понеделник, 6 март 2017 г.

В Индия с бебе - мисия възможна, част1: Карнатака



За пореден път се отправям към любимата ми Индия. Този път обаче пътуването е съвсем различно – тръгвам с осем-месечният ни ангел Орфей и баща му Стенли.
Тръгването за Индия не беше лесно. В деня, в който взехме индийски визи от посолството в София падна такъв сняг, че не можахме да се приберем вкъщи (Кюстендилско). Стигнахме до Радомир, където снежната буря ни препречи пътя. Въпреки, че бяхме с 4х4, не успяхме да продължим. Върнахме се в София и зачакахме подобрение на пътната обстановка. До полета имаше само 3 дни и не можехме да стигнем да си съберем багажа.  След 2 дни приятно бедстване в София с приятели на топло решихме пак да опитаме да се приберем. Беше последен шанс за събиране на багажа. Обмисляхме вече варианти за тръгване без багаж. За щастие стигнахме почти до къщата, последните метри проправяхме партина пеша. Скоростно събрахме багажа и се отправихме обратно към София, за да не изпуснем самолета. На другия ден отново започна тежък снеговалеж и летището изглеждаше като ски-писта. Въпреки това имаше хиляди заминаващи хора и опашките стигаха до външните врати. Добре, че ни пуснаха да минем напред заради Орфей и стигнахме навреме за полета. Качиха ни на самолета и там чакахме още 2 часа да изчистят пистата и самолета от лед. Така вместо 4 часа и половина се наложи да седим в този самолет цели 6 часа и половина. Късметлии сме, че Орфей  ни е добричък и спокойно си спа през цялото време. Изнерви се чак на 3тия полет 20 часа по-късно и се наложи всички да го забавляваме.  Важното е, че хванахме всички полети и кацнахме в Гоа.
Веднага се отправихме на юг към Карнатака. Искахме да стигнем Гокарна преди залез. И се започна първото индийско приключение – междуградските автобуси.
Въпреки, че идвам за четвърти път в Индия, лудницата по пътищата отново ме шокира. Шофьорът е облечен в зелени дрехи, сякаш е военен в битка на живот и смърт във войната на пътя. Тук важи законът на джунглата- по-големите са с предимство. Автобусът смело излиза срещу мотори, коли, колоездачи, пешеходци и  микробуси, натиснал клаксона и педала на газта. Всички те са длъжни да отбият ако трябва извън пътя, за да се спасят. Страшилище за нас са единствено големите  камиони и тировете. Те не отстъпват пред рейса и смело карат срещу нас, докато шофьорът ни в последния момент отбива вляво и се разминаваме на косъм.
Всяко разминаване задължително е придружено от лудо бибиткане, за наша изненада обаче шофьорът изглежда съвсем спокоен. Нито веднъж не изпсува или не се нервира на внезапно изкачащите пешеходци, каращите по средата на платното мотори, рязко спиращите рейсове и хилядите стресови ситуации. Той просто натискаше клаксона хладнокръвно и заобикаляше всичко и всички без да намалява скоростта. Сякаш бързаше да спаси брат си от пожар и животите на всички други участници в движението нямаха значение за него. Седим на предните седалки и с ужас посрещаме поредния изпречил се на пътя ни тир. Всеки път си мисля, че това вече ще е челна катастрофа и всеки път на магия се разминаваме. Първите седалки са почти винаги свободни. Индийците ги е страх да седят там, тъй като са най опасни при евентуален сблъсък. Но отзад возенето е непоносимо. На последната седалка така друса, че подскачаш до тавана и си удряш главата. Налага се да се държиш на мускули за седалката, леко приклекнал и готов за следващия скок.
От всички на пътя обаче с най-голямо предимство са кравите. Те могат необезпокоявани да лежат по средата на платното или да се мотаят по шосето. Никой не може да ги накара да отстъпят, все пак са свещени. Всички шофьори ги заобикалят внимателно.
На Орфей като че ли всичко това не му прави особено впечатление. В началото гледа учудено пейзажа през прозореца и скоро заспива. Явно друсането и клаксоните го успиват. Три автобуса и 5 часа по-късно пристигнахме.




На плажа Кудли атмосферата е съвсем друга. Тук няма пътища, коли, тук-туци, рейсове, клаксони и забързани шофьори. Тук всичко е бавно и спокойно. Единственият шум са маймуните, вълните и музиката от някой музикант. Намерихме си прилична стая (по-скоро едноетажна постройка изцяло за нас) до плажа под едно огромно банян дърво за около 3 Евро на вечер. Цените са се вдигнали съвсем малко от последния път преди 3 години. Този път обаче изискванията са ни малко по-високи. Искаме спокойно и голямо местенце, където Орфей да може да лази на воля.  Изчиствам цялата стая и тераса няколко пъти, застиламе с рогозки, опъваме си хамак и вече се чувстваме като у дома си.



Домът ни на Кудли

залезите на Кудли събират всички на плажа 




Орфей много обича да си играе с хазаите ни. 


Банян дървото е дом и на много други същества. Рано сутрин стотици маймуни закусват с плодовете му, скачат лудо по клоните и по покрива ни и хвърлят разни неща отгоре. Първите нощи така се стрясках, че очаквах всеки момент да влети маймуна в стаята ни (между стените и покрива има около 20см дупка за проветрение). Една сутрин Стенли беше станал до тоалетна и в тъмното го помислих за маймуна. Скочих и започнах да викам „Къшшш! Къш!”.  После много се смяхме.
Маймуните тук за щастие са плашливи и не смеят да ни доближат. Щом изляза на терасата се оттеглят към по-отдалечените клони.
След като маймуните се кротнат пристигаха малките подобни на катерички  бурундучета, които също похапваха от изобилието на дървото. Покрай тях имаше и всякакви видове чудни птици. Въобще беше доста интересно в нашия дом. Мога да си лежа в хамака и да наблюдавам величественото дърво с часове. Сутрин имам време за това, тъй като Орфей и Стенли се будят късно. Случили сме на бебе.
За наша радост има доста бебета и деца на плажа. Още на 3тия ден срещаме две априлски бебета, само с няколко дни по-малки от Орфей.  Орфей винаги намира с кой да си играе, лази скоростно по пясъка и влиза сам в морето. За сега всичко му е много интересно, наблюдава и попива гледките като хипнотизиран и не спира да се учудва и да се смее. Индийците не пропускат да му се порадват и да му нащипят бузите, колкото и да се опитвам да го предпазя от грубо навлизане в личното му пространство.  Разбира се всички искат и да се снимат с него. На ден поне по 20 пъти се налага да позира. От друга страна винаги има  кой да го забавлява да го поноси, когато съм изморена.  Индийците умеят да си играят като деца – спонтанно и искрено се забавляват. Понякога идват при мен големи мъже и питат: „Може ли да си поиграем с него?” и започват истински да се забавляват като деца.






любимата игра на Орфей с кокос




Индия обаче никога не те оставя без трансформации и изненади. Точно, когато си мислиш, че знаеш всичко и всичко ти е ясно, тя те сваля на земята връща на първия урок – смирение.  Очакванията ни за безгрижни топли дни на плажа и дълга почивка бяха бързо разбити. Първо Стенли срещна огромна змия в банята, което ни накара да бъдем нащрек постоянно. После Орфей хвана повръщане и разстройство, типичен за тук морски вирус, но доста плашещ за нас. Тъй като за пръв път му се случва такова нещо, ние доста се притеснихме и веднага отидохме на доктор.  Последваха дни на безкрайно пране, сменяне на памперси и успокояване на милото ни страдащо бебче. Това ни изтощи до краен предел.  Разбира се, се появи и чувство на вина – защо съм го довела тук и подобни страхове на майчиното сърце. За щастие всичко отмина за 3 дни и когато усмивката на лицето на Орфей се върна, сърцето ми се смееше също.
 Прекрасното банян дърво, което така ни радваше първите дни със своите различни обитатели се оказа и дом на други, не толкова приятни животинки. Първо Стенли видя скорпион до къщата ни, а на следващия ден една дълга и тънка змия надничаше в стаята под покрива, докато спяхме следобед. Тук всички постройки са отворени между стените и покрива за проветрение.  Аз се разкрещях: „Змия! Змия!” , Стенли скочи от леглото и каза „Подай ми бансурито!”. За миг си помислих, че ще започне да свири на змията и тя ще започне да танцува.  Всичко стана толкова бързо и в просъница. Стенли бутна змията по опашката с бансурито и тя се заизнизва бавно по покрива.  След тази случка се заех да търся друга стая, но колкото повече търсех, толкова повече се уверявах, че нашето място е най-доброто. Стаите навсякъде са отворени и змии и насекоми могат да дойдат винаги. Трябваше просто да бъдем внимателни, осъзнати и да се молим на местните богове. Знаехме, че всичките тези случки идват за наше добро и не можехме да избягаме от уроците, които имахме да научим. Лежахме тримата в леглото изтощени и смирени до краен предел. Дори да отидеш на най-спокойния райски остров,  животът не те оставя просто да лежиш на плажа и да нищоправиш. Всичко се променя и ние трябва да се променяме всеки ден.

Плажът на Гокарна








Точно, когато Орфей вече се беше стабилизирал и си мислех, че периодът на адаптация е преминал и идват шанти и безгрижни дни, Индия отново ме вкара в приключения. Бях тръгнала на плажа с книжка в ръка с идеята да поплувам, да полежа, да почета,да попея, да се отпусна и въобще да се насладя на малко време сама със себе си, докато Орфей спи.
Бях чула, че една от дебнещите опасности, от които трябва да пазя Орфей, освен змии, паяци, комари, слънчеви изгаряния, вируси, бактерии, са медузите. Така че и в морето бях нащрек. Още предишния ден попитах един господин с плувни очила дали е видял медузи. Той ме увери, че от 3 дни плува с очила и не е видял нито една. Имало много преди месец, но всичките си били заминали.
Все пак се огледах, влязох там, където има хора наоколо и в момента, в който се гмурнах нещо ме опари по вътрешната страна на ръката. Просто не можех да повярвам, че е истина. Не видях медузата и почти си помислих, че си въобразявам, докато не започнаха да ми излизат мехурчета. Тръгнах да излизам от водата и на плиткото видях 2 малки костенурчета да плуват около краката ми. Беше невероятно красиво. Тръгнах след тях, но бързо изчезнаха в размътената от следващата вълна вода. За щастие на плажа има аюрведа център и се запътих натам. Доктора потвърди, че е от медуза, успокои ме, че не е опасно и ме намаза с някакъв магически мехлем. Нямах дори пари в себе си да платя, идвах направо от водата. На излизане от аюрведа центъра ме пресрещат продавачите на бижута и ми предлагат най-различни мали, “different different”. Свих рамена и отвърнах, че ако искат могат да ми дадат безплатно, но в мен нямам пари и те ме подминаха. След няколко крачки си намерих броеница с кристални топчета на мокрия пясък до вълните. Така завърши моят „спокоен” следобед на плажа.
Срещите ни с опасни животинки не свършиха до тук. Една вечер в тъмното Стенли едва не настъпи на босо скорпион, който си седеше пред стаята ни. Показахме го на хазайката и тя каза, че е много отровен и няма противоотрова за него. Това ни накара да сме много внимателни къде стъпваме и вечер да проверяваме обувките си за нежелани гости.
Всички тези неща се случваха като че ли най-вече на нас. Нито хазайката, нито някой от познатите ни до сега беше виждал скорпион тук, а ние цели 2 пъти! Явно Индия ни пращаше разни същества. Или просто тестваше до колко можем да сме спокойни и щастливи, въпреки външния свят. И този тест  продължи, когато след няколко дена открих, че и 2те ми банкови карти са били източени от неизвестни недоброжелатели и бяхме останали с 10 лв в картите, които така или иначе бяха блокирани. Това също никога не ми се беше случвало до сега и бях силно учудена. Единственото, което ми идваше на ум е : Как е възможно?
И въпреки всичко успявахме да запазим спокойствие и добро настроение, все повече се чувствахме като у дома си на плажа. Случваха се прекрасни неща – пеене и свирене всяка вечер, киртан вечери, женски кръгове, танци, медитации, съзерцание. Залезите над океана бяха магически и цялото Кудли семейство се събирахме да пеем, свирим и танцуваме, енергизирани от вечерната прохлада. През деня се забавлявахме с Орфей,който ставаше все по-координиран и разбиращ. Ходехме за вода и храна до града, до многобройните храмове, свещеното езеро, пиехме кокосови орехи в изобилие. Купихме си газов котлон и можехме да си готвим, както за нас, така и за Орфей.
Ежеседмичният пазар в Гокарна. Всичко е в огромни количества и старателно подредено. Едно кило тук е някак си повече от 1 кило в България. Винаги се закръгля в полза на клиента със 100-200гр отгоре.








Така след първоначалния период на адаптация се отпуснахме и започнахме да се чувстваме спокойни и блажени. Орфей през цялото време беше безкрайно весел и щастлив. Огромния плаж, океанът, новите приятели – всеки ден имаше нови полета за изследване и нови неща за научаване. Един ден отидохме да спим на любимия ми Парадайс бийч заедно с една българска сестричка, която беше дошла за малко в Гокарна. Взехме си мрежа за комари, за да предпазим сладкия Орфей и изкарахме красива нощ под палмите, приспивани от звука на вълните.  Благодарни сме и на всички български приятели, които срещнахме тук и ни помогнаха да преодолеем паричната ситуация.  Наистина ни ставаше приятно да видим българин толкова далеч от родните земи.
Ом бийч




Парадайс Бийч



добро утро от Парадайс бийч





цирк на плажа

теглене на лодка














Скоро се появиха и български приятели с детенце на 4г. и настана голяма игра за Орфей и много свободно време за нас. Съвсем различно е като си има приятелче. Може би пътуването с 2 деца би било още по-лесно. Въобще не ни се тръгваше накрая, но вече имахме билети за на север.  Колко бързо се изнизаха месец и половина в Гокарна. Точно беше настанала истинска забава. Орфей влизаше смело в океана, който при отлив е  много навътре плитък. Имаше си приятелчета индийчета и чужденци, смееше се постоянно и се усмихваше на почти всички. Точно бяхме свикнали с жегата и трябваше да се пренесем на хлад към Хималаите.
Последните дни се преместихме в града, за да свършим някои полезни неща и да се потопим в прекрасната атмосфера на Гокарна. Сутрешните разходки, поклонниците, продавачите на цветя, езерото, озвучавано от напеви, ученициците в сини униформи и момиченцата всичките с еднакви плитки, забързани за училище, уханията на чай, доса и ароматни пръчки. Хората метат пред домовете си и рисуват с тебешир мандали. Не всички обаче са толкова ранобудни. Бях тръгнала с няколко мисии и с Орфей на гърба и нищо не ми се получи. Мистър Пай, който предлагаше най-добрия курс евро-рупи все още не беше отворил. Първо ми казаха, че ще дойде в 10, но когато чаках до 10,15 ми казаха, че може да дойде и в 11-11,30 и аз се отказах. Аюрведа доктора, който издирвам вече втори ден също го нямаше. Казаха ми, че пиел чай. Когато попитах до колко часа ще пие чай, ми отговориха – до 12ч. и аз се отказах. Остана ми да принтирам самолетния билет, но пък нямаше ток. Насочиха ме към интернет клуб, където има генератор, но там човекът го нямаше. Отишъл до центъра на пазар. Не знаеха кога ще се върне и аз се отказах. Жегата след 11ч ставаше непоносима и след 2 часа безполезно обикаляне се прибрахме изтощени и потни. Така протече последния ни ден в Гокарна. По път към гарата към 14ч. отново пробвах да намеря аюрведа доктора. Този път беше отишъл на обяд. Поне успяхме да сменим пари и хванахме рейс към Кумта, от там влак, после самолет и още един рейс, за да стигнем от морето до Хималаите и свещения Ришикеш.



рибарите в Гокарна




сутрешно почистване на езерото



Храбрият шивач



ако не внимаваш може да изпуснеш прекрасния залез

Свещеното езеро на Гокарна




гигантската колесница се приготвя за Шиваратри




на гости у съседското бебе от Украйна



трудна беше раздялата на Орфей с хазаите ни