сряда, 16 февруари 2011 г.

Буркина Фасо


Буркина Фасо - страната на честните хора. (Буркина Фасо означава честен човек). Но още по-весело е името на столицата – Уагадуго. Не знаехме почти нищо за тази страна, освен, че е една от най-бедните в района, а и по света. Бяхме приятно изненадани обаче - пътищата бяха перфектни и улиците далеч по-чисти от тези в Сенегал и Мали. И както щяхме да се убедим по-късно – хората също са прекрасни тук.
След като белите хора с бялото бусче ни оставиха в Уахигуя  (първия град след границата) пред техния хотел, от който не пожелахме да се възползваме заради високата цена, се оказахме по тъмно в нов град и нова държава. Беше прекалено далече и прекалено късно да излезем от града. Решихме,че не е и много безопасно да се мотаем из тъмните улички с раниците и в единия от баровете със силна музика попитахме за къмпинг и къде би могло да си опънем палатката, за да се наспим. Те бяха много мили с нас и ни поканиха в двора на бара...без пари. Много се зарадвахме на добрината на първите Буркинабе, които срещнахме – така се наричат местните. Наспахме се и намерихме интернет клуб на другия ден след 2 седмици без интернет в Мали. Пуснахме публикацията, намерихме каучсърф в Уагадугу и хванахме стопа натам. Буквално след 5 минути ни взе пикап Тойота със специалист по изграждане на напоителни системи за земеделие. Пристигнахме по тъмно и решихме да спрем 20 км преди Уагадугу да спим в гората. Беше пълнолуние и местността изглеждаше много красива и тайнствена под светлината на Луната.
На другия ден първата кола ни взе директно за Уага. Намерихме къщата на каучсърфъра - Павел и Маржерит - литванец и французойка, живеещи в Буркина за една година.  Приеха ни много топло в техния дом и за няколко дни ни станаха много близки. Ние им направихме таратор, а след това Павел ни направи техния вариант на таратора - кисело мляко с краставици, цвекло, яйца, лук ( само копър не намерихме). За няколко дни внесохме славянска атмосфера в  Уагадугу :) 

Пастор Майкъл с жена Лидия си и внука си
От тук трябваше да вземем следващите визи- за Гана. Най-накрая една англо-говоряща страна! Но за наше удивление ни отказаха визи, с мотива, че трябва да си вземем визите от собствената страна. А ние дори нямаме посолство на Гана в България. Имаше много други европейци и Американци, но правилата важат за всички -  посолството издава визи само на постоянно пребиваващи в Буркина Фасо граждани. И това правило е само от 2 седмици. Колко бързо се променят нещата...Опитахме се да се свържем с българското посолство в Гана (единственото ни посолство в този район), но нито телефона, нито мейла им, който намерихме в интернет, са реални. Не ни оставаше друго освен да попътуваме из Буркина. Стопът тук е толкова добър. Тръгнахме към западната част на страната – град Бобо Диуласо и района на Банфора. От Уага ни взе след дълго чакане Лидия – жената на пастор Майкъл, която ни покани да спим в тяхното село близо до Уага, понеже вече се свечеряваше. Говореше добре английски и изглеждаха добри хора. Оказа се село с училища и 500 деца от бедни семейства които учат и живеят тук.  Майкъл и Лидия бяха християни и искаха да дадат шанс на бедните деца и сираци, които не са и мечтали да ходят на училище. Проектът им беше наистина голям и децата наистина учеха тук. Имаха и работилници за шиене и за механика, за да могат децата да имат занаят. Плануваха да построят даже университет. „Можех да построя апартаменти в Уага и да ги давам под наем...но какво ще остане след смъртта ми? По-добре да построиш нещо, което е за хората и ще остане след теб.“- казваше пастор Майкъл. Пожелаваме успех на тяхното добро начинание и кой знае - може да отидем отново в селото и да помогнем по някакъв начин.

децата в селото Word of Hope


Веднага на другия ден ни взе нов Ланд Крузър с много готин шофьор Сюлейман – собственик на фирма за транспорт. Летяхме със 150 км/ч средно и доста бързо взехме 350-те километра до Бобо. Говореше английски, беше ходил в Македония и беше един от малкото местни, които знаят за България. Като пристигнахме ни попита имаме ли при кого да останем и ни покани в къщата си. Оказа се наистина огромна и луксозна къща. Имаше плазми, кожен салон и дори топла вода в банята. Не бяхме виждали топла вода от Испания. Показа ни стаята и изчезна. Не го видяхме повече. Разходихме се из Бобо – втория по големина град в Буркина. Беше доста по-малък и много симпатичен град - магазинчета за сувенири, джембета, музиканти, хора на изкуството. На другия ден като се събудихме Сюлейман беше излязъл и не успяхме да си кажем последно чао и благодаря. Оставихме му благодарствена бележка и хванахме стопа за Банфора (пътя за Кот Д’Ивоар). След час чакане и търсене на подходящо място ни взе Мерцедес със местни продавачи на козметични неща. Започнаха да ни зарибяват да си купуваме кремове и парфюми, после искаха да ни правят сътрудници и да продаваме за тях. Ние им обяснявахме, че не искаме такива продукти, че не използваме...но те не успяха да повярват в това. Беше най- досаднияtт стоп до сега. Слязохме на тяхното село и с облекчение продължихме към Банфора. Пътят беше доста празен и единствената кола, която мина след половин час чакане, ни взе. Беше джип с бели хора, които имаха бизнес с Карите – специално дърво от което се правият различни козметични масла, доста известно по тези ширини. Оставиха ни директно в Банфора и там сред лудницата от зарибяващи те хора успяхме да си уредим срещу малко пари моторче за 3 дни.
Решихме да обиколим района на моторче по  черни пътища. Качихме се на мотора и още първите минути успяхме да се блъснем в един бордюр с магазинче за бензин в стъклени бутилки. И двамата паднахме, но поне за щастие бутилките със скъпа течност останаха здрави. С няколко драскотини и много смях се измъкнахме. Изминахме 550 км с моторчето по черни прашни пътища.  Обиколихме наоколо един водопад, Лоби кънтри и дори бяхме спряни от полицай в Гауа. Наядохме се с много прах и се изморихме от постоянното каране през дупки и пясък. С голяма радост върнахме мотора и решихме да продължим пеша към езерото Тангрела – на 8 км от Банфора. Спахме покрай езерото, возихме се на лодка, видяхме хипопотами, красиви птици и стотици лилии. Много красиво местенце, останахме на къмпинг на брега на езерото само срещу 3 лева за двамата. 


водопадите до Банфора

на мотора
в Лоби кънтри

Спираме за вода по пътя в някое село с помпа
край езерото Тангрела









 
На връщане в Банфора беше пазарен ден. Пазарният ден е пълна суматоха - стотици хора, продаващи и купуващи нещо. Повечето са кибици и се кефят на гирлутията, но други продават. Всъщност нямаше кой знае колко неща на пазара, колкото хора. Беше сезона на мангото и взехме 6 мангота за 0,30 лв и тръгнахме обратно към Бобо на стоп. Не чакахме много и човекът, който ни качи си имаше личен шофьор. Тук всички имат лични шофьори. Пристигнахме следобед и решихме да вървим и да спим извън града на палатка. По пътя ни заговориха група франсета и буркинабе, които се  оказаха музиканти.  Единият о тях-  Бенджамин имаше рожден ден и ни поканиха на парти с джембета и балафони в къщата им в Бобо. Домакинът беше Лоло - французин, живеещ от няколко години между Франция и Буркина с неговата Тоголийска жена и сина им - Асан. Точно като взеха да идват хората за партито спря тока и това беше добър повод всеки да хване музикален инструмент– всякакви видове джембета, балафони и маракаси. Стана чудно ънплъгт парти - само с един челник и много музиканти. Вечерта беше много вълнуваща и емоционална. Тук местните те приемат наистина като брат и са доста миролюбиви. Като дойде тока след няколко часа всички спряха да свирят, почна се пиене, ядене и типичния купон...Преспахме там и на другия ден хванахме стопа обратно към Уагадугу- където си бяхме оставили големите раници при Павел и Маржарет. Веднага ни взеха двама възрастни буркинабе с изрисувани лица. Тук почти всички имаха белези, изрязани по лицето като знак за етническа принадлежност. След няколко километра завиха за някакъв къмпинг и продължихме да стопираме. Покрай нас прелетя някъкъв свръх луксозен джип и след няколкостотин метра успя да спре и се върна да ни вземе. Обясни ни, че няма право да вози пътници, защото е личен шофьор на някаква важна клечка и ако шефа му го види да вози някой – веднага ще го уволни. Каза, че ще ни остави на средата на пътя, в Боромо, за да не ни види някой. Като спряхме ни покани да ядем. Черпи ни ядене, купи ни кола и фанта без да сме искали, нищо не ни даваше да си платим. Не искаше да ни остави на пътя и каза,че ще ни качи на някой от тяхните камиони, отиващи за Уагадугу. Убеждавахме го, че няма проблем и ще продължим сами, но той настояваше. Камионите обяче бяха пълни и дори не спряха и той реши да ни вземе пак в неговия джип. Седнахме и двамата отзад зад тъмните стъкла. Обясни ни, че шефът му пътувал с хеликоптер, а той го следва с джипа навякъде. Бързо стигнахме Уага и ни остави "тайно" в малките улички до пътя в началото на града. На другия ден ни се обади по телефона да пита как сме. 


обичайно натоварените рейсчета
Имахме доста път до нашия квартал и тръгнахме пеша по шосето. Един джип намали, спонтанно му махнахме и той спря. Оказа се отново пастор и специално ни закара пред къщата на Павел, в другия край на града.
Там вече имаше още 2ма каучсърфъри – от Дания и САЩ, и една гостека от Франция. За няколко дни бяхме като едно интернационално семейство, забавлявахме се интернационално и почти забравихме, че сме в Африка. През това време успяхме да вземем визи за Западно- Африканския съюз включващ Буркина Фасо, Того, Бенин, Нигер и Кот Д’Ивоар. Визата е двумесечна и струва 40 евро. Решихме да поемем към Того. Най-накрая стегнахме раниците и с нежелание напуснахме дома на Павел. Срещнахме се обаче с Бенджамин – французинът, който имаше рожден ден в Бобо и ни покани на 48-часово балафон парти в една къща в Уагадугу. Така останахме още 48 часа в Уагадугу на палатка в къщата. От сутрин до вечер музика- много балафони, джембета. Лееха се литри чакпало- местата бира, която всеки пие в чаша от тиква, с доста странен вкус и обикновено топла. Там отпразнувахме и още един рожден ден- този път на Боб Марли – на 06.02.





обикновено се събира публика, когато филртираме вода


"ресторантче" за омлет в Уага
Когато на следващия ден отново нарамихме раниците, решени да тръгваме от Уагадугу, срещнахме италианската група с камионите. Беше наистина забавно как пътищата ни постоянно се преплитат с другите пътуващи хора. Предложихме им да отидем с тях до селото на пастор Майкъл и да помогнем с работа и прожекции за децата. Останахме с тях един ден, но имаха други ангажименти за следващия ден и ние решихме да продължаваме по своя път. Тръгнахме следобед и до вечерта ни взеха 3 коли. Последният Мерцедес ни остави в едно село по тъмно, въпреки че го молехме да ни спре преди селото, за да спим. Шофьорът казваше, че знае къде можем да спим, и накрая ни остави пред църквата и си замина. Оказахме се в центъра по тъмно   и трябваше да ходим доста, за да излезем от селото. Накрая опънахме палатката в полето покрай пътя. На другата сутрин ни качиха директно до границата мъж и жена, които искаха да ги поканим в България. Този път нямаше километри разстояние между границите и  съвсем бързо влязохме в Того. 

сряда, 2 февруари 2011 г.

Мали


Мали – страната на легендарното Тимбукту и на мистериозните догони, една от най-мощните африкански империи в миналото, богата на културно и етническо разнообразие.
Границата с Мали минахме сравнително бързо и безпроблемно. Забавното тук беше, че нямаше определен граничен пункт и трябваше да обикаляме далече из селото, за да намерим полиция да ни бие печати. Освен по километричните опашки на камиони по нищо не личеше, че влизаме в друга държава.
Пътувахме с Майкъл и неговия Land Cruiser чак до Бамако, където останахме заедно на къмпинг за два дни. В къмпинга срещнахме голяма група италианци с един камион и един кемпер, които отиваха до Буркина Фасо. Камионът им беше огромен- 15 тона и носеха много неща за Африка – компютри, дрехи...С тях имаше един португалец, който снимаше филм за Западна Африка. Взе ни интервю, за да ни включи във филма. Бамако беше хубав град на брега на река Нигер. Изглеждаше доста чист и подреден, в сравнение с градовете, в които сме били до сега. Разходихме се един ден из центъра и продължихме на север. Имахме само 15 дни виза за Мали и искахме да видим най-интересните неща в тази мистериозна страна. Не отидохме до Тимбукту, което вече въобще не е трудно достижимо както е било в миналото - там вече има дори летище! Всъщност най-интересното в Тимбукту е Фестивалът на пустинята, който се провеждаше точно в момента...но билетът за него е около 150 евро за 3 дена...може би ще го посетим някой друг път в този живот...
акащи момченца покрай пътя.
Разстоянията тук са огромни, чакаше ни много път. Първо ни качи един малиец до първия пост за плащане (в Мали шосетата се плащат). След това ни качиха трима малийци за още стотина километра. Като цяло стопът вървеше добре и никой не ни искаше пари (което се случваше в Сенегал и трябваше да питаме всеки път преди да се качим дали е безплатно). Накрая един джип пълен с багаж догоре ни взе двамата на предната седалка. Въпреки, че в началото му отказахме като видяхме колко се е натоварил, той настоя да ни вземе. На един от полицейските постове обаче ни спряха и му направиха голям проблем, че се возим двамата отпред. След дълги разправии, проверки на визите и паспортите ни, ни пуснаха срещу подкуп от 5000 CFA ( към 10 евро). Бяхме много учудени как всички коли и бусове се возят претъпкани с хора и животни, някой път дори имаше хора на покрива, а нас ни спряха за това. Малиецът ни обясни: всички дават пари тук.

Вечерта спахме покрай пътя на разклона за Джиене – село, цялото построено от кал, известно с най-голямата кална джамия в света. (и въобще най-голямата кална сграда). Всъщност в тази част на Мали повечето села бяха построени само от кал и след всеки дъждовен сезон се налагаше да се строи наново.
На сутринта ни качиха двама германци с джип и гид и направо отидохме с тях в хотела им в Джиене. Попитахме дали може да си опънем палатката на покрива и те се съгласиха, но не искаха да ни кажат колко ще струва. Прекарахме деня с германците и гида им, който ни развеждаше наоколо. Джамията беше внушителна и малките улички и калните къщи изглеждаха като от приказка. Всичко обаче беше много туристическо и нямаше евтни ресторантчета и магазинчета. Заради сухия сезон и пустинния вятър - харматан въздухът беше наситен с пясък и прахоляк и понякога беше трудно да дишаш. Небето не се виждаше - всичко беше обвито в пясъчна пелена.
пазарен ден в Джиене

Най-голямата кална джамия в света Джиене






Няма мостове. За да стигнеш до Джиене трябва да прекосиш р. Нигер
секънд хенд

Вечерта в хотела отказахме да ядем – поискахме ориз, но имаха само кус-кус, което не ни беше любимото, а и беше много скъпо.  Опънахме палатката на покрива и почивахме от дългия ден. По-късно се качи при нас един малиец от хотела и ни донесе купа спагети и газирано манго. Каза, че е безплатно, сготвил го е за себе си и е останало. Извини се, че нямало ориз за вечеря. Приехме с удоволствие, а той дори не остана да си поговорим. Не знаехме защо бяха така мили с нас в този хотел. Питахме многократно собственика колко да платим за палатката и той накрая каза, че е безплатно. Не ни поискаха никакви пари и на сутринта ни подариха 2 хляба! Бяхме очаровани от добрината на малийците и все повече ни харесваше тази страна.  Тръгнахме си с германците обратно до главния път. Те отиваха към Бамако, а ние останахме на стопа в обратната посока – към Мопти. Имахме потвърдил кауч-сърфър в Бандиагара – селото, от където се тръгва на трекинг в Догон кънтри – най-красивото и необикновено място в Мали.



кола нътс- горчив плод, който възрастите ядат за ободряване,
в Догон кънтри в задължителен подарък за хората в селото

Следите от сълзи остават в прашното Джиене




Не след дълго ни качи едно малийско семейство с малко момченце. Закараха ни чак до Мопти и през целия път слушахме Бърнинг Спиър, Алфа Блонди и Боб Марли на макс.
В Мопти хапнахме и хванахме разклона за Бандиагара. Веднага дойдоха да ни зарибяват за такси и рейс. Когато казахме, че сме на стоп, се смяха и казаха, че е невъзможоно. Почакахме доста и накрая ни качи един Мерцедес, който отиваше до средата на пътя до Бандиагара. Точно натоварихме раниците и се качихме, когато се появиха същите двама, които искаха да ни качват на рейса и започнаха да крещят нещо на шофьора. След кратка разправия шофьорът даде газ и тръгна като удари моторчето на единия, който се опитваше да ни препречи пътя. 500 метра по- надолу спряхме да качим още един стопаджия- военен малиец и двамата с моторчето отново ни настигнаха. Този път бяха бесни и препречваха целия път с мотора, така че да не можем да минем от никъде. Накрая с яко газ и маневра извън пътя, минахме върху мотора и продължихме. Явно не му даваха да ни вози на стоп и искаха да се качим в рейса им. Цялата случка беше доста брутална, но Мерцедесът  беше здрава машина и мина през целия мотор без да му стане нищо. За щастие не сгазихме човека, само падна на земята. Уплашихме се, че ще ни подгонят с мотора, но за късмет не ни последваха повече. Оставиха ни на първия полицейски пост. Там почакахме малко и ни взе ново Ауди директно за Бандиагара, отново заедно с военния стопаджия.




В Бандиагара обаче телефонът на нашия хост Джон беше изключен. Цял ден му звъняхме, писахме му СМС-и и дори намерихме други американци, доброволци от корпуса на мира, но дори те отказаха да ни помогнат. Вечерта решихме да тръгнем пеша към Догон кънтри и да спим по пътя в гората.
[Лора]: На другата сутрин се чувствах доста зле. Имах малко температура, беше ми студено и имах разстройство. От няколко дена бях доста отпаднала и заради многобройните ухапвания от комари в последната седмица, веднага реших, че е малария. Хората, които срещахме да пътуват по-дълго в Африка казваха, че щом имат температура, веднага пият хапчета против малария, без дори да отидат на доктор. Ние също си бяхме купили хапчета за един човек от Дакар, но решихме все пак да се върнем до болницата в Бандиагара да ми направят тест. За пръв път от началото на нашето пътуване се чувствах зле, едва си носех раницата петте километра до селото. Болницата беше сравнително добра – почти като българските болници. Докторите бяха много мили, въпреки че не ги разбирах много на френски. Направиха ми тест за тиф и малария и чакахме до следобед за резултата.
За щастие резултатите бяха негативни, предписаха ми прахчета за стомах и казаха, че е от водата или храната. Лекарствата веднага подействаха и още на същия ден бях добре. Тръгнахме отново по пътя за догон кънтри. Все още бях страшно изтощена и се надявахме някой да ни качи на стоп. Пътят беше съвсем черен – с пясък и много камъни - само за мотори и 4х4, но всъщност джипове почти не минаваха. Сутринта не видяхме нито един. За късмет обаче почти веднага ни качи един джип за следващото село на 5 км. И за още по-голям късмет точно, когато стигнахме селото им се обадиха, че кола е закъсала по пътя и трябваше да отидат да помогнат още 5-6 километра по пътя. Точно когато мислехме да оставаме да спим някъде там и да продължим на сутринта със свежи сили, ни взеха 2 момчета с моторчета- всеки на един мотор с раницата. За пръв път стопирахме мотор и беше много забавно. Закараха ни до Дуру- селото, където знаехме, че има къмпинг за по 1 евро на човек. Преспахме там, оставихме едната раница на съхранение в къмпинга и тръгнахме на трекинг из Догон кънтри.

Още в началото беше много красиво – скали, причудливи дървета и жълта суха трева. Бяхме единствените туристи без гид, имахме малка снимана карта на местността (на фотоапарата) и мислехме, че ще можем да питаме местните, ако се загубим. Веднага разбрахме обаче,че местните умишлено ни дават грешни посоки, за да се загубим и да дадем пари, за да ни покажат пътя. Пътят не беше лесен, постоянно трябваше да прекосяваме високи скали и долини с градини, нагоре надолу, като имаше много пътечки между градините и селата. Още в началото, когато питахме натам ли е първото село ни отговаряха: „ ооо...много сте се загубили, въобще не е натам” Ние обаче имахме карта и компас и вярвахме на тях. Беше много забавно как всеки се опитваше да ни дава грешни посоки, децата тичаха и крещяха след нас: „това не е пътя” без дори да знаят накъде отиваме. Накрая успешно стигнахме първото село – ИделиНа и в следващото- Комокани останахме да спим на къмпинг.

по пътя към Догон кънтри

лук


Догон кънтри всъщност предстявлява редица от селца, високо в скалите, напълно откъснати от света, без вода и ток, но с богата култура и познания. Мистерията около тези племена, освен колоритнете танци с маски и причудливите пещери в скалите, е древните им астрономически познания. Догонците са знаели за пръстените на Сатурн, спътниците на Юпитер и спираловидната форма на нашата галактика векове назад – неща, които не могат да се видят с невъоръжено око. И най-озадачаващото- свещената за тях звезда Сириус Б, която е била напълно непозната на астрономите до 1862 г. Звезда джудже, съставена от изключително плътна материя, те твърдели че е най-тежкия метал на света. Древни звездни карти изрисувани по скалите показват изключителните астрологически знания на тези племена с примитивен бит и изолиран живот. Теориите по въпроса са различни, някои твърдят, че извънземни са им донесли свещените познания, но мистерията остава неразгадана.


Obama - my dream


С много усилия се поддържат градините в сухия сез






на заден план са калните тухли

типичните стълби тук





Обама е голяма звезда тук- има тениски, шапки, лепенки, дори долни гащи с Обама




Гранери
Не можахме да открием това познание в съвременните догони. Единственото, което ни казваха беше ‘доне моа кадо..’ (дай ми подарък). Тъжно е как традиции и култура, съхранявани през векове, войни и промени, сега се пречупват под туристическия наплив. Всъщност не срещнахме много туристи по пътя, във всичките къмпинги бяхме сами и много рядко срещахме някой бял по пътя. Но отношението им към нас беше изморително. Щом минехме покрай някое село, веднага ни нападаха малки и големи – искаха подаръци, пари, химикалки, да ни носят раниците, да ни стават гидове...Преследваха ни понякога с километри. Да разговаряш нормално с някой местен беше почти невъзможно. Може би причината беше, че нямаме гид, но за истинските нрави и характер на догонците не можехме да научим много.
Иначе мястото наистина беше магическо. От едната страна стръмните скали, от другата страна – червените дюни, а след тях безкрайна дива савана. Селцата високо в скалите изникваха пред погледа като магия. Кривите къщички, направени от кал, изглеждаха като разтопен шоколад под жаркото слънце. Пещерите в скалите, наследени от древните Телеми, казваха че са свещени и не ни даваха да ги видим от близо, лъхаха хлад и мистерия. Малки сламени къщички, наречени гранерис служеха за складиране на разни неща. Имаше различни гранерис за мъже и жени. Животът на хората е прост и отдалечен от цивилизацията. Нямаше коли и магазини, не можехме да намерим дори хляб. Четири дни ядохме само ориз и си мечтаеме за някой плод или зеленчук.


къщите всъщност са с плоски покриви и може да се спи на покрива. Малките къщурки (гранери) са като склад.


джамия

къщите на Телемите в скалите.



На втория ден, когато минавахме покрай поредното село, отново бяхме нападнати от тълпа местни. Питаха къде ни е гида, викаха, че трябва да имаме гид и сега ще ни доведат един от селото. Опитахме се да вървим напред без да ги слушаме, но те започнаха да ни дърпат, да ни препречват пътя и да стават груби. Обяснявахме им, че не искаме гид, но се бяха събрали много хора и не ни даваха да вървим на никъде. Единият отиде до селото да търси гид, друг ни предлагаше срещу 3 евро да ни заведе до следващото село (което беше съвсем близо) . Накрая им казахме, че искаме да говорим с шефа на селото и че никъде не пише, че е забранено да ходиш по пътя без гид. Отидохме всички до селото, но когато ги питахме къде е шефа, те не искаха да ни кажат. Изведнъж, след около час разправии ни пуснаха да си тръгваме. Тръгнахме бързо по пътя, опитвайки се да разберем защо изведнъж ни пуснаха, вървяхме колкото може по-бързо далеч от това село. За да избегнем суматохата в селата, решихме да се качим на дюните отсреща и да прекараме нощта там. Мястото беше наистина странно – червени дюни, а зад тях безкрайна равна савана с малко храсти и съвсем малко дръвчета. Опънахме палатката на пясъка и дори запалихме огън и сготвихме ориз. Беше най- красивото къмпиране досега. Сутринта посрещнахме изгрева, стегнахме раниците и продължихме към селата отново. Останахме на къмпинга в едно село на име Ирели. Там си взехме гид срещу 3 евро да ни разходи из селото и да се качим горе на скалите. В селото имаше и църква и джамия, но повечето хора вярваха в традиционни религии. Имаха място за жертвоприношения. Гидът ни даде адреса си и поръча да му донесем жена от България и обувки 40-ти номер. Хората тук нямаха обувки, децата тичаха боси по камъните нагоре-надолу, някои имаха джапанки.





Най-прекрасното къмпиране.
















На следващия ден решихме да се връщаме обратно като вървим горе през дюните и саваната. От сутринта духаше силен пустинен вятър и небето не се виждаше от прахоляк. Горе на дюните вятърът беше още по-брутален. Ходихме часове без да спираме, брулени от пясъка и тръните. Привечер стигнахме последното село, качихме се на скалите и останахме да спим там. Без палатка, само на шалтетата. От там до Дуру – селото, където си оставихме раницата, оставаха само 5 километра. На сутринта бързо стигнахме до Дуру където отново бяхме нападнати от местните. Повече от 10 души вървяха след нас и нареждаха – и деца и старци щом ни видеха се включваха към тълпата. Всеки ни казваше, че това не е пътя, но никой не ни казваше кое е пътя. И това се повтаряше във всяко село, което минавахме. Накрая тръгнахме през едни скали само за да избягаме от тълпата и те ни оставиха. Там ни пресрещна възръстен мъж, който сериозно почна да ни се кара. Заведе ни в къмпинга, но остана там и продължи да се кара, че сме били навлезни в забранено място. Каза, че точно там на скалите, където сме минали е свещено място и сега трябвало да вземем 2 пилета за жертвопринушение. Опитахме се да обясним, че сме против убиването на животни, особено в наша чест, но човекът беше наистина ядосан и каза, че ще се оплаче в Бандиагара и ще направи голям проблем, ако не вземем 2 пилета. Каза също, че ще наврени на нас ако не го направим. Наложи се да платим за грешката си. Извинихме се на човека, дадохме му 5 евро за пилетата и той остана доволен и отиде да прави жертвоприношенията.







 

Два дни преди да ни изтече визата тръгнахме към границата с Буркина Фасо. Трябваше да вървим 5-6 км пеша през скалите до някакъв второстепенен път, отбелязан на картата. Отново се катерехме и слизахме през скали и долини, отново не искаха да ни покажат пътя. Накрая благодарение на един добър учител стигнахме пътя за кола. Пред очите ни се разкри красива, но отчайваща гледка – безкрайна пустинна равнина с пясъчен пуст път. Имаше повече от 50 км до граничното село Коро, който трябваше да вървим пеша през пясъка с раниците. Пътят ставаше само за джип с рали шофьор-ентусиаст. Още не бяхме слезли от скалите на пясъка, когато се зададе точно такъв джип. Не можехме да повярваме на очите си. Затичахме се надолу, махайки и джипът спря. Бяха двама изключително симпатични французи, които помагат за намирането и сондирането на вода в селата. Бяха живели много години в различни африкански държави и имаха голям опит. И те самите не можеха да повярват, че виждат стопаджии по такъв 'път'. Летяхме със 70-80 км/ч през дюните като на истинско рали. Беше весело и дори леко страшно. Доста бързо стигнахме в Коро и ни оставиха там.

Оказа се, че от Коро до границата има 15км, които извървяхме пеша. Когато излязохме от Мали, се оказа, че има още 20 км до входа на Буркина. Вече се свечеряваше, а границата работеше до 6. Беше невъзможно да стигнем дотогава пеша. Решихме да вървим докато се стъмни и да останем да спим между двете държави. През целия ден не беше минала нито една кола по пътя към Буркина. Малко преди 6 обаче се появи бяло рейсче, пълно с бели хора. Мислихме, че е някакъв туристически рейс, който ще иска пари, но се оказаха група европейци, дошли по програма за озеленяване на Сахел. Минахме границата с тях и ни закараха до първия град в Буркина Фасо – Уахигуя.