сряда, 18 януари 2012 г.

Индия - Раджастан




залез на дюната
Казахме чао на Делхи и потеглихме към Раджастан. Метнахме се на първия влак за Джайпур, където имахме уговорка с каучсърфъри да празнуваме Дивали - фестивалът на светлините - един от най-популярните фестивали от всичките хиляди фестивали в Индия. Заради това влаковете бяха претъпкани, но все пак успяхме да хванем любимите ни места на втория етаж - рафтовете за багаж. 


пред един от храмовете в Джайпур
храм в Джайпур
цветя за Дивали
семействто на Султана
Семейството на Султана ни посрещна в розовия град Джайпур. Те се оказаха мюсюлмани и съответно не празнуваха Дивали традиционно като хиндуистите, но все пак всички празнуваха. Празнична атмосфера се носеше по улиците, навсякъде беше украсено като за Коледа и всички весело подвикваха "Happy Diwali!". Джайпур е един от най-богатите градове в Индия и е известен с търговията и обработка на скъпоценни камъни. Тук съответно зарята и украсата бяха грандиозни. Джaйпур е бил кралската столица на махараджата през 17 век, а днес е столица на Раджастан. Пищни дворци, крепости и сгради напомнят времето на махараджата.
нощта на дивали в Джайпур
Реално Дивали се празнува пет последователни дни, но не знаем защо най-празнуван е денят на Лакшми - богинята на богатството и изобилието. Палят се малки глинени лампи с олио, които символизират победата на доброто над злото. В този ден централните улици са затворени вечерта и целият град излиза навън, гърмят се пиратки, бомбички и огромна заря - точно като Нова Година. За съжаление ние не останахме очаровани от това шествие, тълпата беше доста неприятна и всички момчета, които минаваха покрай нас се опитваха да ме хванат за задника. вместо духовно изживяване накрая стигнахме почти до бой. Избягахме от ужасяващата паплач и наблюдавахме празника на спокойствие от покрива на къщата ни. На покривите всички деца пускат хвърчила и дори се състезават кой ще пререже връвта на другия като залепят начупени стъкла на въжето си. Дърветата наоколо бяха украсени със скъсани хвърчила.


магазини в Джайпур
по улиците на Джайпур
в един малък храм


в един от ашрамите в Джайпур на Дивали




Хава Махал - построена от махараджата, за да може жените от кралския двор да наблюдават света от тук,
скрити зад малките прозорчета.
прозорчетата на Хава Махал
прозорчетата на Хава Махал
на гарата през нощта...
Иначе Джайпур е голям, шумен град и не се задържахме много там. Веднага след фестивала поехме към Джейслемер - навътре към пустинята и пакистанската граница. Лудницата по влаковете обаче продължаваше и въобще не успяхме да се качим в първия влак. На следващия влак някак си се натъпкахме - Гената висеше целия отвън с раницата, а аз бях сплескана между хилядите хора вътре. Нямаше мърдане на никъде. Някои отчаяно се молеха да отидат до тоалетна, но никой не им позволяваше. И въпреки това хората бяха весели, задаваха ни въпроси и ни снимаха в цялата блъсканица. При това си бяха платили билети за това! Билетите всъщност не бяха скъпи, но опашките за втора класа са гигантски и никога не си сигурен, че ще успееш да се качиш на влака. Имахме осем часа до Джейслемер и решихме, че няма да издържим така. Слязохме на втората гара и останахме да спим там до сутрешния влак. Сутринта обаче положението беше същото. Въобще не можехме да се качим, защото хората бяха залостили вратите и не пускаха никой повече. Тогава ненадейно се появи един полицай. Пита ни имаме ли билети и ние отговорихме "Не". Той, вместо да ни изгони, накара хората да отворят вратите и ни настани в женския вагон като обясни на жените, че гостът е бог и трябва да ни помогнат.  Абсурдите в Индия не спираха да ни учудват. Полицията помага на нередовните пътници да си намерят място! Така пристигнахме в Джейслемер след двудневно пътуване. Заради празника, градът беше претъпкан с местни туристи, които не спираха да ни снимат. Разходихме се с камили в пустинята - туристическа глупост, която не препоръчваме на никой, но пък така срещнахме камиларят Бенгал, който беше интересен местен персонаж. Живееше в село в пустинята, където реално нямаше нищо - само малки глинени къщички, с малки вратички, които доста ни напомняха за Африка. С помощта на щедри туристи беше успял да си купи три камили и години наред работеше с камилите и събираше пари за булка. Бенгал е мюсюлманин, но като цяло хората в селата тук са цигани (те така се наричат, не роми). Раджастанските цигани ужасно много приличат на нашите и явно част от тях са дошли до България именно от тук. Догодина Бенгал щеше да се жени за момиче, избрано от баща му. Беше събрал 1500 евро с много труд, за да си купи жена, която дори не е виждал. Мечтаеше да има син, когото да прати на училище. Бенгал не беше имал този шанс и не можеше да чете и пише. 
по улиците на Джейслемер
деца в Джейслемер
точене на ножици
хлапе в пустинята пробва Етиопската шапка на Гената
зелената пустиня
дини за семе
дюна
дюната, на която спахме
багащ скарабей - имаше много такива по дюните
Иначе пустинята Тар не ни впечатли, след като бяхме прекосили Сахара. След дъждовния сезон си беше направо зелена, даже гледаха дини на места. Имаше и няколко пясъчни дюни, където водеха туристите. Джейслемер беше прекалено туристически и скъп град за нас и не останахме дълго там. Насочихме към един друг фестивал - камилския фест в Пушкар. 
Пушкар е свещен град със свещено езеро, където поклонници идват да се изкъпят и пречистят. В града месото и яйцата са забранени и дори кучетата са вегетарианци. Затова пък марихуаната е официално позволена на повечето места в Раджастан и има правителствени банг-шопове, където приготвят банг-ласи, банг-чай, банг-кукис и вобще всичко, което поискаш. Нещо като кофи-шоповете в Амстердам, но далеч по-евтино. 
Най-големият камилски фестивал започваше след няколко дена и градът гъмжеше от странна смесица от туристи, поклонници, фотографи, камилари и камили. Не можеше да се разминеш по улиците. Въпреки това Пушкар имаше този неустоим чар и дух, който ни накара да останем по-дълго. Тук срещнахме ненадейно двама българи и някои стари приятели от Кашмир. Случайно или не, пътят ни среща с разни хора отново и отново.  В съседната стая на гестхауса ни срещнахме българката Марина, а другият българин -  Павел седна точно на нашата маса от всички маси в Пушкар :) 


залез в пустинята Тар
къщата на Бенгал
племениците не Бенгал с единствената им играчка
племениците не Бенгал
племениците не Бенгал пред малката вратичка на малката къщичка
сенки за очи се слагат против "лоши очи"

С бенгал и камилите му
Джейслемер 
залез в пустинята
Джейслемер - езерото с двореца и крепостта на заден план
гледай, гледай какво става долу
Основната цел на фестивала е търговия с камили и всички камилари от района се бяха събрали на кемп около стадиона на града. Водеха се разгорещени преговори и се печаха вкусни хлебчета на камилски лайна, които грижливо се събират и сушат. Нарекохме ги "шит бред", печаха се директно на пясъка върху горящи камилски дърдонки и се сервираха с леща и много люто. Освен това имаше различни състезания с камили и коне, които на нас ни изглеждаха чисто мъчение над животните и избягвахме да ги гледаме. По-интересни бяха спиритуалните разходки, които представляваха песни и танци, пресъздаващи различни хинду истории, маскирани хора като Шива, Кришна, Брама и хиляди щастливи хора. От небето се сипеха цветя, окичваха ни с венци, раздаваха плодове и всички вървяха ухилени върху ухаещ килим от цветя. Положителна енергия струеше навсякъде и се чувствахме доста по-спиритуално от шествието на Дивали. 
Тук посетихме и поредната гурдвара, където ни гостиха с храна и чай и михме чиниите този път с вода и пепел. Отново срещнахме добри хора в сикх храма. Хинду храмът наблизо пък раздаваше вкусен прасад всеки ден. Икономическата максима "няма безплатен обяд" не важеше в Индия. Тук безплатен обяд имаше всеки ден, даже и безплатна закуска и вечеря и нямаше гладни хора. Както гласеше табела на един храм, раздаващ прасад: "Бог ще задоволи всичките ти нужди". Какво повече му трябва на човек...


свещените води на Пушкар
патици и хора вземат свещена баня
Пушкар

фъстъци





горките камили ги налагаха с пръчка, за да ги накарат да тичат


фризьор на феста
залез в кемпа





типична индийска закуска
кон-албинос


гориво
по улиците на Пушкар
Шива, Брама и Кришна на старта на Спиритуалната разходка
не се заблуждавайте, това не са жени




цветя се сипят от небето и еуфорията е заразна
рози
























баба с чилум




плодове и луна-парк

храна за камилите


на пазара


Шива

съседа на втория етаж във влака
Време беше да потеглим на юг преди да е изтекла визата ни. Отново хванахме любимия ни влак обща класа, който този път беше по-празен. Пътуването в общата класа винаги е незабравимо преживяване. Никъде не може да си по-близо до обикновените хора в Индия, а те навсякъде са толкова различни. От гара на гара се сменяха хора с различни облекла, религия и външен вид. Но винаги изглеждаха щастливи, независимо колко претъпкан е влака. Този път попаднахме в купе, пълно с жени, които бяха много любопитни за нас, но разбира се никой не говореше английски. До сега не бяхме видели друг чужденец в общата класа и винаги бяхме атракцията на влака. Събираха се хора и ни гледаха втренчено и се усмихваха. След доста съветване със съседните купета успяха да ни попитат: "Кънтри?", но отговорът ни България не им говореше нищо и те в недоумение ни питаха пак и пак, докато не им казахме Европа и успяха да ни разберат. Накрая жените решиха да ни попеят религиозни песни. Не беше нужен английски, за да разберем езика на музиката. Бяха толкова мили...накрая от щастие се прегръщаха и целуваха. 
На всяка гара влизаха безброй хора просещи, продаващи закуски, крещящи "чай!чай!чай!", пеещи и танцуващи, но най-доходни от всички бяха травеститите. Влизаха пременени в женски дрехи и най-нахално и бутално взимаха пари от всеки мъж на влака. Някой път дори, недоволни от дребните пари, ги връщаха и настояваха за повече. Тук е суеверие, че травеститите носят лош късмет и трябва да им дадеш пари, за да се отървеш. Всички без изключение даваха с въздишка, че ги е сполетяло това и само от един претъпкан вагон травеститите събираха хиляди рупи. Ние се смеехме и не вярвахме на очите си. 
След три дни пътуване с няколко влака пристигнахме Гоа.  В Мумбай ни провериха за пръв път за билети, но типично по индийски нищо не се случи. Най накрая плаж след толкова месеци в Хималаите и пустинята!




жените, които ни пееха във влака, толкова щастливи :)

video
песни и танци във влака