангонг

Кашмирски кози

нашият дом

Решихме да направим по-дълъг преход из магическите Хималаи, толкова различни от тези, които бяхме видели в Непал. Стопирахме до Ламаюру с два мюсюлмански камиона, които отиваха към Шринагар. Във втория камион готвеха боб в тенджера под налягане на газов котлон. По средата на пътя спряхме, седнахме на шосето зад камиона и опънахме софрата. Хапнахме боб и ориз с ръце като истински индийци.

Шринагарският камион, който ни закара до Ламаюру и ни нагости с боб

Ламаюру

Оставиха ни в Ламаюру и от там поехме пеша 180 км през скритите долини на Ладак и долината на р. Марка. Десет дни спахме на палатка и готвехме на газовото котлонче. По пътя имаше само няколко селца, които изглеждаха призрачно пусти и нямаха дори магазин. Носехме цялата храна на гърба си. Пет дни вървяхме през красиви проходи и долини и стигнахме Чилинг - средата на пътя. Тук трябваше да прекосим река Занскар, за да продължим по долината на река Марка.

Очаквахме Чилинг да е по-голямо село с магазин, от който да заредим с храна за следващите дни. Но имаше само една къща, където предлагаха нудълс и бисквити. Взехме нудълс и бисквити, които в следващите дни се превърнаха в нашето основно меню. Тук срещнахме Елиса и Марек - испанка и чех, които също отиваха към Марка. Тръгнахме заедно и с взаимна помощ прекосихме река Занскар с въжения тролей. Мост нямаше. Тук планината стана още по-суха и по-гореща. Ходенето по обяд беше тегаво. Зеленината беше оскъдна и почти винаги заградена с ограда. Щом намерехме сянка, спирахме да се охладим. Пътеката вървеше покрай реката и често се налагаше да я пресичаме. Разбира се, мостове почти нямаше и трябваше да джапаме къде до колене, къде по-дълбоко.

едно от най-красивите места, на които сме къмпирали

въженият тролей над река Занскар беше забавно приключение

вр. Кангядзе по пътя към Ниймалинг и малко езерце

древни мани-камъни, изписани с мантрата ом мани падме хоум

Осмият ден не мина добре. Първо Гената реши да хване по-екстремната пътека, която се изкачваше, изсечена в скалите, а аз тръгнах в долината, където се наложи три пъти да пресичам реката. Пресичането не беше трудно, но пътеката на Гената изведнъж свърши. Извиках му да се върне обратно, но той продължи по отвесните скали, които се ронеха и се разбиваха долу със страшен тътен. Сърцето ми се свиваше да го гледам. Обувките му бяха съвсем скъсани, чак се наложи да ги залепим с дъкттейп, за да не се разпаднат, а 120-литровата му раница беше пълна и тежка. За щастие успя да премине най-опасната част и пътеката отново се появи. Седнах под една скала да си отдъхна на сянка за няколко минути, но когато погледнах отново нагоре – Гената го нямаше на пътеката. Не го виждах и напред и настръхнах. Започнах да го викам, но само ехото ми отговаряше. Изтичах нагоре по скалите да погледна от високо. Не го виждах никъде, но поне не го виждах и паднал долу. След известно паническо търсене и викане нямах друг избор освен да продължа. Час по-късно го видях жив и здрав.

Бяхме се разминали за няколко минути и той беше тръгнал бързо напред да ме настигне. Щастливи продължихме да вървим с обещанието да не се разделяме повече. Марка обаче ни готвеше още екстремни изненади.

Срещнахме Ели и Марек отново и тръгнахме заедно нататък. Тук този път аз сбърках пътеката и тръгнах по реката вместо да се качим на скалите отгоре. Наложи се да я прекосяваме, но този път далеч по-дълбока и буйна. Един по един прекосихме успешно, но радостта ни бързо беше сломена като видяхме, че трябва да я прекосим още веднъж, още по-буйна и дълбока. Първо тръгна Гената, но потъна в дупка, падна в реката и за да се измъкне, изпусна обувките си. Реката ги отнесе с такава скорост, че не можах да ги настигна. Добре, че беше взел сандалите, с които продължи следващите три дни. Марек успя да пресече от друго място и отидохме при него. Гената също прекоси успешно, натопен до кръста във водата. Аз успях да направя 2 крачки, но на третата реката ме повали и за секунда ме понесе надолу по течението. Нагълтах се с вода и от шока и студа не можех да дишам. Виждах как отплувам надолу и не можех да направя нищо. Успявах да се задържа за камъните за няколко секунди, но усещах, че не мога да изляза, нито да се изправя, особено с раницата на гърба. Големи вълни ме заливаха и течението отново ме понасяше надолу. Въобще не очаквах, че водата е толкова силна и че е възможно човек да се удави в река, дълбока до кръста. Осъзнах, че не мога да се измъкна, ще умра. Марек реагира бързо и вече тичаше надолу и ми подаваше щеката си. Хванах я здраво, събрах всичките си сили и с негова помощ успях да издрапам до брега. Отървах се с удирания и синини по краката. Марек ми спаси живота. Какъв ден – първо преживях смъртта на Гената, после моята. Вече нищо не можеше да ме уплаши.

кемпът в Ниймалинг

Ниймалинг

вр. Кангядзе 6400 мнв

Тук портерите са мулета, а не хора като в Непал

С Марек и Елиса на прохода Конгмару Ла (5150 мнв.)

вр. Кангядзе 6400 мнв

Бащата в семейството на Цаво

Следващите дни минаха по-добре. Къмпирахме на чудна поляна в Нималинг, базовия лагер на вр. Кангязе (6400 мнв), но нямаше как да го изкачим без обувки. Изкачихме последния проход Конгмару Ла (5150 мнв.), Гената по сандали. Върнахме се успешно в Лех с новите ни приятели и се отидохме заедно в дома си в Цаво. Мама ни направи закуска, стаята ни беше за късмет свободна и взехме душ за пръв път от десет дена.