сряда, 20 октомври 2010 г.

Гранада и Сиера Невада

На излизане от Валенсия почакахме доста време на стопа. Точно, когато си мислехме, че ще оставаме да спим там ни спаси Хуан - един южноамериканец с бус. По пътя спирахме да му оправяме фаровете, беше вече тъмно, а късите не му светеха...беше много усмихнат и  ни учеше на испански. С малко търпение и жестове се разбирахме идеално и научихме много нови думи. Закара ни чак до Мурсия, където останахме за нощта. 


Атмосферата в Гранада е пленителна. Картини, музика и ухания, извиващи се по каменисти улички...
На другия ден ни качи един военен, който пътуваше за Лорка, но тъй като отново беше празник и никой не работеше, той явно нямаше какво да прави и ни закара цели 50 км повече като ни показваше всичките планини по пътя. Каза,че Испания е на второ място в Европа по средна надморска височина. Беше ходил в Босна и Херцеговина по време на войната и знаеше някои сръбски думи. Накрая на деня, след дълго чакане в едно безлюдно село ни взе поредната южно американка с приятеля си, които също отиваха в Гранада. Оле!



В Гранада лесно си намерихме couchsurfing при едни полски момичета, които са тук по Еразмус. Показаха ни интересните места в града и най-хубавите тапи (Tapas), където за 2 евро си взимаш бира и цяла чиния с вкусотии от шведската маса. Гранада ни очарова още от пръв поглед. С приближаването на Африка и атмосферата се приближаваше до мароканската. Арабският квартал с тесни улички и бели къщи с керемидени покриви, малките арабски магазинчета, многоброини кафенета и барчета, ухания на подправки и чайове...
Гранада определено е приятен град за живеене. Наблизо е планината и морето. Дори от южната страна на планината при ясно време може да се види Африка и Гибралтар. 

Интересно място в Гранада е хълмът, точно срещу Аламбра с пещери.
Преди време са живеели в тези пещери в скалите, сега повечето от тях са изровени, поправени и са се заселили хора в тях. Първоначално са били нещо като скуод, пълно с хипита и расти от всякакви националности, сега бяха пълни главно с африканци, понякога цели семейства...Гледката от там е прекрасна - виждаш целия град и Аламбра, а в същото време си отделен от тях...



 Уличките в Гранада са толкова тесни, че когато минава кола трябва буквално да се прилепиш за стената...а шофьорите наистина трябва да са супер прецизни...



Аламбра със снежния връх Велета, който скоро щяхме да покорим...
Аламбра- чудото на Гранада, за което стотици туристи се редят ежедневно, билети се взимат с резервация и музиканти я възпяват по улиците. Има дори бира Аламбра, най-разпространената тук. Ние не пожелахме да се впуснем в тълпата за Аламбра, но все пак разгледахме отвън сградите и градините, колкото можахме...



Но най-хубавото на Гранада е близката планина Сиера Невада. Оставихме тежките раници при нашите мили домакини и поехме към планината за няколко дена. Качи ни почти веднага един пич, който отиваше към близкото до планината село и тъй като и той беше планинар се зарадва да ни закара чак до края на най-високия път в Европа в планината на 2500 нмв. Показа ни основните маршрути и ни обясни, че от малък обикаля планината.

Най-високият път в Европа, където тествали колите на Ауди, БМВ , криволичи в планината.
Пътят всъщност продължаваше почти до самия връх Велета (3392), но тъй като е национален парк, допускаха коли само до 2500...което също си е много. Горе имаше ски курорт с многобройни лифтове, огромна обсерватория на 2800 м и дори футболен стадион! 
Заслонът на 3205 нмв, или както го наричат на испански Refugio. 
От там поехме по пътя към върха. На високото имаше доста сняг и въпреки това беше пълно с велосипедисти, които се пускаха от горе. Малко под върха намерихме заслон на 3205 мнв. Решихме да останем за нощта там - най-високото ни нощуване за сега :) Оставихме си раниците в заслона и продължихме към върха. Вече се свечеряваше. Изкачването беше доста снежно, но усещането беше чудесно, вървяхме над море от облаци и слънцето ни се усмихваше през целия път. 
Облаците ту ни обгъщаха, ту се разсейваха...

Върхът ни посрещна с истинска магия! В облаците имаше пълна кръгла дъга, която ни следваше навсякъде и винаги се оказваш в центъра й... като врата към друг свят се прожектираше срещу нас. Тишината беше безкрайна...нямаше никой по това време горе, само ние и мистерията на планината...






На слизане от върха се любувахме на чуден залез над морето от облаци...Последните слънчеви лъчи, преди да останем сами с луната, звездите и снега...




И точно, когато гледахме звездите в снежната нощ, стъпки в тъмнината нарушиха вълшебната тишина и доста ни стреснаха. Бяха двама испанци планинари, слизащи от върха без челници посред нощ. Останаха да спят в заслона при нас. Казаха, че тренират за надморската височина в Непал, където отиваха другата седмица. Заслонът беше голям, имаше място за спане поне за 15 души и дори огромна маса. За съжаление обаче нямаше камина и огън, нямаше и никакви дървета на тази височина...само камъни...



На следващия ден продължихме към първенецът на Пиринейския полуостров - Муласен. По пътя видяхме диви кози, които учудващо не се плашеха от нас и ни позволиха да ги погледаме и поснимаме. Това бяха единствените живoтни (без да броим птиците), които срещнахме. Под Муласен намерихме абсолютно същия заслон, където останахме за втората нощ.
Долу до езерото се вижда заслона, в който пренощувахме.
На Муласен

Гледка от Муласен

Заслонът от вътре

Нощното езеро
Eдно от малкото растения на тази височина

След две студени, но красиви високопланински нощи решихме да слезем на по-топло. След цял ден ходене надолу намерихме полянка с дърва и огнище и дори вода наблизо. Най-накрая запалихме огън и се сгряхме с топла леща. 

Слязохме от южната страна на Сиера Невада през китни селца с традиционна архитектура- симпатични бели комини и ярко бели къщи с плоски покриви без керемиди.


С безпроблемен стоп се завърнахме отново в Гранада да свалим снимките и да починем преди да продължим пътуването си...към Африка.

събота, 9 октомври 2010 г.

Барселона Валенсия

Графитите на една Casa Okupa в Барселона: we know your capitаlistic paradise
След Пиринеите напуснахме страната на баските и влязохме в Каталуния. Тук стопът се оказа доста труден, или по-скоро бавен. Един аржентинец ни взе от Памплона до Сарагоса. С него пътуването беше много интересно. Разказва ни как е обикалял Южна Америка на стоп и как планува след време да направи еко ферма в Патагония и да се установи там. Беше много наш човек и се разбрахме да му дойдем на гости във фермата...някой ден. След това почакахме доста на изхода на Сарагоса, местихме се 3 пъти на различни места, повървяхме доста, докато накрая ни взе един 40-годишен жълт хипи бус VW Transporter 1ца. Возихме се малко и бавно, но усещането беше супер, пичът беше много як и се разбирахме само с мимики, жестове и малкото испански думи, които знаем. След него ни взе друг южноамериканец - от Еквадор и с камиона му минахме голяма пустинна местност без села и реки, с оскъдна жълтеникава растителност . Остави ни в Леида, където почакахме целия ден, цялата нощ и чак на следващата сутрин ни взе един румънец до следващата бензиностанция. 
котка-стопаджийка иска да я вземем с нас....
Там стопът се отпуши и един каталунец ни взе с новата си кола и ни черпи с новата си реколта. Разказва ни много за Мали, където мислим да продължи Африкнския ни трип. Беше седял там два месеца, катерил 1000 метрова скала по средата на пустинята...не успели да я изкачат за един ден и се наложило да нощуват по средата на изкачването. 






Мон Сарат
След него ни взе друг каталунец специално за да ни покаже своята нова реколта и страната си. Беше денят на национална стачка и се прибираше, разочарован, че няма да има лекции. Каза, че кара сноуборд, даже се похвали, че е спечелил карта за целия сезон в Андора на фрийстайл състезание. Разбирахме се трудно, но заради любовта ни към планината реши да ни заведе на близката до Барселона планина Монт Сарат. Малка, назъбена планина с много туристи и цели 2 влака. Прекарахме целият следобед заедно. След него ни взе поредния Южноамериканец, този път перуанец и ни закара чак до центъра на Барселона, въпреки че не беше натам. Пристигнахме на вечерта на стачката, централните улици бяха затворени, препълнени с хора, огньове, знамена...въобще страшна суматоха и задръстване от коли, които не могат да влязат в центъра. Лудницата на Барселона ни удари с пълна сила още от първите минути. По едно време се чу взрив, стрелба и цялата тълпа се втурна да бяга нанякъде...огромно стадо от хиляди хора...Решихме да се измъкваме от протестите по-бързо и да намерим по-спокойно място, което не е лесно в град като Барселона. 
Тук купонът не спира за миг и изглежда, че никой никога не спи. Навсякъде по улицата ни предлагат cervesa (бира), chokolata, дори в 5 часа сутринта, дори в най-отдалечените квартали. Туристите са повече и от във Венеция, графитите са навсякъде, някои гласяха: Turisto terroristo! или Tourists go home! Останахме тук за 5 дена при поредната българска приятелка, намерила щастието си далеч от родината. 

Саграда Фамилия все още се строи...

В Барселона, както и в по-малките градове скейт паркове и рампи има навсякъде.

Улук- вкаменено дърво



един от уличните музиканти...пееше Боб Марли
В Барселона изкуството е навсякъде по улиците -  като се почне от сградите на Гауди, музикантите, уличните артисти, графитите, модерни причудливи статуи и се стигне до най-малките подробности като улук, приличащ на вкаменено дърво, пейки във формата на миди, кецове висящи от жиците (това последното дали беше арт или инцидент не разбрахме).

Когато последния ден решихме да ходим на плаж, някъде по-далеч от централния Барселонета и видяхме хилядите хора скупчени на плажовете от единия до другия край на града, гледащи към морето, се чудехме какво гледат всички...
Оказа се, че има голямо авио шоу...наложи се плажуваме под оглушителните звуци на всякакви самолети, хеликоптери и цветното небе...









От там се отправихме на юг към Валенсия.  След няколко стопа на къси разстояния ни взе кемпер директно за Валенсия. Шофьорът Давид и двете му кученца - Мауа и Бубу се връщаха от Менорка. Човекът си пътува цяло лято в Корсика и Менорка и подрязва палмите като се катери с въже и еспадрили. Кученцата, неговото семейство, както ни ги представи, пътуваха навсякъде с него. По средата на пътя спряхме на един плаж да пренощуваме, нахапаха ни доста комарите и на сутринта продължихме заедно към Валенсия. 
















Полицията или Гуардия Цивил доста брутално ни спираха за проверка, незнайно защо препречва пътя на някое от многобройните кръгови движения и проверяват всеки. Може би с обяснението,че търсят терористи.

Разделихме се с Мауа, Бубу и Давид във Валенсия, където отидохме при втория за пътуването ни домакин от Couch surfing - Алехандро. При него останахме два дни и се запознахме с Валенсия. Най-учудващото беше празното корито на реката Туриа, превърнато в огромен дълъг парк, който криволичи през целия град. През 1957 година хората решават да преместят реката след голямо наводнение и правят ново, изкуствено корито, което минава покрай града. И така има един 7-километров парк, пълен с бягащи, скачащи, каращи колела, скейтове, кънки хора. Има всевъзможни площадки за всички спортове и всички възрасти. Има даже огромен, гигантски Гъливер, по който могат да се катерят децата. Има езерца, фонтанчета, пейки. Мостовете са там, стените също, но реката я няма!








огромният Гъливер в пресъхналата река...


Другото изумително нещо са сградите на Сантяго Калатрава в края на сухата река - чудновати модерни сгради с минимална полезност, които те пренасят в бъдещето и по средата на тази космическа сцена - огромни динозаври в реален размер, които мърдат, отварят си устата и скърцат непрестанно...










                    






И във Валенсия съдбата отново ни срещна с българи. Гостоприемството им така ни зарадва, че останахме още 2 дни с тях, ядохме баница и пихме Каменица. В Испания има много българи, тук във Валенсия има 3 български ресторанта и няколко български магазина, има даже българска чалготека....