понеделник, 27 септември 2010 г.

Пиринеи


Последният ден във Франция ще запомним с най-куция стоп от началото на пътуването ни. Чакахме 4-5 часа на входа на магистралата малко след Бордо докато се стъмни. Нито една кола не спря. Наложи се да спим покрай пътя в 'най- голямата гора' в Европа, която всъщност беше доста рехава и млада, а камиони с отсечени дървета непрестанно кръстосваха наоколо. На другия ден ни спаси от чакането една белгийка,  а със следващата кола с две французойки влязохме в Испания. Още с минаването на границата пейзажът се промени. Всичко стана жълто-кафяво и за пръв път в Европа видяхме пастир и овце без огради. Въпреки че бяхме чували, че стопът в Испания е много труден, още първата кола ни качи, дори не си бяхме свалили раниците.Беше 30 годишен испанец и когато му казахме, че ни е първия ден в Испания той отговори: 'това не е Испания, това е страната на Баските'. Обясни ни, че културата, езикът и обичаите им са доста различни от на испанците, но въпреки това не искаше да стават отделна страна. Стигнахме до съгласието, че границите са безсмислено нещо. Не трябва да се разделят хората с граници. Човек трябва навсякъде да се чувства у дома си. Той, както във всички страни които минахме, не харесваше управниците си. Швейцария е единствената страна където хората не се оплакваха от политиката, корупцията и мафията, а бяха доволни и горди с управлението на страната си.


Както и да е, с още две коли стигнахме до Пиринеите в селце на име Пантикоса. По пътя към планината видяхме бусове с добре въоръжена полиция, препречила пътя, дебнеща за терористи от ЕТА. Испанката, която ни закара до края на пътя и началото на планината, беше много усмихната и разговорлива. Въпреки че не знаеше английски, се разбирахме идеално на испано-английски и се смяхме много.Българо-испанският разговорник, подарък от България, влезе в употреба.

На другия ден след 6 часово изкачване стигнахме чудни високопланински езера на  2500 мнв и си опънахме палатката. Беше студено, прехвърчаше сняг и почти веднага си легнахме облечени в чувалите. На сутринта изненадата ни беше огромна, когато видяхме, че бяла пелена е покрила пейзажа, а палатката ни 'иглу' беше заприличала на истинско иглу. Трудно намерихме пътеката и лятната маркировка и в началото пътят през камъните, покрити със сняг беше доста труден. 

преди...
...след



Като слизахме надолу снегът изчезна и слънцето ни се усмихна. През целия път ни посрещаха мармоти и видяхме голямо ято лешояди, навъртащи се покрай умряла крава. Намерихме малък заслон, където останахме през нощта, запалихме огън, сгряхме се и се изсушихме.























вторник, 21 септември 2010 г.

Франция 2



Седим в поредния МакДоналдс...нашето бягсво към цивилизацията, където можем да цъкаме в интернет с часове и да ползваме тоалетна и вода безплатно... МакДоналдс е може би най-яркото отражение на съвременната цивилизация. Дебели, бързо-хранещи се хора, някои от които без дори да слизат от колата си. Тук, във Франция МакДоналдс е постоянно претъпкан- от сутрин до вечер всички маси са пълни и опашките на касите не спират...понякога си мислим, че хората въобще не ядат вкъщи.  Най-тъжното е,че е пълно с деца, на всякакви възрасти...дори 2-3 годишни дечица се тъпчат с хамбургери от сутринта...надявам се българите да не последваме този западен пример...наистина е ужасяващо.




St Emilion градът на виното
В Сейнт Емилион ни доведе търсенето на гроздобер. Старо селце, заобиколено от всички страни с лозя...докъдето ти стигне погледа. Толкова безкрайни и необятни, че по пътя за едно шато се изгубих в лозята (Гената беше останал да ме чака с раниците някъде). Беше като истински лабиринт от лозя с малки пътчета между тях...всичките ми изглеждаха еднакви. Тичах и виках, питах хората...чудех се да плача или да се смея...накрая след половин-един час лутане се намерих. Спането в този район също беше кошмарно. Буквално няма кътче земя незасадено с лозе. Трябваше или да спим между лозята или в нечий частен двор. За опъване на палатка не можеше и дума да става. Останахме 1 нощ там и решихме да продължим към Пиринеите.

Dordogne, голямата кафява река

Това е единствената пешеходна улица...

След 2 часа неуспешно стопиране към Толуза решихме да останем в Бордо. Градът, който е дал име на цвят - цвета на виното. Тук останахме 2 дни при Жулиен в една каравана на двора му. След това продължихме на юг покрай океана към най-голямата дюна в Европа. Доста впечатляващ пейзаж на фона на изкуствено засадената по Наполеоново време борова гора (най-голямата в Европа)

Първият мост в Бордо, построен от Наполеон. Когато пристигахме задръстването по него беше нечовешко.
"Огледалото" на Бордо

караваната
След Бордо стопирахме към най-голямата дюна в Европа - казва се Пила и е близо до Бордо. Наистина беше внушителна - 107 м висока и 500 м широка...би била перфектна за сендборд, а някои даже летяха с парапланер от нея...Красива гледка има от горе- от едната страна безкрайната борова гора, а от другата- безкрайния Атлантически океан.

Най-голямата дюна до най-голямата гора в Европа...


Красиво, но доста туристическо място...