сряда, 24 октомври 2012 г.

Непал 2


Без дори да забележа, Хималаите ме дърпаха като магнитна сила обратно към себе си. И ето - след толкова пътуване отново се завърнах в Непал. На летището помолих да сместят визата на вече използвана страница (Непалската виза е ½ страница) и с усмивка се съгласиха да ми оставят последното празно местенце за Индийска виза.
Първи март 2012 кацам в Катманду и се сещам, че си нямам мартеничка. Шокът от промяната е голям. От влажната жега в Банкок до мартенския студ в Непал. Вечерите направо замръзвах и дори започнах да подсмърчм и кашлям. Пътуването по земя е доста по-добре за аклиматизацията. 
Още на летището се заговорих с един финландец на име Ристо и прекарахме заедно фрийк седмица на Фрийк Стрийт като фрийкщината достигна върха си на фестивала Холи- фестивалът на цветовете.
Веднага на първия ден подадох документи за индийска виза и трябваше да чакам една седмица в Катманду. Беше ми толкова мило на сърцето да видя този град отново. Минавах през местата, на които сме били с Гената и ми изглеждаха толкова различни сега...Аз ли съм се променила или те? 
Вече знаех как да обикалям безплатно всички храмове и забележителности и ги преоткривах с нови очи. Отново се качих до Мънки Темпъл, отново поседях на бреговете на р. Багмати, в храма Пашупати, съзерцавайки горящите погребения и изпаряващите се като дим животи във въздуха, отново почувствах магията на Буданат и с Ристо дори влязохме в Бактапур. Всичко изглеждаше така познато, но изживяванията ми бяха съвсем различни.
В Буданат будистки монах ме благослови като ми сложи бяло шалче на врата. Реших, че ще го занеса на най-високото място, на което се кача и ще го оставя горе да разпръсква любов с енергията на вятъра. Toзи път планувах базовия лагер на Анапурна. 
И все пак някои неща си оставаха същите – стачките и протестите продължаваха, вечерен час в Катманду все още имаше, заплатите на хората оставаха все толкова ниски, въпреки нарастващите цени.  Даже се видях отново с Манджил, който беше така гостоприемен с  нас миналия път. 


отново в Мънки Темпъл, Катманду

жена пали лампичките с олио в Мънки Темпъл, Катманду
Будистки монаси снимат Мънки Темпъл, Катманду 
маймуна от Мънки Темпъл, Катманду



захарен памук
Месо, по улиците на Бактапур
по улиците на Бактапур
по улиците на Бактапур
по улиците на Бактапур
Предачка, по улиците на Бактапур
Стомна-касичка, по улиците на Бактапур
Стомна-касичка, по улиците на Бактапур
Стомна-касичка, по улиците на Бактапур
Стомна-касичка, по улиците на Бактапур
по улиците на Бактапур
по улиците на Бактапур
Почивка, по улиците на Бактапур
Почивка, по улиците на Бактапур. Стори ми се интересно да снимам заспали хора, които в Непал са навсякъде по най-невероятни места.
Плетки, по улиците на Бактапур.
Баня, по улиците на Бактапур
и отново в Буданат

очите на Буда


в Буданат
Буданат

монах ме снима в един от манастирите в Буданат
Саду в Катманду
Оказа се, че визата за Индия ще е готова точно на Холи и трябваше да ходя цели 2 пъти до посолството през обсипаните с цветен прах улици на Катманду. Сутринта беше сравнително спокойно, но втория път на обяд докато мина през Тамел до посолството вече бях оцветена във всички цветове, особено в червено. Често ме нападаха тълпи тинейджъри, въоръжени с бои, но най-изненадващи са водните бомби, които летят от балконите и покривите. Предвидливо бях опаковала документите и фотоапарата в пликчета. 
След като взех визата, доволна и щастлива, бях готова да се гмурна в цветните улици на Катманду с шепи червен и зелен прах. Чувствах се като малко дете, на което са му позволили да се омаже до уши. Такава искрена радост и смях! На Дърбър Скуеър имаше огромно dj парти. Целият древен площад е озвучен от техно музика и пирамидалните сгради са покрити с шарени хора. Цветен прах се вдига във въздуха, всички танцуват, бомбички прелитат и по едно време дори дойде пожарен камион и започна да полива тълпата с пълна сила. Full Power както се казва тук. В игрите се включваха главно хлапета и тийнейджъри, но и чужденците се забавляваха като деца. Дори тези, които се опитваха да останат чисти, рано или късно бяха оцветени. Рууф-топа  ни на Фрийк стрийт беше идеална база за хвърляне на цветни водни бомбички, игра, която всички сме играли като малки. 

погребение в храма Пашупати, Катманду
погребения в храма Пашупати, Катманду
почивка в храма Пашупати, Катманду

садута в храма Пашупати, Катманду
Ристо бомбандира от рууфтопа ни на Фрийк Стрийт
човекът- тигър
миене на нашарените деца
даже и кучетата не са се разминали с боите


Колегата с 2 опаковани апарата. Моят изглеждаше също така :)
Партито на Дърбър Сяуеър. Някои са с каски :)

шарената тълпа на площада

пожарникарен камион охлажда страстите



финландските приятели
еуфория


с Манджил на руфтопа
Партито привърши с вечерния час - 22 ч и заедно с новите ми финландски приятели отидохме на домашно парти с Манджил на един рууфтоп в града. Еуфорията с боите беше преминала и всички пиеха бири и банг чай. На другата сутрин потеглих рано към Покара с локалния автобус. Стопът в Непал не беше най-добрата алтернатива и реших да не губя време. Нямах търпение да видя отново Покара и най-вече българските летящи приятели, които бяха там. Имаше близо 20 българи по това време, скоро започваше сезона (април-май). В Покара бяха отворили и турски ресторант, където имаше таратор, дюнер, мусака, айрян и дори ни направиха пълнени чушки. След  толкова време отново попаднах в нашенска атмосфера. Теди, една от летящите българки, реши да дойде с мен до базовия лагер на Анапурна и бях много щастлива, че ще имам компания и то българска! 


първите снежни гледки по пътя към базовия лагер на Анапурна
и на най-недостъпните места се правят етажирани градини
Безкрайни стълби, нагоре-надолу. Веднъж даже имаше обезсърчаваща табела- до следващото село 8200 стъпала
Извадихме си пермити  и тръгнахме към Анапурна. Още не беше започнал сезонът и нямаше толкова туристи, но все пак имаше доста хора по пътя. Очевидно този трек е  по-популярен от Еверест, защото е по-кратък, но пък всичко е по-скъпо. Носех си мюсли, бисквити и нудълс за през деня, а вечер след целодневния преход преяждах с дал бат. Както и с индийското тали- винаги ти сипват втори и дори трети път, докато не спреш да ядеш. Носех малката раница и фотоапарата и в началото ми беше тежко с всичката храна, но постепенно багажа намаляваше. Почти всички останали трекъри бяха с гид и портер, някои даже с магарета. Срещахме туристи, които си носеха лаптопи, защото нямало какво тежко да сложат в раницата, която портера мъкне вместо тях. Ходенето с гид освен, че не те оставя да следваш собственото си темпо и желания, ами и понякога те излага на опасности и неприятни моменти. Въобще спазването на някакви програми в планината и по пътя ми се струва ограничаващо. При един проливен следобеден дъжд например, ние спряхме в първото село да се сушим и да спим, докато групата приятели израелци и аржентинци с гид бяха насила накарани да ходят още 2 часа в дъжда до следващото село, където им е уредено спането. На следващата сутрин минахме покрай тях, те бяха настинали и все още с мокри дрехи и обувки и не можеха да тръгнат до обяд. При по-височинните трекове 70% от загиналите от височинна болест хора са в организирани групи. Причината е, че хората не искат да си признаят, че им е зле, защото ще ги накарат да се връщат и ще изгорят с всичките пари, които са дали за програмата. А ако си сам, просто можеш да починеш ден-два и да продължиш, когато се чувсвташ аклиматизиран, без да се състезаваш с групи и гидове. Трекът е пълен с хора, добре маркиран и пълен със селца по-надолу,  така че е трудно да се загубиш. Доста по-лесно ми се струва  да се загубя в Рила или Пирин или други родни планини дори на нищожна височина и съм го правила не веднъж. Ние с Теди вървяхме доколкото ни позволят силите и планината и без да бързаме за седем дни се качихме и върнахме от бейскемпа. Първия ден точно като стигнахме гест-хауса, в който мислехме да спим, заваля проливен дъжд и градушка. Над 3000мнв започна да вали сняг и се спусна гъста мъгла. Беше края на март и ни казаха, че е доста лавиноопасно и е по-добре да се ходи сутрин, преди да напече сльнцето разтапящите се снегове. Въобще не очаквах, че ще се наложи да ходим в сняг, пък за лавини не си бях и помисляла. На Еверест трека до 5500мнв нямаше сняг, вярно през май, но тук стигаме само до 4130мнв. За голям късмет срещнахме други двама български приятели, които вече слизаха от бейскемпа и ме оборудваха с гети и ръкавици. С моите ниски обувки гетите се оказаха спасяващи, защото се налагаше да газим дълбоко  в снега последните дни. На някои места пък беше толкова заледено, че японските туристи бяха обурудвани с котки, а местните си слагаха чорапи върху обувките. Нагоре вече стана толкова студено, че всякаква вода в хижите беше замръзнала, а тоалетната приличаше на ледено езеро  с дупка за риба.  Вода можеш да вземеш само преварена от кухнята. Скоро започнахме да чуваме все по-често грохоти на падащи лавини, камъни и топящ се лед. Ехото беше така мощно, че винаги имаш чувството, че лавината е точно над теб.  Обядвахме и се стоплихме в Дюрали на 3100 мнв, а мъглата и снеговалежът продължаваха и се чудехме дали да продължим до базовият лагер на Мачопучаре (Рибената Опашка). Този връх всъщност никога не е изкачван, защото се смята за свещен, но въпреки това има базов лагер. Решихме все пак да продължим, за да може на следващия ден рано да направим последния етап от прехода – от Мачопучаре до базовия лагер на Анапурна. След около час ходене пътеката изчезна, зарита под огромна лавина на ледени буци. Беше паднала преди по-малко от 30 минути и още никой не я беше прекосил. Срещнахме момче и момиче, които идваха от горе и бяха чули лавината. За щастие не е имало никой на пътеката в този момент. Беше като малък леден хълм, който трябваше да изкачим без пътека. Теди така се стресна от това, че останалата част от прехода мина почти тичешком, а аз пристигнах час след нея със спирания за снимки. Беше се притеснила за мен и почти беше тръгнала да се връща. Гледката към Мачапучаре обаче изгонваше всякакъв страх от сърцето ми. Горе времето се изчистваше и вече виждахме, че сме заобиколени от 7-8 хилядници от всички страни. Толкова близо изглеждаха, сякаш можеш ей сега да се качиш горе. На четвъртия ден рано сутринта тръгнахме към Анапурна. Времето беше приказно, слънчево и чисто. Ходенето не беше стръмно и почти си пеех по пътя. Най-голямата изненада беше пресните следи от ски и сноуборд по склона над базовия лагер, които ме накараха да се размечтая. Не бях карала сноуборд  вече два сезона и по време на голямата зима в България често сънувах безкрайни бели преспи, които разцепвам. Мислех си че ако имат сноуборд под наем, веднага ще тръгна нагоре пеша. Оказа се, че са група, дошли с хеликоптер направо от  Покара за хели ски срещу само 10 000 Евро на човек. Краят на март се оказа единственият подходящ сезон за каране тук. Ако знаех да си нося сноуборд, можех да се пусна почти до Дюрали в пресен сняг. Пристигнахме още към 12 на обяд на базовия лагер и бяхме решили да спим там. Имахме цял ден да се наслаждаваме на снежната приказка. Качихме се малко по-нагоре на едно връхче, окичено с прейър флагчета и закачих бялото будистко шалче от монахът в Буданат там. Останахме 6 часа до залеза на това място и цял ден се наслаждавахме на чисти, бели гледки. Обикновено след 10-11 ч облаци покриват високите върхове, но ние извадихме голям късмет и цял ден имаше видимост. След обилна вечеря легнахме да спим с всички дрехи, чували и одеала. Беше най студената вечер. Сънувах, че карам сноуборд. 


на залез

доста е тежко...
тези две деца искаха да ги взимаме с нас...
Лавината, която беше затрупала пътеката минути преди да минем
среща с другите българи по средата на пътя. благодаря за гетите и ръкавиците още веднъж!

доволни и щастливи на най-високата точка над базовия лагер на Анапурна! We did it!
Ето къде оставих бялото шалче от Буданат. Може някой ден да го видя пак там...
Базовият лагер на Мачапучаре
дух на парапланерист
гледка на Мачапучаре от б.л. на Анапурна


следи в пресния сняг над базовия лагер на Анапурна


Мачапучаре





На другата сутрин станахме за изгрева. Не мога да опиша студа, който обгръщаше всичко рано сутринта и просто няма къде да избягаш. Единственото топло място е кухнята, но чак след като започнат да готвят. Беше ни студено дори да ядем и тръгнахме надолу. Слизането по леда се оказа още по-игриво. Добре, че си бях направила щеки от бамбук от село Бамбу. За един ден слязохме именно до Бамбу и останахме там. На следващия ден бяхме наградени с врели минерални изворчета в едно селце надолу. Щастие за изморените крака! После с нови сили крачка по крачка стигнахме там, от където бяхме тръгнали – Наяпул. Хванахме рейса за Покара, мечтаейки за евтина и вкусна храна и заслужена почивка. Както и си знаех, не можах да мръдна повече от райската Покара. За 2 седмици времето се стопли и от якета и шалове минахме на тениски и дори се къпах в езерото. Срещнах много приятели, даже се видяхме с Фреда и Кало, които така любезно ни приютиха миналия път. Ходихме на разходка покрай езерото и преди да си замина им отидох на гости. Разделих се с тях с усещането, че ще се видим пак. 
непалски деца се борят с крило
Разхождах се всеки ден покрай езерото и размечтано гледах летящите крила в небето. Бяха толкова много, а още не беше започнал сезона. За моя огромна радост Гери от Скай Кемп ме качи на тандем единия ден и направихме най-дългия полет в живота ми - почти три часа във въздуха. В началото ентусиазирано снимах всичко наоколо, но след час-два въртене на термики взе да ми става лошо и чак сега разбрах как е възможно да повръщаш от въздуха.  Все пак полетът беше незабравим и колкото и да ми беше лошо, ми беше много хубаво. 
Една красива сутрин се качих пеша до Сарангот и за първи път пред мен се разкри пълното величие на редицата бели върхове - от Даулагири (8167m) на запад, през Мачапучаре (6997m) до заобления Анапурна II (7937m) на изток. Седях горе и се любувах на гледката цял ден и дори малко поспах под напичащото слънце. Това беше най-ясният ден от целия ми престой в Покара и облаци така и не се появиха до следобяд. На връщане в едно от селцата попаднах на непалска сватба и бях гостоприемно поканена и нахранена със сватбен дал бат. Булката беше облечена в червено и двамата с младоженеца имаха огромни червени тики на челото, които почти им пречеха да виждат. Бяха толкова притеснени, че въобще не се усмихваха. Гостите пък за сметка на това се забавляваха с непалска музика и танци. Наложи се и аз да потанцувам с тях непалски танци и се превърнах в атракцията на сватбата. Не можах да разбера само защо свиреха все една и съща мелодия през цялото време и всички се радваха еднакво всеки път щом започнеше от начало. 


по пътя към Сарангот - вече се разкриват ясните гледки
Даулагири (8167m)

Не толкова висок, но най-впечатляващ е Мачапучаре (6997m)

Цялата редица от 6-7-8 хилядници, която се вижда от Сарангот
Покара, езерото Дал и летящите хора над тях

Мачапучаре (6997m)
денят беше прекрасен не само за гледки, но и за летене





надявах се да видя някое Йети с дългия обектив...но имаше само парапланеристи




булката

На сватбата

гостите на сватбата
и музикантите


Играта Карам, която всички в Хималаите играят и накрая си я донесох от Индия
Дал лейк, Покара
Дал Лейк, Покара
Визата отново изтичаше и в последния ден взех локален рейс към границата. Рейсът, разбира се, се счупи по едно време и се наложи да ни прекачат на следващия, който беше вече пълен. Чудесен шанс да се повозя на покрива отново. От горе беше доста по-удобно, легнала върху купища багаж, с вятър в косите и усмивка до ушите. След това ни прекачиха на още два рейса и аз отново седях на покрива докато стигнахме познатата граница в Сунали, Чао Непал! Здравей отново, Индия!